Американската писателка Силвия Плат живее едва 30 години, но оставя такава следа, каквато други не успяват и за столетие. Самоубива се през 1963 г. с помощта на газ. Това не е първият ѝ опит за самоубийство. През целия си живот страда от тежка депресия. Това се отразява и в творчеството ѝ. Единственият ѝ роман „Стъкленият похлупак“, публикуван само месеци преди фаталния ден, е изповед на млада жена, която постепенно пропада в бездната на депресията. Естър Грийнуд – героинята на Плат от книгата, все пак намира спасението, което самата авторка не успява.

„Стъкленият похлупак“ се превръща в съвременна класика, а Силвия Плат и до днес е смятана за една от най-ярките писателки на миналия век. Поезията и прозата ѝ продължават да вълнуват читателите по цял свят.

„Има толкова много работа за вършене, неща, за които да мислиш, книги, които да прочетеш и мигове, които да изживееш. Един живот не стига!“

„За човека под стъкления похлупак животът е един лош сън.“

„Знам много добре какво харесвам и какво не харесвам, но не ме питай коя съм.“

„Тишината ме угнетяваше. Това не бе тишината на тишината. Това бе моята собствена тишина.”

„Може би това нямаше да ме направи по-щастлива, но поне щях да знам, че съм една мъничка капчица полезност, прибавена към други такива капчици.”

„Виждах годините на живота си като телефонни стълбове, проточени край дълъг път и свързани с жици. Преброих един, два, три... деветнайсет телефонни стълба, а после жиците се устремяваха далеч в пространството и колкото и да се напрягах, не можех да видя нито един стълб след деветнайсетия ”

„Сигурно има малко неща, които една топла вана не би могла да излекува, но те не са ми известни.“

 „Видях как животът ми се разклонява пред мен като смокиновото дърво от разказа. 

От върха на всеки клон като сочен, налят от слънцето плод ми маха и намига примамливо чудесно бъдеще. Една смокиня символизираше съпруг и щастлив дом с деца, друга – бъдеще на велика поетеса, трета – блестяща преподавателска кариера, четвърта – И. Джий, изумителна редакторка, пета смокиня ми сочеше Европа, Африка и Южна Америка, шеста бе Константин и Сократ, Атила и още цяла тълпа обожатели със странни имена и необикновени професии, а седмата смокиня бе олимпийска шампионка по гребане и нагоре имаше още много, много смокини, които не можех добре да различа. 

Виждах се седнала върху чатала на това смокиново дърво, умираща от глад просто защото не мога да се реша коя от смокините да избера. Исках всяка от тях, но да избера една би означавало да изгубя останалите и както си седях, безсилна да реша, смокините започнаха да съхнат и почерняват и накрая една по една изпокапаха по земята в краката ми.“

„Или харесвам хората прекалено или не ги харесвам изобщо.“

„Ако неврастениците желаят две взаимно изключващи се неща в едно и също време, аз съм първа неврастеничка. И до края на живота си безспирно ще летя напред-назад между взаимно изключващи се неща.”

„…където и да се намирах, все щях да съм затисната под своя стъклен похлупак и да се задушавам в собствения си спарен въздух.”

„Никога не мога да прочета всички книги, които искам; никога не мога да бъда всички хора, които искам и да живея всички животи, които искам. Никога не мога да се науча на всички умения, които искам. А защо искам? Искам да живея и чувствам всички отсенки, тонове и вариации на умствени и физически преживявания възможни в живота. А съм ужасно ограничена. Целуни ме, и ще видиш колко важна съм.“

„Сигурно е хубаво да си непорочна и да се омъжиш за непорочен мъж, но как би се чувствала, ако внезапно след брака той признае, че съвсем не е целомъдрен, както стана с Бъди Уилард? Не можех да се примиря с мисълта, че жената трябва да живее само един целомъдрен живот, а мъжът да може да си води двойствен живот, един целомъдрен и един не.“

„Нищо не смърди повече от куп непубликувано творчество.”

„Кървавата струя е поезия и тя не може да бъде спряна.”