Моноспектакълът „Помощ, имам две деца“ е спасение от ежедневието и нас самите 

 Стефка Георгиева

От много време не бях чувала толкова много хора да се смеят едновременно, камо ли да се разплачат от смях. Кирил Бояджиев е способен да разсмее дори хората без никакво чувство за хумор със своя моноспектакъл „Помощ, имам две деца“. Той е способен да ви извади от забързаното ви ежедневие и да ви потопи в своето на баща, който е в майчинство в името на кариерата на своята съпруга. Пък дори и да не сте особено ангажирани, а домакиня или просто безделник, който се чуди как да си пилее времето – пак ще ви е забавно.

В продължени на час, актьорът ни показа ежедневието и неволите на един университетски преподавател, докторант по философия, който е всеотдаен съпруг и любящ баща, почти такъв, за какъвто си мечтае всяка жена. От сцената на Петното, той интерпретира детската и на пръв поглед невинна песничка „Зайченцето бяло“. Този заек изобщо не е милото създание, което сте си представяли, а пухкав терминатор, който е способен да убие целия рок в душата на един мъж, бленуващ за половин час насаме със своята китара. Неговото бащинство е стеснило кръга му на интереси от дисертациите по философия до филмчета с костенурката Франклин. Едва се сдържам да не ви преразкажа целия спектакъл, но с упоритостта на Калин, изнасящ лекции на децата си на теми като „защо акитата на кучетата не се ядат“ или „защо трябва да слушаш баща си, докато ти говори“, ще замълча. 

Това не е просто моноспектакъл, а сякаш една отделна вселена на най-оптимистичния съпруг и баща, който не се оплаква от стотиците задачи вкъщи, недоспиването, липсата на лично време и непрестанните забележки от страна на жена му. А жена му, която той така обича и се жертва за нея, го лишава от св. джулан (не свински, а СВЕТИ джулан), като решава да се превърне в био чудовище със зелени очи, спуснато от извънземните. Разбира се, темата за секса не беше пропусната, но това начинание е толкова непосилно, колкото излитането в космоса. 

„Помощ, имам две деца“ е спасение. Не само от ежедневието, но може би и от нас самите. За миг не бихте могли да откъснете поглед от сцената, Кирил просто не го позволява. Спектакълът е разделен на няколко епизода, всеки от които разглежда по една от горните теми по фантастично комичен начин. А най-интересното е, че този семеен живот е представен толкова леко и свежо, че дори тези, които дръзват да кажат, че не искат деца, биха се замислили по въпроса.  

Обикновено в семействата по-често се чува гледната точка на жената, която е онеправдава, изморена физически и психически, отдадена на своите деца. Ако искате не просто да чуете, а да видите една различна гледна точка и да сме посмеете от сърце, открийте го в неговата совалка-апартамент.

Обичате мистериите и онова гъделичкащо чувство на страх? Мислите ли, че сте достатъчно смели, за да влезете в стая, която никога преди това не сте виждали? Да бъдете заключен вътре, а ключът за навън да е само вашето съзнание и интуиция? Let me Out е едно предизвикателство, което до сега никога не е правено. Игра, която безпроблемно може да ви омагьоса и пренесе в друго измерение. Изпитание за самите вас, което отваря врати в Пловдив още тази събота!

Хората се давят в ежедневието си. Сутрин ставаме, пием кафе, работим, прибираме се и спим. Дните ни затискат като камъни и тежестта си казва думата в един момент. Но пък идва и другият момент – кой не обича да побеждава? Влезеш ли в Let me Out, правилата са ясни. В рамките на 60 минути човек трябва тотално да се откъсне от външния свят и всичко, което е оставил зад вратата, защото просто няма друг начин да се концентрираш достатъчно, че да решиш всички пъзели.  Да се откъснеш от проблемите, задълженията и

Това е игра, която съществува по целия свят, но в България са само десетина подобните обекта. Това, което отличава Let me Out от всички останали, е че е единствената игра със старобългарски и старотракийски символи, които те пренасят в други времена. Създателят ѝ сам е измислил всеки един от пъзелите, така че дори и да сте посещавали някои от другите места, то пловдивската игра ще ви изненада. Общо шест месеца отнема да превърнат пространството в лабиринт, но крайният резултат е повече от впечатляващ. Щом влезеш вътре – излизане има, но пък не е толкова лесно. Пъзели и логически задачи очакват всеки, който прекрачи прага, а единственото, което може да ви помогне да се измъкнете, е логика, интуиция и дозичка късмет. Концентрацията също не би била лоша, тъй като в стаите е тъмно, а рисунките по стените могат да ви омагьосат в мига, в който ги погледнете. Триизмерна розета, руни и символи, числа – всичко е свързано и го осъзнаваш в един момент, но докато успееш да стигнеш до тези изводи, биваш хипнотизиран. Разбира се, не всеки е способен да издържи на нещо подобно, но това не бива да притеснява никого – всяка стая е оборудвана с паник бутон. Щом бъде натиснат, вратите се отключват.

Това се случва, когато в едно се сблъскат фобии и любопитство. Адреналинът ти се покачва, а тялото ти не е сигурно къде се намира. Духът ти се пренася, а четирите стени ти стават все по-тесни, с всяка изминала минута, а крайната цел става все по-желана. А вие ще можете ли да излезете от Let me Out? 

Сайтът на Let me Out - https://www.letmeout.bg/
Facebook страницата на Let me Out - https://www.facebook.com/pages/Let-Me-Out/782453138462743?fref=ts

Младата авторка представи „Дивата природа” в Петното

Стефка Георгиева

Следпразнично Петното посрещна редовните си Spirt&Spirit читатели с красива и уверена дама на сцената. Белослава Димитрова този път не беше гласът от радиото, а поетесата, представяща своя втора книга. „Дивата природа“ буквално се разлисти пред аудиторията със стиховете, вдъхновени от различни сфери на науката, към които младата поетеса все повече се обръща. Дори сподели, че стихът ѝ „Фетус“ е вдъхновен от сериал за човешкото тяло по ВВС.

Димитрова определено силно е обърнала поглед към биологията и сякаш си е поставила за цел да я обедини с литературата. Мнозина от нас се усещат силно свързани с природата или просто ѝ се възхищават, но сякаш това е нещо, за което не се говори или по-скоро не може да се изкаже. Е, Белослава именно това казва. Стиховете й са свободни, силно образни и почти винаги с финал, който доближава дивото до читателя или пък хвърля четящия в дивото. На животинско, инстинктивно ниво сякаш са писани стиховете ѝ, което силно противоречи на стегнатостта им. А тя, по думи на авторката, може би се дължи на дисциплината, която се е изградила в нея, изучавайки немска филология.

Зрялост и самоувереност се чуваше от сцената. Похвално е отношението на тази млада авторка към поезията. Наблюдавайки масово оскверняване на това изкуство с бълването на стотици, а може би и хиляди стихове на ден, които са насочени само и единствени към личното и частното, Белослава се обявява против писането „за спорта“. „Пиша, само когато нещо остане в мен. Задържи ли се достатъчно дълго, че да не ми дава мира и искам да го кажа, защото не е важно само за мен, а за хората като цяло, тогава пиша стихове.“

Освен, че тя е някаква крехка и деликатна връзка между науката и изкуството, която размива двете граници и ги доближава едно до друго, Белослава Димитрова е съхранение на памет. Не нашата, а тази преди нас. Добрите поетически примери съществуват, на нас ни остава само да се опитаме да се доближим до тях, каза тя. Естествена като природата, която описва, тя не медитира по общоприетия начин. За нея стиховете, които са съхранени в златния фонд на БНТ и които тя слуша, са като мантра. Слушам ги отново и отново, докато не започна да ги възприемам на друго ниво и те не ми донесат различно послание, бяха думите на авторката.

За финал Белослава сподели, че колкото и да се е опитвала да избяга от човека в тази стихосбирка, така и не е успяла. А и защо е нужно да се бяга, все пак хората са част от природата и може би така е било по-добре, за да бъде завършен целият цикъл на книгата ѝ.