Райна Кацарова

Слънчев, есенен ден в центъра на Пловдив. В края на ул. „Отец Паисий“ е разположен австрийският културен павилион „FLUCA“. Пловдив чете поезия, като част от програмата на фестивала „Пловдив чете“. Четири модула по 45 минути, между тях по 15 минути почивка. Също, като в училище, като своеобразен кръжок, като общество на „Живите поети“.

Издателство „Жанет 45“ и Биляна Курташева ни запознаха с Надежда Радулова и новата й поетична книга „Малкият свят, големият свят“. Издателство „Ерго“ представи Людмила Миндова с „Дървото на спомена“ и Владислав Христов с „Писма до Лазар“, техен модератор беше Цветелина Драганова. „Скрибенс – медийна група“ и „ЛитПрес“ представиха книгите "Човек с бинокъл" от Наталия Иванова, "И други езици" от Ренета Бакалова, "Триада" от Христо Мухтанов и "Янус" от Валентин Дишев.

Да, правилно преброихте. Великолепната седморка. Седем поети, седем вселени, седем различни погледа към живота. Имената на модераторите и издателствата сами говорят за себе си и са своеобразен залог за качеството на поезията. Аз няма да говоря като литературен критик със сложни термини за изразните средства, формата и съдържанието на книгите. За мен беше хубаво. Беше истинско и човешко. По улицата минаваха различни хора, деца с велосипеди, спираха се, заслушваха се. На заден план се чуваше градът, трафикът, музиката от преминаващи по близкия булевард коли, няколко шумни мотора и дори едно сватбено шествие. Имаше я и онази светлина „комореби“, процеждаща се през листата на дърветата, описана от Владислав Христов. Тези, които бяха първи на сцената, в последствие се превърнаха в публика и обратно. Там беше и геният на Христо Ботев, гледащ от един графит.

Малко преди всички успях да разговарям с Людмила Миндова, естествено за смисъла на поезията.

-Поезията придава същински смисъл на живота, показва особено красиво и чувствително красотата и смисъла на живота и го връща точно тогава, когато изглежда напълно изгубен.
-Какво бихте посъветвали младите?
-Да обичат хората и книгите. Да не се страхуват да показват обичта си. Да не се страхуват да приемат любовта на другите. И разбира се, да четат много. Защото, ако не почитаме хората и книгите, животът ще е скучен и лишен от красота.
-А вие от кого се учихте през годините?
-Знаете ли, винаги съм се питала за това, дали са само книгите, които съм чела или някой, който ми е помогнал да „видя“ някоя книга. Голямото въздействие е на онзи, който ни приласкае с нежността си, с усмивката си и ни покаже, че книгата е нещо страхотно. Удоволствие! Иначе, поети имам много любими. От руската, европейската, еврейската литература - Бродски, Ана Ахматова, Цветаева. Много обичам един поет, когото превеждам - Йосип Ости. Той ми е оказал изключително въздействие. И продължава. От българските поети обичам Борис Христов, Константин Павлов, Екатерина Йосифова, Иван Теофилов, Марин Бодаков, Силвия Чолева – с радост посрещам всяка тяхна книга. Мога да изреждам до безкрайност. Елизабет Бишъп ми е любима американска поетеса, Елизабет Браунинг също. Прекрасните сонети на Шекспир, които, като дете съм чела в превод. По този начин всъщност заобичах и Валери Петров. Първо чрез преводите му, после съм го видяла и като поет. Книгите сами ни придърпват, сами ни викат.

Самата Людмила Миндова чудесно е описала в книгата си магията, която свързва човека със словото:

ПЪТЯТ КЪМ ДОМА
Поетът, скъпи мои, си записва, за да помни.
Всяка негова дума е троха по пътя му към вкъщи.
Небрежният му ямб е неговата Via dolorosa.
Скръбта и болката са обичайното му ежедневие.
Поетът, скъпи мои, си записва, за да помни.
Защото знае, че не знае нищо и се движи върху пясък.
Защото само вятърът го следва по петите му
или така внезапно го пресреща, че му секва въздухът.
Поетът, скъпи мои, си записва, за да помни.
Да не забравя нежното докосване и чувството
за споделеност. Да не забравя, че преди да се превърне
само в дума, е дишал, шепнел, галел и обичал.
Поетът, скъпи мои, си записва, за да помни,
че е човек. Единствено човек. И нищо друго