Капана.БГ
Партизанските тайни на славната кръчма „Македония” в Капана
Цола Драгойчева, Зъбчето и Райчо Кирков се криели в тунелите на Кенурковата къща
Капана е вълшебно място, внимавайте с него, казва 82-годишната Цветана
Всеки се е губил поне за миг в Капана. Дори и филибелиите. В последните дни Под тепето се загубва нарочно из тесните паважи, но не заради липсата на ориентация. Потъва надълбоко в личните истории на стари родове, незаписани в ничии хартии, а предавани и преживявани през поколенията. Тайни, за които ние разпитваме подробно и ги разказваме на вас. Затова е поредицата ни „Легендите на Капана“.
В кратък момент на отчаяние, застанали срещу мъртвите занаятчийски къщи и техните безследни родове, попаднахме на тъмночервена постройка, със запазена част от рода и изцяло съхранена история, разказана от една от преките наследнички- 82-годишната Цветана Костадинова Кенуркова- Анадолиева. Тя бе така учтива да разговаря за съкровените истини на род отнемал и опазвал животи.
Показа ни тайните проходи, през които са минавали укриваните от тях партизани. Илюстрира с ръце през какви метаморфози е преминала сегашната книжарница „София Т“ на улица Абаджийска 7, преди да стане такава през 1991 година. Обясни уникалната история как родът й сам си създава фамилия, единствена в България. Водим ви там, където италианката Орнела Мути е пила българско кафе и е спала в бели чаршафи под пловдивско небе в два романтични дни на снимачната площадка пред фасадата на къщата. Тя е снимала филма „Бюро за убийства” в Капана през 90-те, партнирал й е Ангел Георгиев- Ачо- адвокат и неин съпруг. Като за филм е и самата вековна история на фамилия Кануркови, в чиято къща се е снимала Орнела.
Една от малкото къщи в Капана, която още диша и бди, напук на алуминиевата дограма и разрухата на наборките си, е построена около 1922 година. Купена е от дядото на Цветана- Георги Стойчев Канурков на изполица. Заради липсата на средства да я доплати, той заминава с жена си Гроздана да работи в Америка. Спестява някаква сума и се връща в Пловдив. Средствата обаче се оказват недостатъчни и от няма накъде прави кръчма в приземния етаж. Кръщава я „Македония“. Името идва от факта, че той и съпругата му са бежанци от съседката ни. Не след дълго вижда, че кръчмичката не се разработва според очакванията му и заминава отново за Америка. Кратък престой там и изпраща жена си, баща й и децата си в Пловдив, но той остава.
През април 1928 година става голямото земетресение. Обявено е във всички новини, че страната е претърпяла големи разрухи, в Пловдив са съборени сгради, има много убити. Във време, когато няма телефони Георги не може да се свърже със семейството си. След два месеца мъка се разболява от рак и умира. Малко преди това е пратил всичките си пари на жена си. С тях тя успява да заплати останалата част от изполицата. След смъртта му вече любимата къща е изцяло притежание на фамилията.
Първите живущи в нея са Грозда, синът й Костадин, дъщеря й Станка и двамата им дядовци – Георги и Стойко.
Костадин пораства, жени се и има едно момче. Няколко години по-късно през 1932 година израждат второто му детенце в самата къща- а именно нашата героиня. Тя проплаква в един от горните етажи. Леля ми е тичала да вика акушерка. Тя закъсняла и баба ми е отрязала пъпната ми връв. Но не се е справила хубаво и сега не мога да си го показвам пъка както другите, шегува се Цветана. Шест месеца по-късно майка ми е починала. Татко остава 21-годишен вдовец с две деца, които отглежда сам. Това е било геройство, казва гордо дъщеря му.
От както се помня тук беше кафененце, разказва с днешна дата на дървен стол в книжарницата Цветана. От баба ми знам, че
е имало кръчма преди това. И кафето се казваше „Македония“. Преобразили са мястото, защото стрият бизнес им дотежал. Било голям ангажимент. Само те се грижели за цялото това готвене. Просто са закрили кухнята, допълва картинката събеседничката ни.
И там, където поднасяли черно кафе и черен чай в привидно спокойна обстановка са се случвали неподозирани за останалите криеници за спасяване на живот.
Добре, ще призная. Всички в тази къща бяхме социалисти. Тук са се укривали Георги Търпешев, Цола Драгойчева, Иван Христов – Зъбчето, Райчо Кирков, Георги Кирков, казва с по-нисък тон Цветана. Влизали са смирено и нелегално, никой от клиентите не ги познава. Идват точно тук, за да се качат на горния етаж и да се скрият, а след това да преминат през тайните проходи. Наблюдавани бяхме, но никого не са хващали. Когато кафето се поизпразни, те отиват в тоалетната. Долу, под стълбите има тунел към мазето, с тайна стълбичка. От там вдигат капандурата и се качват нагоре. Вечер много често идвали жандарми специално да проверят цялата къща. Баба ми, милата, беше голяма работа. Знаеше кога пристигат и седеше на прозореца да ги чака. Като наближат слизаше с партизаните, буташе ги през проходите в мазето и постилаше с черга. След огледа си униформените тръгваха отново, без очаквания улов. На сутринта рано стават, отварят кафето и по същия тих начин си излизат. Но понякога не са могли да минат отдолу, защото е нямало време. Тогава са използвали горния бяг на тавана и са се прехвърляли в други къщи. До нас има една къща със стълбище, по което слизат и тръгват без да ги видим повече, спомня си Цветана за бурните партизански времена.
Идва Втората световна война. Вече няма кой да пие кафе. Превръщат кафетерия „Македония“ в зарзаватчийница.
Около 1955 година Костадин, бащата на Цветана, става директор на Всестранни услуги. Зарзаватчийницата е дадена на склад за печатни произведения.
Преобразуването на кръчма, кафене, скривалище, зеленчуково пазарче и склад за печати става и семеен дом на героинята ни и нейния съпруг.
Нямали са къде да живеят и баба Грозда приписва етажа на внучката си. Цветана обяснява как е изглеждала хралупата им. Като влезеш от вратата вдясно бе нашата спалня, срещу вратата - холът, тук в дъното имаше кухня, коридорче, баня и тоалетна. После продадохме етажа. И все пак къщата не се е променила изобщо, рисува с думите героинята ни. Днес на третия етаж живее племенникът й- Александър Канурков. Той също знае историята на рода си като приказка, каквато всъщност е.
Невероятно интересна е историята за произхода на името Кануркови. Име, което е единствено в България. Снахата на Цветана е привиквана в София да обяснява за фамилията.
Нашият прадядо имал безумно красива съпруга – Цвета. Един турчин идвал няколко пъти да я вижда, задявал се с нея. Не след дълго на сина й му кипва, вбесява се и убива турчина. Резонно влиза в затвора за няколко години. Там, за да имнамалят присъдата са ги карали да предат вълна. Моят дядо бил само един син. Нямало с кого да си играе като малък вкъщи затова сядал до скута на майка си, гледал я как преде и се научил да го прави. Като отишъл в затвора бил най-сръчният и най-бързият. Правил най-много гранки за отрицателно време. Но те не им казвали гранки, а им казвали канури. В затвора не си знаели имената и му излязъл прякорът. Ония, Канурата му казвали. Когато се връща в селото го поднасяли със същото обръщение. От там си правим фамилията Кануркови.
С блажена усмивка, дълго манто и маниери на изисканост Цветана бе дошла на раздумка, след ритуална среща с нейни приятели, с които всяка сутрин в 10:00 часа се събират да пият кафето си заедно. Много ведра 82-годишната жена си спомня за детството в Капана. Нищо ново няма тук освен новите дограмирани магазини. Едно време имаше много бакарджийници. Ооооо, цял ден, цяла нощ бум-бам. Беше красив звук. Още отеква в съзнанието ми. През деня играхме боси по неравните камъни и не обръщахме внимание. Абсурдно беше коли да минават. Само боклукчийската. Имаше камбана и отдалече като се задаваше тя удряше сигнала, че иде. Моят братовчед Ламбрев искаше да стане боклукчия, голяма работа си беше. Бяхме голяма махала. Може ли да си представите- над 100 деца играхме. Правихме си цигански баници и пяхме „Не го цела, не го дела“. Играехме на плочка, чилик и мачка, гоненица, стражари и апаши. Бой с камъни срещу арменските деца, на шега разбира се. Спогаждахме се с тях, потъва в красивото истинско детство преди близо 80 години баба Цветана.
Това са моите тайни, а сега са вече ваши. Ще кажа на съседите си да ви разкажат техните истории. Ще разберете, че една с една не си приличат. Капана е вълшебно място, внимавайте с него, пристъпваше с леки крачки Цветана Кануркова на изпроводяк. 
Жан Мишел Баския сватовник на пловдивска двойка
Именитият артист резонно дава името на клуба на Коцето и Ева, който отваря врати в Капана
Във втора точка от картата за бистра в Капана ви разхождаме малко по-навътре в квартала, около централната му част. Едно отдавна необитаемо място на ъгъла между ул. Братя Пулеви и ул. Йоаким Груев ще се прероди. Завръща се култовата марка в нощния живот на Пловдив- клуб Баския. Тези, които помнят джаз, поп, класическо, рок, лайв, арт, галерийно място в Дома на науката и техниката могат да празнуват. За онези, които все още не са запознати с магията на концепцията Баския, си поговорихме с родителите й- Ева и Константин.
Първо малко за интериора на клуба, който в момента е строителна площадка. Автентичната атмосфера, която е пропита във фасадата и дограмата на великолепната сграда ще се предаде и в помещението. Вътре има гранитни колони, които преди са били облечени в кутии, а новите стопани освобождават и изчистват. От същия гранит, от който е и бордюрът вън. По тази идея и ще се създаде и гранитен бар плот. Подът е направен от дървено дюшеме, което губи блясъка си във времето затова ще бъде подновен, но задължително със същия материал. В дизайна ще се акцентира на реликви и антикварни вещи- стара цигулка, ютия на 200 години и прочие. Картините и творбите на стария Баския в Дома на науката и техниката отново се връщат по стените в новото място. То ще се намира на мястото на два магазина, разделени с талашитена стена- за щамповани тениски и за продаване на битови потреби. Наемодателите на помещението казват, че на времето е функционирало като заведение. Били чули отнякъде. Но от това не са останали никакви запазени следи нито документи, нито статут. След това сградата е била национализирана и ползвана от прокуратурата.
Името на клуба идва с една дръзка и романтична история през 2006-та. Константин Георгиев отива на ретроспективна изложба в Милано на художника Жан Мишел Баския, защото му е огромен фен. От своя страна Ева Стойчева, когато е ходила на уроци по рисуване, е чула от учителката си за този значим модерен творец. Пет години след това тя разбира, че никой около нея дори не е чувал това име. Една вечер в Найлона Ева е зърнала от входа непознато момче, което било с тениска с надпис "Жан Мишел Баския". Искам го!, казва си на мига. Момчето с тениската е именно Константин. Три години след тази знаменателна среща, когато вече са двойка, без никакво двоумене слагат името на новия си бар в Дома на науката и техниката. Все пак именно Баския е техният сватовник. Чудят се какво ги свързва. Връщат се на първата им среща и отговорът бил ясен. А след още малко време отиват заедно в Париж на изложба на Жан Мишел Баския със събрани 100 негови картини от целия свят.
Когато дават име на своето гнезденце , не подозират до какви разнообразности ще стигнат. С малко усилия и средства намират исканото - уют. Нямахме намерение да каним известни изпълнители, да търсим популярност и да изграждаме бизнес стратегия. А идеята е съвсем простичка: Място за всеки, който иска да се изяви. Да подреди изложбата си, да посвири, да попее, да прожектира филм, да бъде комичен, да разреве публиката си, да изяви актьорския си талант в монолог или цяло представление. Да изпие едно кафе, докато си бъбрим с него, или вечерта на чаша вино да обходим всички теми и да избяга от реалността, казват в един глас Коцето и Ева.
От тук насетне можем да ви разкажем много конкретни истории за екстремното участие на изпълнители, за препълнения бар, където хората сядали върху бара и обърнати каси, за да виждат по-добре. За участието на незнайни никому мега таланти, за участията на Петър Салчев и Александър Леков, за "Компот колектив", за "Ха-ха-ха Импро театър", за премиери и предпремиери. Но ще ви го спестим.
Две години след затварянето на бара все още разни хора звънкат по телефона да питат какво ще има този петък. Тези, които и веднъж и дваж са били , още говорят за преживяванията си там. В момента Коцето и Ева чакат само Да от Министерството на културата, за да обявят новата си програма. От там са обещали отговор в срок от два месеца, като вече минава четвърти. Искаме да работим, но сме спънати по незнайни причини, казват Ева и Константин.
Лъвове пазят къща в Капана
Невъзможната любов става възможна в Ъгловата сграда
Постройката е като символ на етническия букет под тепетата
Ако сте минавали по ул."Златарска", няма как да не сте забелязали може би най-красивата сграда в Капана. Вековният дом, построен през 1920г. младее и се храни с любовните страсти на своите обитатели. Заради драматичните си истории архитектурното бижу влиза в поредицата ни "Легендите на Капана". Срещаме се със сегашния собственик, който ни плени с вълнуващата история около построяването на къщата. Която днес е като символ на етническия букет под тепетата.
На драго сърце започва разказа си за турчин, безумно влюбен в красива гъркиня. А по онова време това е било недопустимо. Не е като сега. Брак между мюсюлманин и християнка бил немислим. Абсолютно забранена любов, казва днешният стопанин Георги Томов. Красотата на къщата и уникалните орнаменти по нея били неговият начин да изрази любовта си. Правейки я за дамата на сърцето си, болезнено влюбеният турчин пренесъл цветовата традиция на Гърция- нейната родина върху фасадата. Боядисал я в меко синьо и бяло. Така е и до днес. Там, където се събира ъгловата къща, в централната си част, турчинът поставил своята емблема- рог на овен, с което показвал, че се занимава с овцевъдство. Под прозорците извил от гипс венци на любовта, а над тях- глави на лъвове, символи на смелостта и силата на собственика. На покрива пък поставил три купи, изразяващи величие. Именно къщата прави възможна невъзможната инак любов- двамата удрят плесник на хорското мнение и свиват любовно огнище. Турчинът и гъркинята създават семейство, но остават без деца. Поради тази причина, след 1944 г., домът им е национализиран, а през 1968 г. с решение на Комунистическата партия е даден на арменска фамилия. От тях къщата купува днешният ѝ притежател Георги Томов.
Срещата ни с него е в магазинчето му, прилежащо към къщата. Показва стари снимки на сградата, върху една, от които забелязваме, прикрепена с кламер, малка фотография на красива млада жена. А, това ли? Това е Дани, моята любов, с нескрито вълнение, отговаря мъжът, видял любопитството ни. Става ясно, че това не са просто банални думи, а самата истина- семейството е заедно от 45 години. И днес на пръста му блести златна халка, с красиво гравирано "Д". Именно голямата любов към съпругата му била причината да купи този дом за нея.Тогава сградата била в доста окаяно състояние, но Георги Томов сам се заема с ремонта, като запазва първоначалния ѝ облик. Елате да се качим, ще ви покажа къщата. Вие сте първите, които ще я видите... Да усетиш атмосферата на такава сграда е като да се гмурнеш в историята, да усетиш духа на епохи и на хората, които са оставили енергията си между стените. В момента вторият етаж се използва за кабинет от сина Васил, който е рехабилитатор. Дъщерята Руми е медицинска сестра. Именно за децата си Георги иска да остави тази къща като наследство. Днес, като израз на романтичната си натура пловдивчанинът рисува. Той разказва, че е самоук художник и с гордост показва импровизираната си галерия. В която присъстват негови автопортрети, Одисей, Ван Гог. Не смее да нарисува върху лист любимата си Дани. Тя е гравирана в сърцето му.
Архитекти разказват как са спасили Капана от разрушаване
Как квартал Капана бе спасен от разрушаване през 70-те години. За това ще разкажат пловдивски архитекти на първото издание на Беседка за Капана- поредица от срещи и дебати за миналото, настоящето и бъдещето на страхотната градска зона на Пловдив. На първото събитие членове на Колектив Капана ще разкрият защо кварталът е толкова ценен и как са успели да го съхранят след международния конкурс за модернизация на центъра на града, организиран от община Пловдив през 1968г. Той привлича големите имена на европейската архитектурна сцена. Всички проекти предлагат разрушаването на Капана, като избраните идеи са предвиждали на негово място да бъде построен Модерен търговски център.
В годините до 1975 се работи над реализацията на този план. Правят се детайлни планове и проекти на отделни сгради, стартира отчуждаването на имоти в Капана, подготвя се дори събарянето на първите сгради.
Но времената вече са други. В същата година ЮНЕСКО започва да популяризира опазването на световното архитектурно наследство, приета е Амстердамската Декларация за архитектурно наследство, а във вестник Отечествен глас излиза статията на Антоанета Топалова, пледираща за запазването на Капана. Тя е част от тогава формиралият се Колектив Капана, чиято цел е да убедят както архитектите, така и институциите, че кварталът е едно изключително място, което има смисъл да бъде запазено.
И успяват. На национално ниво се решава да бъде спряна реализацията на конкурса от 1968 в частта му за Капана. Същевременно идването на нови хора в Община Пловдив правят промяната на плановете възможна. И Колектив Капана започва работа по спасяването на градската зона.
Беседка за Капана е вдъхновена от Беседка за града, която бе серия от дискусии от 2012 за различни аспекти на пловдивската градска среда. Инициатори на Беседка за града бяха studio 8 ½ и Катрин Сариева/Фондация Отворени Изкуства, а Беседката бе провеждана в Artnewscafe.
Беседка за Капана цели в подобен формат, но вече с участието и на ONE ARCHITECTURE WEEK, Читалище Алеко Константинов и студио dontDIY да се концентрира само върху квартал Капана.
Художникът Хранов се захвана с научно-изследователска дейност
Маестрото изучава над 120 вида белгийска бира в Beer House, пише дисертация в книжка, сравнява вкуса на еликсира с жена
Професорът по пивото Людмил Фотев с пенлива лекция в магазина
Научно-изследователска дейност кипи в бирения рай на Пловдив- магазин Beer House. В тежък и вероятно непосилен просветен труд се потопи художникът Атанас Хранов. Той се зае със задачата да изучи до съвършенство всеки вкус от общо над 120-те вида белгийско пиво, което се предлага в хмеловия оазис. За целта маестрото взе специална книга, която маркира с ярък автопортрет. В нея той ще събира научния си труд. Писането на дисертацията вече започна. И като всяко начало- с известни трудности. Тъй като изследователят трябваше да избере една от десетките видове марки по стелажите. А това е момент, който може да докара всеки ценител на пенливите еликсири до нервна криза и дори до загуба на съзнание. Хранов обаче въздъхна няколко пъти и стреля. По абатската Ename във всичките и разновидности, а това се оказа един великолепен, ароматен и пенлив избор. Особена ще е изследователската работа на художника. Той първо рисува върху страниците тестваната с научна цел бира, а после описва колоритно вкус, цвят, аромат, цялостно усещане и прочие. Но най-важно- сравнява целия бирен букет на дегустираната напитка с жена. Ароматната, плътна и дълбока Ename Трипъл например му навяваше неизживян личен спомен с „ уморена, изпотена мулатка, по време на обедната почивка” (всъщност, дали е неизживян Под тепето не се наема да гарантира). А средният клас на марката- малко по-слаба и на вкус, и на аромат се мержелее в Храновото съзнание така: „Същата мулатка, но все още неизпотена. Сутрин, преди да напече слънцето. Ммм, милата, на обед е по-вкусна”.
Примерът на Хранов последваха десетки клиенти на Beer House, които вече попълват своите дисертации. Случайно или не, тъкмо в закипяването на научно-изследователската дейност в магазина, на входа му се появи всепризнатият професор по бирата Людмил Фотев. Радиожурналистът, за който хмелови тайни няма, посети специално пенливия храм, за да пие от новото издание на Дювел. Той е автор на куп трудове за любимата напитка, сред които и култовия сред академичната общност сборник „Езикът на бирата”. Фотев е собственик на най-голямата колекция от бирени капачки в България- над 25 хиляди на брой, които държи в специални кадифени калъфи. Освен това има собствена бирена изба и е фен на домашното пивоварство. Той обеща да се завърне в Пловдив за специален лекционен курс за начинаещите академици в областта на бирата. В който вероятно и самият Хранов ще участва, тъй като в писането на дисертацията си художникът ще има нужда и от ментор.
Бай Кольо Каменаря даде живот на Альоша, а Альоша го уби
Руският войник може да държи оръжието си нагоре в Русия, тук го държи надолу, скочил на Хрушчов непокорният майстор на връх Бунарджика
Теглил майната и на премиера Антон Югов с: Тук не трябваше да правя паметник на Альоша. Тук трябваше или Ботев, или Левски
Синът на Никола Тотев: Той говореше с камъка
Подаряваме ви една невероятна, достойна за роман, пловдивска история, която ще ви докосне, без значение дали сте от тук, или сте дошли за малко. Без значение дали сте родени в Ямбол, или Стамбул, Мумбай или Китай, Севера или Изтока. Това е разказ за Човека, дето втори такъв не се ражда. А споменът за него е най-искрен в устата на сина му. Именно с него се срещнахме, за да ни каже за възхитителния му покоен баща Никола Сотиров Тотев или Бай Кольо Каменаря, роден през 1905 година на днешната дата- 16 април. Направил с ръце, ум и 12-килограмов чук паметника на Альоша, а след това същият паметник го убива.
Първата му реверансова творба към историята и Пловдив е паметникът на Христо Ботев в Цар Симеоновата градина. Той е издялан през 1934 година. Следват паметникът на Раковски и сладката мечка до водопада в парка. Дялал е каменните фигури на Моста на дружбата от 1952 до 1954. Прави фигурите на стълбите на библиотека Иван Вазов. Майстори в Братската могила, древногръцкия водолей до Античния театър, четирите фигури на моста на река Марица. Прави павета, надгробни плочи и паметници в града и околията на Пловдив.
Изброихме творбите, които може да докоснете с длани и днес. За тези, които не познават характера му, ще поемем ръката ви и ще допрем вашите длани, за да усетите душата му в думи.
Влизаме през широки метални врати, за да попаднем в каменен двор на сина на Кольо Каменаря Иван Тотев ( не градоначалника ) и жена му Добринка. От портата се вижда ниско прозорче с бели пердета, където нашият водач Недялко Костов веднага на глас казва: Още очаквам да се подаде през бялата завеса и да ми помаха с ръка. Семейството посреща с газирано, соленки и стари снимки в стари рамки. Не се осмеляваме да преразказваме, затова в писание едно към едно се надяваме да чуете смеха, искрения плач, шепота и гордостта от устните на Тотев-младши и милата му съпруга.
Много кадърен. В общи линии, той говореше с камъка. Първо дядо ми научи занаята от Италия и го предаде на баща ми и един от чичовците ми. Татко започна от 15-годишен. Когато дядо ми се върна през 1920 година, дойде с два чука по 12 килограма, единият за единия син, другият- за другия. И още два чука по един килограм. Сложил ги в куфара само тях и с тях пътувал. Днес големият чук на баща ми няма нито една драскотина. А хиляди кубици камъни са минали през тях. А колко железа...
В първите си стъпки започнал да работи по кариери и чешми. Работеше по доста проекти. Най-важният бе Альоша, именно той го вкара в гроба. Парадокс беше, че той с омраза започна да го прави и накрая се влюби в паметника, в самото произведение, в детайлите му.
В основата си 15-метровият символ на Бунарджика има дебели колкото ръката ми железа. И бомба да му хвърлиш, няма да падне. Знам много добре, защото бях общ работник на баща ми тогава. Той беше бригадир на каменоделците и монтажниците. Циментът се караше от Димитровград „особая поръчка“, специална поръчка. 750 марка, топъл още. Под паметника има скривалище в случай на нападения. Правен е по малка снимка на войника Алексей Иванович Скурлатов.
Имаше си хора, на които да разчита. В бригадата по Альоша помагаше и един руснак. Чука една седмица камък, но нашият минава с една червена боя и ако не му харесва, пише минус. И пак наново. Тоз руснак от юни по време на работа взима едно парче сланина, реже я на две, пие половин литър водка на една глътка, после още две парчета сланина - трезвен. Затова ни нареждаше, че ние сме луди да пием 50-градусова ракия с домати, а 15-градусово вино с месо и сланина. Ама на баща ми не му се нравеше и му скрихме чантата с водка и сланина. Той си я търсеше, уж имал нужда от нея, ама Каменаря му се сопна. Добро момче иначе русначето и майстор.
Баща ми от своя страна не беше покорен на никого. За да каже на Антон Югов – министър председател на България между Васил Коларов и Вълко Червенков: Да ти еба майката, тук не трябваше да правя паметник на Альоша. Тук трябваше или Ботев, или Левски. Ама Никита Хрушчов го искаше. Смееше се и казваше: Добре, че от врага ми падат пари.
Дни след издигането на каменната творба Хрушчов дойде лично да я види. Казал му на баща ми: Това не е по устав. Руският войник държи оръжието си нагоре. А Бай Кольо казва: Руският войник може да го държи нагоре в Русия, тук го държи надолу. Хич не скланяше глава. Няма директори, няма партийни секретари, нищо. Затова на млади години си извоюва още един прякор Кольо Псувалото. Третият е Кольо Барабата.
Работата му бе много тежка. Зимно време, особено по кариерите, седне на едно съндъче от пирони и работи. Шилото му лепи за ръцете, духа вятър, дъжд по кариерите, но не спира. Затова ми казваше: Ако станеш кариер, ще ти счупя ръцете – пазеше ме. Имаше ли работа, гледаше да я свърши. Може да бачка 15 часа, без да спре, но докрай. Когато надписваше надгробни плочи, първо ги усещаше. Гледаше ги, взираше се даже, нареждаше буквите, мислеше чернова и започваше. Естет.
По време на работа по Моста на дружбата беше предложен от руснак за Златен орден на труда. Въпреки че напсува този, който искаше да го награди. Руският отговорник, докато оглеждал работата, започнал да се кара с баща ми, че не ставало така, както иска, а нашият му теглил една майна, че няма да го учи как да си върши работата. Но после разбрал, че същият човек настоявал да се връчи златният орден. Само че руснакът заминал по длъжност и нашите партийни секретари забранили.
Искаше да си патентова мраморно съкровище. Беше управител на кариерата в гара Пирин. Там правеха павета и бордюри. Докато бачкат, открива мрамор, много хубав. Но не казва на никого къде е точно. Помъчи се да си вземе патент. А по Татово време му казали: Не! Но искаме да знаем къде си го намерил. Той не им казал и тази кариера с мрамор остана тайна и до днес.
Бил е и в затвора. Бяха го обвинили, че е откраднал взрив от работното си място. Глупости на таркалета. Този материал му беше, за да се прибере с него по работа. Обаче те го вкараха в затвора за 8 месеца. След като излезе от там, се преместихме в Пловдив.
Самоук есперант беше. Идваха млади момчета вкъщи, за да може той да им превежда писмата и да ги пращат на любимите си в чужбина. На опашки се редяха пред ей тая врата.
Бай Кольо не е единственият, който е известен в рода си. Сестричката му Ценка преди 9 септември се запознава и завърта любов с адютанта на гаулайтъра на България Бекерле. Офицер от специалните войски Мъртвешка глава на СС. Влюбва се и оженва в последствие с него. Преди края на войната заминава за Германия с него, но там остава разочарована и се развежда. Мъжът й е разстрелян май месец през 1945 година в отбраната на Райхстага. Естествено, тя не може да се върне в България и се жени за българин, който следва там по време на войната- мъж на име Иван. След подписването на мирния договор Германия е разрушена, бедна и разкъсана. Не представлява интерес за тях и заминават за Австралия. Там поспестяват парици и след 16 години работа намират новото си жилище в Лондон.
Докато Каменоделецът обикаля Белгия, Франция, с параход до Аржентина, той е с цел да научи майсторлъка по камъни на другите страни. Поработваше малко там и събираше пари за другото пътуване. Когато се отбива при сестра си в Лондон да й помогне за оградата й, му предлагат да остане там завинаги. Обещаха му да е под пари. С неговия перфектен професионализъм и можене има какво да направи и всички го искаха. Но той отказа. Въпреки че обикаляше целия свят с жена си и приятели, за да учи пипкавостта на занаята от други страни, той реши да се върне тук по една единствена причина. Където и да отидеше, пращаше писмо отгоре винаги с надпис „За дома“, а надолу цитирам: Мила, Боянке, Скъпи Ванко, Добринке. Аз тук съм добре. Това-така, това-така. До тук е сухо писмото. Стигне ли до внучетата си и започва да плаче. И на Тотев-младши не искахме да спираме сълзите в този момент. Та заради внучетата, единият кръстен на него, се връща в родината си, без да го блазнят пари, повечето работа или западният живот. Суров беше край тези камъни студени, но с меко сърце.
Когато го пенсионираха на 50 години, започна в института по Паметници на културата. От преди това си бяха приятели с Йоан Левиев. Той често идваше вкъщи да пушат цигари и аз им правих компания. Йоан беше такъв, ако ти му говориш на „вие“ и той ще ти говори на „вие“, ако ти му говориш на „ти“, той веднага те приема и ти говори на „ти“. Но както ти определиш тона, защото той можеше всеки начин. Много добър човек. Бохем отвсякъде!
Няколко дни след пенсионирането Бай ти Кольо казва: Ръцете ми да изсъхнат, ако хвана повече работа. Три месеца тук с майка ми само дето Априлското въстание не стана. За най-малкото се викаше и блъскаше. По едно време само чакаше някой да чукне на вратата и като се подвикна от вън веднъж: Бай Кольо, за една плоча тука... ИДВАМ! Отвори широко ръцете. Върна се весел и вика: Бал съм му мамата, почвам пак. Работеше до 92-годишната си възраст. Не беше свикнал да седи на едно място и да лентяйства.
Измряха всички от силикоза в неговата работа, защото не го слушаха. Той щото беше умен първо гледаше на къде духа вятърът и заставаше в неговата посока, за да не диша от каменния прах. Друг съвет от него бе, че когато сядаш на камък, може да е 40 градуса, но слагаш носна кърпа, защото камъкът пие.
Загуби си обонянието след един случай, когато беше на косъм от смъртта. Били са в една кариера и е имало взрив от дупка. Извикват му : Бай Кольо, махни се. И той в последния момент се дърпа, но напоително вдишва от барута. След това като му сложиш две яйца , няма да знае кое е вкиснатото кое е здравото, докато не ги опита. Веднъж бях донесъл италианска нафта, ама пустия съм я сложил до бутилката с олио и те изглеждат по един и същи начин. Тръгнал да си прави салата и като се развика: Да ви еба майката и комунисти, и олиото развалихте.
Никола Стоиров Тотев загива жестоко от любов към паметника Альоша и желанието в един момент след промените да бутат рожбата му. Тогава Гърневски, като кмет на Пловдив, писал стихове в прослава на БКП, за да е в крак с новото време на отричане на всичко предишно решава, че трябва да се бутне паметникът. Без дори да си дава сметка за почти невероятните технически трудности, които изисква подобно начинание. И най-важното, че президентът Желев беше подписал договор с Елцин за сътрудничество с Русия, който уреждаше и неприкосновеността на военните паметници.
Тогава журналисти отиват в дома на Кольо Каменяра за общи въпроси. Питали дали паметникът може да се разруши лесно. А той казваше: За да го бутнете- трябва тепето да махнете. Хората в Испания уважават паметниците на Франко и Салазар, а те са клали като прасета в Гражданската война през 36-та. Една от журналистките на 25 декември влиза в дома му и му казва под сурдинка, че намеренията им са сериозни. На 27 се връща от сбирка на маркаджиите, запален фен беше. Само жена ми беше тук. А Добринка казва все едно още го чува. Викаше Альоша, Альоша, Альоша... и получи инсулт в лявата ръка и левия крак. Когато излязох на двора той беше вече на земята.
Беше велик човек, но 22 години вече го няма…
Текст: Ивелина Василева
Снимки: Недялко Костов
Борис Христов проплакал в избеното помещение на Велико Търново 47
Прохожда в задния двор, близо до конете на фамилия Кирови
В днешната изба на красива къща на ул. Велико Търново 47 се чува за първи път уникалният бас на Борис Христов. Същият дом днес ще бъде окичен с цветя по повод 100- годишнината от рождението на оперния ас, прославил България по целия свят. Постройката започва историята си десет години след Освобождението. Било е малко преди 1896 година, нервни времена между войни и мир, а от бойното поле младо момче се прибира живо и готово да забрави миналото си. Петър Киров избира за новото си начало Пловдив и сред пустото поле заживява скромен живот с красивата си половинка Стоянка. Построява чудна къщичка, на два етажа плюс един подземен, с голям двор с конюшна за конете. Зидовете обаче нямали и представа, че през 1914г. ще се разтресат от мощния глас на едно крехко бебе. Петър и съпругата му Стоянка споделяли покрива на дома си с друго семейство. Долните стени и таванът населявал най-близкият другар на Киров, с който са били рамо до рамо на фронта - Кирил Христов Совичанов и съпругата му Райна. Стоянка и Райна също станали добри приятелски с времето. Дори в една и съща година забременели. Стоянка с Тодор, а Райна- с Борис. И така на ул. Велико Търново през 1914г., на 18 май се родил един от най-великите българи. Гранд басът на 20-ти век отваря очи и пуска глас именно в подземния етаж на къщата, който тогава е служил за жилище, а днес е обикновено избено помещение. Борис Христов е проходил в задния двор близо до конете в конюшната, разказаха за Под тепето наследниците на рода Кирови, които и до днес живеят в родната къща- Тодор и Петър. Съжителството между двата рода не продължава дълго. Малко след рождението на Борис Христов семейството на Кирил и Райна заминава за столицата, откъдето тръгва и дългият и велик път на Борис Христов.