Славена Шекерлетова

„Още не съм те срещнал, а мога да видя как цъфтежът на белите ти дробове повдига одеялото ми. Разцъфват като гъсти бели божури и пак се затварят“

Да държиш в ръцете си съвсем нова книга с любовни писма, написани ей сега, в 21 век от млада съвременна писателка звучи почти невъзможно. Но е факт. И то един от най-изящните и красиви факти напоследък. „Писма на Омар до бъдещата му съпруга“ е книга с автор Ирена Иванова, позната под псевдонима Рене Карабаш . Тя определя жанра като „Епистоларна книга, но може да се каже, че е поезия в проза“. Книгата е обвита в плик, като писмо, пощенски плик. Оформлението е дело на Люба Халева. Редактор е Азиз Таш.

В интервю за БНР водещата се обръща към теб с думите „Рене или Ирена, както решиш?“. А ти отвръщаш с: „Омар, може би?“. Така, че нека това интервю бъде с Омар.

Любовта към себе си, любовта към друг и Бог…  Любовта като ѝмане, любовта като даване, любовта като желание, любовта като Бог. Любовта е в тези писма, пропита, извира от всяка дума възхитително. Коя любов търси Омар, коя има в себе си и какво му липсва?

-На пръв поглед Омар търси своята съвършена любима, която още не е срещнал и не знае дали изобщо съществува. Но с всяко следващо писмо става ясно, че той търси нещо повече от това. Той търси своята цялост или по-точно своята Божествена половина. Писмата всъщност са за Бог в нас и извън нас. Онази част от нас, която все не успяваме да обикнем, както обичаме другите. Това е дълъг път, който си струва да поемем.

Намира ли Омар своя вътрешен покой и кога става това?
- Омар намира покой за душата си, когато си дава сметка, че не търси съпруга, а себе си. От обсесивен тип, с времето той се превръща в първи защитник на свободата в любовта. Но истината е, че свързването с друг не бива да се случва от липсата, а през излишъка. Едва, когато постигнем цялост и обикнем истински себе си, тогава можем да създадем нещо трайно с някого и този желан човек наистина да се появи.

„Слушай, трябва да си обещаем, ако животът ни стане твърде еднообразен – да го разрушим! Да не позволим на мозъка да ни измами, на бита – да ни превърне в статуи, на времето – в артефакти. Ежедневната борба с изброените – това е. Най-единственият мост към свободата“

Старомоден ли е Омар, защо пише писма, вместо да праща мейли и не пише в чат? Пишеш ли писма често, на лист, с химикал? И ако да, на кого?
- Да, случва се да пиша писма. И в това отношение съм старомодна. За мен писането на писма е голям ритуал. Обикновено пиша писма на любимите си хора. Имам цял антураж от восъци, печати, марки. Самите писма на Омар ги писах без презумпцията да се превърнат в книга. Писани са в продължение на година-две и всъщност си свършиха работата. Както пише в тях “вярвам в абракадабрата на думите” и така срещнах човека до когото ги пишех. Все още продължавам да му пиша писма. Може би любовта диша през писмата…И ако спрем да си изпращаме писма и да правим малки жестове към любимите хора, значи любовта е избрала някой друг ревер, на който да кацне. Не сме успели да я задържим. Затова трябва да сме внимателни и да сме отговорни към това, което имаме.

Оформлението на книгата е красиво и различно. Как работихте с Люба Халева, откъде идеята за това оформление?
- Идеята за книга-писмо се роди преди година и си обещах, че ако някой ден реша да публикувам тези писма в книжно тяло, това ще е нейното тяло. За щастие талантливата Люба Халева  материализира желанието ми и създадохме това абсолютно бижу. Артефакт дори, тъй като в оформлението са включени чернови от писмата на Омар, пощенски марки от личната ми колекция и дори снимка на любовта на Омар, която е едва забележима дори за приятелите ми. Това беше и моята изненада. И може би тези мои лични архиви и болезнената откровеност на писмата успяват да стигнат до сърцата на читателите и дълго да бъдат носени във вътрешния им джоб.

„…тези продълговати нервни ласки
и езика ти като миро в устата ми.“
Твой Омар

Дали пък Омар не получи писмо от своята бъдеща съпруга, дали неговите писма стигнаха до нея, може и да разгадаем, прочитайки книгата.

„Но хората не обичат омари, още повече такива, които знаят какво искат и как да го постигнат. Нещо, което те не умеят. И не ги осъждам. Все пак всеки стига дотам, докъдето стигат ръцете му, когато са разперени за прегръдка“

 

Снимки в галерията:

books_diamond (instagram) и

Виктория Никифорова.

Image Gallery

Leave a comment

Make sure you enter all the required information, indicated by an asterisk (*). HTML code is not allowed.

КОНТАКТИ: redactor@kapana.bg; reklama@kapana.bg


Всички мнения и твърдения, изразени в това или във всяко друго издание на Фондация „Отец Паисий 36“, са такива на техния автор и/или издател и не отразяват непременно възгледите на Фондация „Америка за България“ или на нейните директори, служители или представители.

We use cookies to improve our website. By continuing to use this website, you are giving consent to cookies being used. More details…