Славена Шекерлетова

Петя Кокудева пише за деца и за възрастни. Има издадени няколко детски книги, като последната такава е за приключенията на кучето Лупо и енотът Тумба. А за нея знаем още, че преди около две години направи деветмесечно пътешествие, като посети и се потопи в атмосферата на страни от Централна Европа, през Япония и Сингапур до Нова Зеландия. След това приключение, тя събра едни от най-вълнуващите си истории в книгата "Поздрави от синята палатка", която включва и прекрасни снимки, направени от нейния приятел и "съпътешественик" Георги Янев.

Лупо и Тумба е последната ти засега книга за деца, направена, заедно с художничката Ромина Беневенти. Какво правят Лупо и Тумба по време на изолация и замислят ли нови приключения, които да може да видим и ние в нова книга?

Интересното е, че сега приключенията ги измислят децата. Получавам от време на време рисунки или добавени сцени в най-разнообразни варианти. Аз по-скоро съм се оттеглила от ролята на автор и в момента децата имат думата. Обичам нови приключения, експерименти, не съм се връщала към книгите и героите от предишни времена. Като си приключа нещо, преминавам напред. Бих търсила нови земи, нови същества. Сега не пиша конкретна книга. Последната е доста наблизо във времето и се поизморих с „Поздрави от синята палатка“, пишейки, редактирайки. Събирам си някои истории от различни земи, пътешествия, които са дошли след „синята палатка“ или не съм ги включила в нея. Прави ми се отново такава книга за пътувания, за срещи с непознати култури и хора. Може да е и за деца, защото си мечтая и децата да срещам с тези страни.

От много време се интересуваш и от това какво им влияе и е важно за тяхното пълноценно развитие. Понякога виждам, отправяш критики към някои пропуски във възпитателната и образователна система у нас. Би ли синтезирала какво, според теб, е важно да се случва в детските градини, например или в началните класове, което липсва тук като подход?

Много рядко си позволявам критики, макар да ги имам в себе си тези съображения. Те не са толкова критики, защото, когато човек ходи често в детски градини, училища и се среща с хората, които преподават, тогава опознава истинските истории и е много по-трудно да критикуваш така на едро, както в социалните мрежи се случва често. Така че ако е критика, то тя е към всички нас. Защото съм забелязала, че тук ние много говорим за деца, възпитание, какво се случва в училище, но според моя опит в тази сфера, не много хора имат желание реално да се занимават с деца. Често съм чувала от учители, че родителите нямат търпение да оставят децата за 10 дни на зелено училище, и после казват: „Ех, ако можеше още малко да ги задържите“. Децата участват неволно в една машина, в която сме всички ние – непрекъснато заети, на работа. И в крайна сметка за грижата за тяхното развитие не остава много време. Учителите са заети, родителите са също в трудно положение. Няма и особено много пиеси за деца, които се правят за Куклен театър, не изобилства пространството от детски писатели. Ако по тези неща съдим колко се занимаваме с деца, мисля, че не се занимаваме особено. Повече се говори. И себе си слагам в това число. Трябва да призная, че с деца в днешно време е много трудно, ако искаш да ги занимаваш с четене и литература. Това не е естественото нещо, към което посягат те и е нормално във времето, в което живеем. Всички, които искат да свържат децата с четенето, са поставени в една изначално много неизгодна ситуация. Това не е нещо, което виждаш, че пали децата от раз, както ако ги заведеш на клуб по роботика. Четено е сложно, трудно, по-абстрактно, идеите и мисленето не са толкова смилаемо нещо. Всички, които искат да се занимават с това и искат да прогресират, заедно с децата на територията на четенето, би трябвало да бъдат много подкрепяни. Има и моменти на отчаяние, казваш си: „Защо го правя това, то всъщност не им е интересно. Същото е и при учителите“.

Аз съм била на няколко твои срещи с деца в Пловдив. На тях винаги има много деца, на всички им е интересно и повечето деца участват активно. Може би е важен подходът и не само.

Имала съм много срещи, не мога да кажа, че всички от тях се получават. Понякога има дете, което заспива. Или в осем часа сутринта едно момченце ми каза: „Изобщо не ми се занимава сега да измислям стихотворения“. Някои имат афинитет, ама това е по-рядко. Но е добре да се действа и колкото повече хора действат в това поле, толкова по-добре, в крайна сметка на живо децата възприемат по-лесно нещата. Има обаче една такава нишка - една индустрия на озабавляването, на анимирането, на превръщането на книгите във визуално-центрични. Държим на визуалното днес, което е съществена част от детската книга, разбира се, но много често напоследък попадам на детски книги, които са с неособено силна история, текст, който не вълнува и не е майсторски, слаб сюжет, но от друга страна с много красиви рисунки. Аз лично не съм почитател на тази линия на развитие, макар че съм страстен колекционер на детски книги с илюстрации. Дойде обаче момент, в който взех да си купувам книги и да осъзнавам, че освен красивите илюстрации, няма особена идея и история, това не е точно книга в крайна сметка, а по-скоро албум. Това е световна тенденция, даже не съм сигурна, че още е пристигнала. Тук все още добре си пазим баланса идея-език-илюстрация. Но в световен мащаб е често срещано. Затова рязко намалих купуването на детски книги, защото започнах да се озовавам с красиви „албуми“ без особена идея в тях. От друга страна има много хубави картинни книги и тихи книги - само с картинки. Но това е голяма тема за друг разговор.

В „Поздрави от синята палатка“ – твоята книга, написана след дълго пътешествия по света, успяхме да прочетем доста вълнуващи истории за различни хора и места. Предполагам и в момента ти се пътува много, би ли се впуснала отново в такова предизвикателство и този път по-подготвена ли ще си от първия, най-вече в какъв аспект?

Доста ни се иска на мен и Георги – нашият тандем. Много често си говорим, че пак трябва да тръгнем за по-дълго време. И за по-кратко е вълнуващо и интересно, но по-голямата дължина от време дава съвсем друг вкус на пътуването и всъщност започваш да живееш, пътувайки, а не просто да си на вид ваканция. Откъсваш се от родното и всичко познато. Прави ни се такова пътуване, знаем вече как да проучваме, как да си подговим палатката, чантата, котлоните, таблета за записване. Имаме вече някакъв вид професионализъм, ако може така да се каже, в това да пътешестваме по този наш си начин. Със сигурност става по-лесно с времето, защото не те обезкуражават многото препятствия, вече си ги срещал и ги познаваш, знаеш как да се подготвиш, какво да не правиш, за да се справяш по-лесно с нещата. Да, със сигурност си мечтаем скоро време, когато е възможно, да направим такова пътуваме.

Аз понеже често понаглеждам с интерес твоя профил във фейсбук и виждам, че споделяш страхотни истории, които вдъхновяват, натъжават, радват, изненадват или учудват по някакъв начин. Коя е последната история, която те впечатли с нещо и би ли ни я разказала? Какви книги и автори би препоръчала за четене в това сега сложно и тревожно за мнозина време, в което живеем?

Една впечатляваща за мен история от книга за Африка. Авторът разказва, че пристигайки за първи път в Уганда, отива да се разхожда по един хълм и помахва на хората в къщите наоколо. Те му помахват в ответ. Връща се той след половин час от тази разходка и неговият съквартирант му казва: “Тук идваха много хора от съседните къщи, защо си търсиш работници, за каква работа?“ И той остава сащисан. Оказва се, че за хората в тези села е абсолютно немислимо, че човек може просто да тръгне и да се разхожда. За тях, ако махаш по селската пътека и оглеждаш хората, значи си търсиш някого за работа. Та, с този пример илюстрира колко е различна културата там.

Как се чувстваш ти самата в сегашната ситуация и какви са най-честите ти мисли?

Аз имам едно такова психологическо „предимство“, заради пътуванията и заради това, че често се е налагало да свиквам с това, че всичко е несигурно, не е ясно какво предстои по пътя. Та свикнала съм с това чувство да не играя на твърда почва, да е неясно здрави ли ще сме утре, ще ни издуха ли палатката, ще има ли къде да спим. Спокойно го приемам. Хареса ми и това, което миналия ден прочетох в едно интервю с Явор Гърдев - той казва, че не е добре да бъркаме живота с начина си на живот, животът може да е всичко и е добре да приемем, че начинът ни на живот може да се наложи да се промени, ама това не означава, че ти се отнема животът. Аз даже гледам на ситуацията с любопитство, интересно ми е как ще се промени всичко. Имам си теза, че почти нищо няма да се промени. Хората казват нищо няма да е същото, но като гледам, излизайки навън, всичко си е по старому, забравят се лошите неща бързо.

Разговорът ни с Петя Кокудева за пътешественическата книга "Поздрави от синята палатка" вижте ТУК