Малко са убитите творби на градоустроителя на Пловдив

Разрушителният стремеж през последните години в Пловдив е пожалил Йозеф Шнитер, но не напълно. Такава бе равносметката от кръглата маса „Пловдив- Шнитеров град”, която откри изложбата, посветена на 100-годишнината от кончината на градоустроителя. На пръстите на едната ръка могат да бъдат изброени архитектурните шедьоври на Шнитер, които в последствие този или онзи убива жестоко, по тази или онази причина. Макар и някои поругани, повечето от творенията му са оцелели.  Изчезнали са Хотел България, който се е намирал около Джумаята, страхотният Граждански клуб, собственият му дом на Гроздовия пазар. Има няколко загубени завинаги сгради извън Пловдив, но като цяло наследството на Йозеф Шнитер има щастлива съдба, съдейки по онова, което се случи с много други архитекти, с културно-исторически паметници, с вековни старини дори, обясниха архитектите, изучавали творчеството на великия си предшественик. Те подчертаха, че е задължително да се работи по предложението за маркиране на всяка сграда на Шнитер със специални табелки, тъй като те ще играят ролята и на коректив- гражданите и стопаните на въпросните имоти ще се съобразяват. Появи се и идея за общ класьор с творби на Йозеф, който да се разпространява сред гостите на града, които имат интерес към архитектурния туризъм. Това би било полезно и интересно и за пловдивчани.  Скулпторът Цвятко Сиромашки, който направи монумента на Шнитер на Гроздовия пазар, обяви, че ще изработи и пластика, която да се връчва като архитектурна награда всяка година.

Супер работа на реставрационния екип, шапки долу, дивят се художници пред монументалната творба в Стария град

Много доволни са и наследниците на Георги Божилов

Браво и благодарим! Само това може да се каже за работата, свършена по реставрацията на монументалния шедьовър на Георги Божилов- Слона в подножието на Стария град, който само до преди месец бе почти напълно унищожен. Сграфитото на великия художник възкръсна днес, когато приключиха основните дейности по възстановяването му. Остава единствено поставянето на художественото осветление и официалното откриване на творбата за начало на новия й живот. Тя трябваше да бъде завършена за 24 май и това вече е факт. Датата бе избрана неслучайно- паното символизира просвещението с присъствието на Кирил и Методий с азбуката.

Сграфитото бе възстановено след нашата акция за забравеното монументално изкуство в града. Под тепето прави дълбок поклон и на художествения екип, който се зае с нелеката задача да работи върху „четката” на самия Георги Божилов- стенописеца Вихра Григорова и графика Моника Роменска. Благодарим специално и на община Пловдив за адекватната реакция, на кмета Иван Тотев, че спази обещанието си и сам даде старт на дейностите под Градската художествена галерия, като и осигури финансиране за това. Поздравления и за дюлгерите, които успяха да дренират стената. Притесненията на творци и наследници на Слона в началото на реставрационната работа се оказаха напразни- сграфитото наистина блести отново. Супер работа, шапки долу, дивят се днес художници.

Много съм доволна, щастлива съм. Отдавна мечтаех да видя работата на татко в този вид. Благодаря на всички. Следях постоянно работата, тъй като в началото бях скептична. Радвам се, че всичко завърши по този начин, не скри вълнението си пред Под тепето дъщерята на Слона- Мия Божилова.

Гражданите с протест затварят големите кариери на Изида на Джендем тепе

Историкът Владимир Балчев: Фабрики е имало на всеки от хълмовете


Под тепето влезе в териториалния държавен архив, за да започне поредицата за пловдивските павета от началото. Историкът и главен експерт в архива Владимир Балчев се отзова на мига с дълго и детайлно връщане на лентата на историята. Без да крие, че темата е много важна, тъй като паважът наистина е основна част от плътта и духа на любимия Пловдив.  


За увод Балчев подчертава, че паветата в Пловдив идват много късно, въпреки че градът има достатъчно гранит и в полите на тепетата му се произвеждат каменни блокове. Някъде към 1906 година е построена фабриката за павета Изида под Джендем тепе. Керамично дружество Изида- Елин Пелин има специална машина, която реже гранита. Като стружките, които остават от производствения процес, се изнасят в Англия за парковете там. Материалът е идеален- отъпква се лесно, не пропуска вода, няма кал, седи красиво. Паветата се произвеждат за други градове и чужди пазари. А пловдивчани- във вода газят, жадни ходят. Градът остава кален и прашен. Първите крачки към павирането на града символично прави самият Фердинанд през 1908 година, когато се обявява Независимостта. Но само образно казано. Царят идва в Пловдив, посрещат го с огромна триумфална арка до Военния клуб. Но по пътя от гарата до арката, той вървял пеш заедно с министри и други знатни гости, а ботушите и обувките на цялата делегация затъват в кал и прах. Кмет тогава бил д-р Иван Кисяков, който няма никаква вина- павирането все още било чуждо за града.

Абе, човек, аз град ти оставих, ти в село ме посрещаш, хока градоначалника Фердинанд. Царят окончателно се отчаял край сегашната Градска художествена галерия на Главната. От там тръгвали файтоните за Асеновград, та конете посвършили разни работи, носели се миризма, горещина, мухи и тогава първият човек в държавата съвсем се вкиснал, разказва Владимир Балчев. 

До 1910 година много малко от улиците били павирани. Първо са пробвали някакви дълги павета. Обаче ги нареждали по посока на движението на улицата и като минат 200-300 каруци, настилката започва да хлътва. След това разбират, че трябва да ги редят напреки, докато най-накрая им идва идеята, че трябва да са квадратни паветата и да се редят като ветрило, в дъга. Но това се случва основно на централните улици, другаде паваж няма. Една от първите павирани улици, която е правил Деньо Манев като кмет след 1910 година, е била неговата, на която живее. В Пловдив през 20-те години били шосирани улиците, което означава, че били настлани с чакъл, но павета не е имало, допълва историкът.

20-те години най-накрая се павира улица Станционна- Иван Вазов днес. По това време Пловдив вече изнася павета за цяла България. Те излизали в типичната си форма благодарение на специалната машина във фабрика Изида на Джендема. На тепето днес има една пропаст- тя е от ваденето на скала за производството на павета. Кариери е имало на много места по хълма. Почти до върха са стигнали. Въпреки че тепето е огромно, то е било застрашено от бурното производство на каменни блокове за пътна настилка. А пловдивчани подхващат огромна битка да закрият фабриката, защото взривовете се ужасни, хълмът се изяжда и става нестабилен. По време на земетресението държавна болница е била много сериозно застрашена заради проядения хълм, а пък болните били изкарани в градината. Има снимки запазени в библиотека Иван Вазов.

Тогава Пловдив се вдига срещу фабриката. Все пак това е една малка планина в Пловдив. Как така ще я разрушават, и то за павета? При положение, че договорът, който пловдивчани са подписали с фабрикантите, бил безобразен. Пълна минавка за Пловдив. Те си печелят, плюс това министрите са зад тях. Едва през 1932 година Божидар Здравков, кметът на Пловдив, успява да издейства да се затворят кариерите. Обаче те продължават и макар затворени всички кариери започват да отбиват камъни отгоре, от върха. С това изцяло са ликвидирани зидовете, старите храмове, които са били на върха на Джандем тепе. Няма прашинка там сега. На снимки от 1925 година гледаш колони, капители се виждат, архитрап. Сега няма нищо. Никой не може да разбере, че там е имало храм на Аполон, ранно-християнска базилика. Голяма загуба за града. Загубата от Джендема обаче е малка част от общата щета, която търпи града в името на павето. Марково тепе- върху него стъпваме и караме колите си. Павета са правени и от Понеделник пазара. И също там са били каменни кариери. Там веднъж сложили по-голям взрив и по някакъв начин един голям камък се е откъртил и убил една циганка. Подхванали дела и затворили кариерата, припомня битката на града срещу фабриките за павета Владимир Балчев.

Кариери е имало и на мястото на Радио-телевизионния център, църквата „Св. Петър и Павел” на Бунарджика. Самият Балчев е категоричен, че тепетата в Пловдив са били много повече. Но туй са векове, градили са се огромни крепости, трябвало е камък.  Крепостната стена е стигала чак до Капитан Райчо и до Марица. Огромно пространство. От къде камък? А за павета колко камък е отишъл- никой не може да каже. Сто процента поне десет пловдивски хълма за били затрити през вековете, смята главният експерт в архива. 

Излиза, че пловдивското паве е меко казано скъпо за града. Паважът без малко да затрие всичките ни тепета, ако гражданите не са демонстрирали воля и единност. Така или иначе по-голямата част от града бил павиран. Много от паветата пък пътували за всички краища на родината, а и извън нея. Говори се, че половината от материала от Марково тепе е застлан из Германия.

Асфалтът в Пловдив навлиза някъде през 1959 година. Може да има и по-рано някои отделни улици, но масово концепцията за настилката се променя точно тогава. На много места  направо са изливали бетон и асфалт върху паветата- булевард Руски например, който още крие паважа под горния слой. 

Павираните улици трябва да се запазят и поддържат. Те носят дух, атмосфера, а и в крайна сметка градът ни е страдал заради тях. Но на днешна дата седят изключително красиво в градска среда- Капана, улица Отец Паисий, дори малките павирани улици. Но е важно и да има добри майстори, които да умеят да редят паваж. То е трудоемка, пипкава работа. Сега сме 21 век, може би има някакъв друг начин да се подреждат паветата, така че да не се разместват и да не хлътват. А то всъщност е до добрата основа- трябва да има дебел пласт чакъл под паважа. Когато го направиш през пръсти обаче, стават бабуни, вдлъбнатини, трошат се картери и полуоски, късат се гърнета. Всичко иска майсторлък, особено реденето на паваж, казва и Владимир Балчев.

Какво доближава Пловдив до Западна Европа? Архитектурата, тепетата, реката, историята... И паветата- тази постепенно изчезваща кръвоносна система на любимия ни град. Именно старите каменни артерии между хълмовете, изградени от самото му сърце- Марково тепе, са (или бяха) един от белезите за значимост, история, дух, старина, аристократизъм, ако щете. Това е не просто настилка, а тъкан от града, негова плът и душевност.
Днес по-голямата част от паважа в Пловдив я няма, другата вероятно скоро ще изчезне. Калдъръмът взе да се топи като ланшен сняг и в централните градски зони, като на негово място биват полагани глобалистични плочки, каквито има вече във всеки град у нас. Големи зони от Капана, до скоро с красиви килими от едри гранитни блокове, вече имат нова постеля, която зачеркна част от уникалността на забележителния квартал. И докато в чужбина павето е безценно, третира се като културен паметник, остава знак за старина, история, но и бъдеще, тук вече е в минало време.

Славният клуб се превърна в красива руина с годините


Поредицата ни „Легендите на Капана” започваме с едно славно бохемско кътче, което и днес пази прелестта си, но само погледнато отвън- клуб XXL. Стотици все още се опитват да си спомнят безпаметните хави в бара, който се фрашкаше от закоравели бохеми и млади дихатели. Приземен етаж и подземие, напоено от типична миризма на изпит и излят алкохол, разни телесни „благовония” , цигари, вековен гредоред и още нещо. Онзи магически ароматен букет, който нежният нос на къркача днес няма къде да долови.

Заведението има кратка, но пъстра история с размазан календар от алкохолното преливане на дните в нощи и обратно. Там са пили, били са се, влюбвали и разделяли, женили са се и са се развеждали все интересни персони.  Само 14 години по-късно обаче, изчерпани от времето и наслоените емоции от подобен вид, малцина от редовните обитатели на заведението си спомнят някакви детайли от живота му. Освен вечерта, в която окаченият таван пада върху фиркачите под него.

ХХL обаче е като щампован и днес, тъй като въпреки тоталната разруха вътре, отвън той е като произведение на изкуството. Съвършена стара дървена дограма и прелестни витражи, макар и изгубили колорита си от слънце, дъжд, прах и разни мизерии. Зад вратите на XXL на ул. Бенковски не надникнахме с днешна дата, но ви вкарваме вътре някъде в началото на този век благодарение на снимките, предоставени ни от автора на витражите Георги Сербезов.

Снимките с вратите от предната ви публикация ме върнаха някъде около 2000-та, таман се бях върнал от поредния гурбет в Германия. най-големият ми приятел в това време беше взел помещението с мерак да го прави кръчма. И се роди XXL. По едно време там ставаха по-големи оливания даже и от No Sense, спомня си Сербезов. Неговият авер понечил да налепи полупрозрачно фолио, за да е по-приглушена светлината през деня, а и да не се скиват магариите, които се случват вътре от паважа. Жоро обаче го кандърдисва да нарисува собственоръчно витрините с витражни бои по мотиви на една от криптите на Гауди. Релефът е негово авторско творение- от телефонен кабел, покрит с автомобилен кит. Сигурно после се проклинаше, че се върза на тая моя хрумка, защото отиде бая боя, а и ние не си давахме много зор. Правихме го около два месеца, като  удряхме по една четка, когато ни е кеф. Обаче беше невероятно густо, разказва сладко Георги.

ХХL вече го няма, но витражът и дограмата са там. Да се надяваме, че чудното кътче на „Бенковски” скоро ще заживее отново.

Италианската кино прима се влюбила в къща на Абаджийска по време на снимки през 1991г.


Късче от сърцето на една от най-красивите италиански актриси Орнела Мути остана завинаги в Капана. Малцина от днешните жители на мъртвия откъм чисти махленски страсти архитектурен комплекс си спомнят за идването на кино примата на улица Абаджийска. Там, на №7, Мути откри великолепна къща и се влюби в нея и духа на самия квартал. Освен, че й напомнял за най- романтичните градчета в родината й, в него имало нещо още по-интересно- тайнственост. Историята на супер звездата от Апенините на пловдивската улица Абаджийска е пореден епизод от поредицата ни „Легендите на Капана”.

Сините очи на Орнела фиксират Капана през 1991г. Тогава очарователната италианка идва в Пловдив за снимките на филм с работно заглавие „Пътуване до Цариград”- романтична сага за една изключителна жена. Първоначалната идея е да снимат в Стария град, но минавайки през Капана Мути и целият екип остават втрещени от усещането на градската част. Открили перфектния естествен декор на епизодите, които искали да направят под тепетата. Орнела вперила поглед във великолепната постройка на Абаджийска №7 и казала: Това е. Сините очи на красавицата се впили в изключителната автентична дограма и романтичната фасада. Днес там се намира книжарница София Т. Книгопродавница имало и тогава, но това не вършело работа на кинаджиите. Трябвало им кафене на тротоара, край море от едър паваж. Проблемът се решава много бързо- екипът на продукцията плаща на момичето зад щанда в книжарницата за двудневен отпуск и пуска камерите. Мястото се пренарежда, вадят се малки кръгли маси в тесните павирани улички край архитектурните столетнички на три етажа. Подреждат се столове, а жени кръстосват крака върху тях. Орнела Мути пие кафе в центъра на кадъра, естествено. Слагат бели покривки, кичат с пъстри цветя между хората. Автомобилите от Абаджийска изчезват, а италианците възкликват „Туто бене”. И се чудят защо по дяволите коли се паркират на място като това.

Снимките продължават точно 48 часа, работи се и сутрин и вечер. В паузите Орнела Мути научава историята на самата къща. И се влюбва в нея.