Славена Шекерлетова

„Още не съм те срещнал, а мога да видя как цъфтежът на белите ти дробове повдига одеялото ми. Разцъфват като гъсти бели божури и пак се затварят“

Да държиш в ръцете си съвсем нова книга с любовни писма, написани ей сега, в 21 век от млада съвременна писателка звучи почти невъзможно. Но е факт. И то един от най-изящните и красиви факти напоследък. „Писма на Омар до бъдещата му съпруга“ е книга с автор Ирена Иванова, позната под псевдонима Рене Карабаш . Тя определя жанра като „Епистоларна книга, но може да се каже, че е поезия в проза“. Книгата е обвита в плик, като писмо, пощенски плик. Оформлението е дело на Люба Халева. Редактор е Азиз Таш.

В интервю за БНР водещата се обръща към теб с думите „Рене или Ирена, както решиш?“. А ти отвръщаш с: „Омар, може би?“. Така, че нека това интервю бъде с Омар.

Любовта към себе си, любовта към друг и Бог…  Любовта като ѝмане, любовта като даване, любовта като желание, любовта като Бог. Любовта е в тези писма, пропита, извира от всяка дума възхитително. Коя любов търси Омар, коя има в себе си и какво му липсва?

-На пръв поглед Омар търси своята съвършена любима, която още не е срещнал и не знае дали изобщо съществува. Но с всяко следващо писмо става ясно, че той търси нещо повече от това. Той търси своята цялост или по-точно своята Божествена половина. Писмата всъщност са за Бог в нас и извън нас. Онази част от нас, която все не успяваме да обикнем, както обичаме другите. Това е дълъг път, който си струва да поемем.

Намира ли Омар своя вътрешен покой и кога става това?
- Омар намира покой за душата си, когато си дава сметка, че не търси съпруга, а себе си. От обсесивен тип, с времето той се превръща в първи защитник на свободата в любовта. Но истината е, че свързването с друг не бива да се случва от липсата, а през излишъка. Едва, когато постигнем цялост и обикнем истински себе си, тогава можем да създадем нещо трайно с някого и този желан човек наистина да се появи.

„Слушай, трябва да си обещаем, ако животът ни стане твърде еднообразен – да го разрушим! Да не позволим на мозъка да ни измами, на бита – да ни превърне в статуи, на времето – в артефакти. Ежедневната борба с изброените – това е. Най-единственият мост към свободата“

Старомоден ли е Омар, защо пише писма, вместо да праща мейли и не пише в чат? Пишеш ли писма често, на лист, с химикал? И ако да, на кого?
- Да, случва се да пиша писма. И в това отношение съм старомодна. За мен писането на писма е голям ритуал. Обикновено пиша писма на любимите си хора. Имам цял антураж от восъци, печати, марки. Самите писма на Омар ги писах без презумпцията да се превърнат в книга. Писани са в продължение на година-две и всъщност си свършиха работата. Както пише в тях “вярвам в абракадабрата на думите” и така срещнах човека до когото ги пишех. Все още продължавам да му пиша писма. Може би любовта диша през писмата…И ако спрем да си изпращаме писма и да правим малки жестове към любимите хора, значи любовта е избрала някой друг ревер, на който да кацне. Не сме успели да я задържим. Затова трябва да сме внимателни и да сме отговорни към това, което имаме.

Оформлението на книгата е красиво и различно. Как работихте с Люба Халева, откъде идеята за това оформление?
- Идеята за книга-писмо се роди преди година и си обещах, че ако някой ден реша да публикувам тези писма в книжно тяло, това ще е нейното тяло. За щастие талантливата Люба Халева  материализира желанието ми и създадохме това абсолютно бижу. Артефакт дори, тъй като в оформлението са включени чернови от писмата на Омар, пощенски марки от личната ми колекция и дори снимка на любовта на Омар, която е едва забележима дори за приятелите ми. Това беше и моята изненада. И може би тези мои лични архиви и болезнената откровеност на писмата успяват да стигнат до сърцата на читателите и дълго да бъдат носени във вътрешния им джоб.

„…тези продълговати нервни ласки
и езика ти като миро в устата ми.“
Твой Омар

Дали пък Омар не получи писмо от своята бъдеща съпруга, дали неговите писма стигнаха до нея, може и да разгадаем, прочитайки книгата.

„Но хората не обичат омари, още повече такива, които знаят какво искат и как да го постигнат. Нещо, което те не умеят. И не ги осъждам. Все пак всеки стига дотам, докъдето стигат ръцете му, когато са разперени за прегръдка“

Снимки в галерията:

books_diamond (instagram) и

Виктория Никифорова.