Славена Шекерлетова

Проф. д-р Галина Лардева e преподавател по История на изкуството в АМТИИ от 2002 г. Завършила е изкуствознание в Национална художествена академия – София. От 2013 г. е художествен директор на Национални есенни изложби в Пловдив. От февруари 2020 г. е заместник-ректор на АМТИИ „Проф. Асен Диамандиев“.

С нея разговаряме за избора да се занимава с изкуствознание, за предизвикателствата в това творческо поле и професия. Споменаваме и художникът Кольо Карамфилов, който почина преди 8 години, на 12 януари 2014 година.

Как стана така, че избрахте изкуството, в частност изкуствознанието за свой път и какво Ви донесе този избор?

ГЛ: Насочването ми към работата с изкуство е още от времето преди гимназията. Съществен подтик и ориентир в това време за мен беше телевизионната поредица „Цивилизацията“ на сър Кенет Кларк, а също и книгите на Кларк, които по това време се радваха на особено внимание у нас. Този избор ми носи и днес предимството да се занимавам с нещо, което ми е интересно и любопитно. При това познанието за изкуството е територия, която непрекъснато се развива.

Понякога към изкуствоведите има упреци, че слагат етикети, с което правят така, че да се говори само за определени творци, а в сянка остават други талантливи хора. Доколко е истината в това и възможно ли е да се промени?

ГЛ: Това са два въпроса. Мисленето не само на изкуствоведите, но и на всички останали в стереотипни рамки и шаблони представлява както прагматично улеснение, така и рефлекс на естественото желание за обозримост и ясен порядък. Но това мислене има недостатъка да приспива вниманието, да притъпява сетивата, да пренебрегва анализа на конкретното. Този основополагащ проблем засяга далеч не само творците, но например и мисленето за епохите, за жанровете, за школите и т.н. Отделен е въпросът за изграждането на канона – цялостната постройка, която разполага едни автори в центъра на вниманието, а други – в периферията. Канонът е резултат от въздействието на множество процеси, които при това не е задължително да протичат едновременно – в неговата система формули като „талантлив, но незаслужено забравен“ не действат. В исторически оформената плътна перспектива на канона невнимателно налепените етикети – както суперлативите, така и пренебреженията – падат от само себе си.

Изкуствоведската работа е комплексна и трудоемка, особено що се отнася до изследването и проучването на даден автор, например. Кое за Вас е най-голямото предизвикателство?

ГЛ: Може би именно изграждането и балансирането на тази комплексност на знанието за изкуството е от особена значимост – свързването, сговарянето на различни области, раздели и инстанции. И може би затова образователната роля и мисия на изкуствознанието представлява възел, който трябва във всеки момент да се уплътнява и надгражда. А именно плътността на този възел в момента е несигурна: в училище предметът „Изкуство“ се възприема като час за отдих, а в академиите специалността Изкуствознание се намира в дълбока криза.

Писането за култура и изкуство е специфична работа, малко са и журналистите у нас, които се занимават с това. Но има развитие в тази посока можем да четем онлайн медии като Въпреки, Тоест, в някои медии има хора, които пишат само за изкуство и култура. В БНТ все още поддържат такива тематични предавания, БНР може би има най-наситена програма в това отношение. Но сякаш не е достатъчно. Сякаш има нужда тези „новини“, тези разговори с художници, писатели… да бъдат по-чести, по-наситени. Нещо, което може би знаем, че вероятно няма да се случи. Но да си представим, че се е случило. Това как би се отразило на хората, според Вас?  

ГЛ: Недостатъчен е не толкова броят на публикациите или на пишещите, колкото техният авторитет, тежестта на текстовете им – недостатъчно е проблемното аналитично писане, защото то е онова творческо писане, която кара художествената творба да оживее, а не импресионистичните похвални слова по повод на поредните „етапни изложби“. Недостатъчни са не местата, а инфраструктурните мрежи, които те разполагат – неточен е начинът, по който тези мрежи търсят да проникнат в живота на обществото, затова и не успяват. Не удовлетворява медийният макромодел, по който изкуството или се разполага като новина редом с останалите, или пък се отделя от пространството на новините като софт-новина.

От девет години сте артистичен директор и куратор на Националните есенни изложби в Пловдив. Това не е много време за изкуството, но имайки предвид колко бързо се променя светът, в който живеем и благодарение на технологиите, но и  заради развитията в чисто социален, обществен план. В този смисъл как се променят Есенните изложби през това почти едно десетилетие?  

ГЛ: Общата картина на българското съвременно изкуство се променя бързо: появяват се нови лица с нов поглед, представите за творческа новост се променят, променят се и възгледите за ролята и мястото на изкуството в живота на днешния човек. В конкретен план: ако по-рано дизайнът, дигиталните образи и езици навлизаха в полето на изкуствата, то сега те са вече пренесени във визуалната памет и изобщо в творческия рефлекс. Една от основните задачи на Национални есенни изложби е да долови тези трансформации и да откликне на тях, като по такъв начин запази следа от процеса на развитие.

Надявам се през 2022 година отново да видим творбите на различни автори в този форум, очертали ли сте вече новата посока? И как избирате хората, които да участват?

ГЛ: Да, може да се каже, че посоката е вече очертана. Изборът и тази година следва цялостната политика, която наложих в последните години за представяне на изявени имена и явления в регистъра на изящните изкуства – в живописта, графиката, фотографията, скулптурата, като насочването към авторите става независимо от възрастта им, с трайното присъствие на нови имена в художественото поле, редом с утвърдени артисти.

Извън Есенните изложби вече, коя е изложбата, която Ви достави най-голямо удовлетворение и е била вдъхновяващо предизвикателство?

ГЛ: Измежду изложбите, които реализирах докато работих в Градската галерия, особено интересна и ползотворна за самата мен беше работата по музейната изложба „Акварелното богатство на галерията“ (2002). Сред международните си кураторски работи бих откроила Българо-канадския проект „Hold your breath“ (2000), доколкото ми даде организационен опит от нов порядък, а от по-новите изложби ще посоча „Необозримо за Кольо К.“, която направихме с Радост Коцева (2019).

Преподавател сте в Академия за музикално, танцово и изобразително изкуство „Проф. Асен Диамандиев“ Пловдив, какво вълнува младите творци по отношение изразяването в изкуството?

ГЛ: Струва ми се, че младите творци днес се вълнуват от непосредствени въпроси – доминантно за тях е не толкова да знаят и да чувстват, колкото да могат и да правят. За тях времето на следване е отредено за натрупване на практически опит, като от значение за тях е да не губят твърде много време и да могат да продължат с летящ старт в живота още от годините на учението си.

В едно интервю художникът Кольо Карамфилов казва, че „Няма равен старт в нещата, които правим тук и там“, има предвид България и чужбина и колко е трудно на художниците у нас. Възможно ли е това някога да се промени и как, съществува ли такъв път у нас въобще?

ГЛ: Никъде и в нищо няма равен старт. Културата на западния свят се основава върху агоналната представа за такова състезание, което е без начало и без край: всеки започва отнякъде и завършва някъде, преминава по своя си път, среща хора по пътя си. Ясно е, че средите са от съществено значение за създаването на твореца, изобщо на всяка личност, но също така е ясно, че няма как човекът да присъства паралелно в две среди, за да може да отчете това въображаемо състезание със себе си: „аз у нас“ срещу „аз в Канада“ срещу „аз в Сомалия“ и т.н. Но специално за произвеждащите изкуство това не е от същностно значение. Атанас Далчев обръщаше внимание на това, че голяма поезия имат и племенните народи – литературна критика обаче имат само тези с трайни и системно създадени културни наслоения. Значимият творец е неразделен от своето място и от своя път – затова по никакъв начин не можем да си представим Кольо Карамфилов например като канадски автор.

На 12 януари се навършиха 8 години от неговата смърт. С какво го помните вие като човек и творец? И да си спомним, че през зимата на 2019-та година Вие бяхте куратор на ретроспективната изложба в ГХГ Пловдив „Необозримо за Кольо К.“?

ГЛ: Кольо Карамфилов е чудесен и ярък пример за това колко динамични и взаимно проникващи са отношенията на човека и неговата среда. И как всъщност тази динамика създава художествения продукт, а далеч не само ръката на твореца. Но наред с художествения продукт тази динамика създава и насочва нещо неуловимо, което мислим като дух на времето. Кольо Карамфилов беше спонтанен, принципно неуправляем, вечно играещ човек, празничен, ироничен и сантиментален като годините на българския преход. Но добротата му си беше само и единствено негова и тя разцъфваше напук на негостоприемното време, в което живя.

И да завършим с това - с какво би Ви се искало да се срещате в полето на изкуството и културата повече и има ли нещо, което Ви липсва там? А нещо, което Ви радва като развитие?

ГЛ: Бих искала в изкуството да има повече разговор. Не разговор за изкуството. А пълноценен разговор, в който границите между изкуство, критика, исторически разказ, рецепция се стопяват.