Днес той щеше да навърши 82 години 

Георги Христов Данаилов (1936-2017) е голям български писател, сценарист и драматург. Роден 8 януари в София, потомък на известен свищовски род. Потомък на известен свищовски род. Внук е на акад. проф. Георги Тодоров Данаилов, както и правнук на Марко Балабанов, първият външен министър на България след Освобождението. През 1950 г. семейството му е интернирано и се връща в Свищов.

Георги Данаилов завършва и преподава химия, но с литература се занимава от студентските си години. Още първите му книги печелят широка популярност: „Деца играят вън“ (1970), „При никого“ (1973), „Убийството на Моцарт. Размисли за възпитанието“ (1982), „До Чикаго и назад, сто години по-късно“. Следват: „Къща отвъд света“, „Спомени за градския идиот“, „За Жан Жак Русо“ (есе), „Усмивката на Пан“ (есе за Стефан Гечев), „Доколкото си спомням“ (в три части), „Весела книга за българския народ“.

Автор е на много пиеси – „Съдията и жълтата роза“, „Есента на един следовател“, „Солунските сьзаклятници“, „Господин Балкански“, „Една калория нежност“ и др., на филмови сценарии: „Хирурзи“, „За къде пътувате?“, „А сега накъде?“ (заедно с Рангел Вълчанов), „Лагерът“ (заедно с Георги Дюлгеров).

По негови сценарии: са заснети филмите „Деца играят вън” (1971), „При никого” (1975), „Хирурзи“ (1977), „Почти любовна история” (1980), „Забравете този случай” (1985), „За къде пътувате?“ (1986), „А сега накъде?“ и „А днес накъде? (2007) – трите, заедно с Рангел Вълчанов, „Лагерът“ (1990, заедно с Георги Дюлгеров) и др.

Книги и пиеси на Георги Данаилов са превеждани на руски, арменски, немски, полски, румънски, словашки, чешки и други езици. Пиесите му са играни в Русия, Чехия, Словакия, Полша, Грузия, Армения. Носител на призове от международни филмови фестивали в Кан, Москва, Техеран, Сан Себастиан.

От 1993 до 1995 г. Георги Данаилов беше председател на Агенцията за българите в чужбина.

През 1997 г. Георги Данаилов спечели първа награда на международния конкурс „Русо“ в Париж. Лауреат е на наградата на София, почетен гражданин е на Свищов, присъдени са му наградите „Чудомир”, „П.Р. Славейков” и „Стоян Михайловски”, „Аполон Токсофорос“ от Празниците на изкуствата „Аполония”.

Той почина през март 2017 г. на 81-годишна възраст след тежко боледуване. През последните години живееше в село Ковачевица.

„Има една държава Бутан, в нея хората са щастливи, а печелят по 1 долар на ден. Значи щастието е нещо различно от бедността, нещо допълнително, незнайно.”

Из интервю за Нова ТВ през 2016 г. по случай 80-годишнината му

„Ако някое слънчево утро усетим, че виковете на играещите вън деца се превръщат в нестихващ крясък, ако не смогнем да се приспособим към врявата и затворим прозореца, за да предпочетем задушната тишина, не бива да се притесняваме, няма нужда да се ходи на лекар. Това не се лекува. Започнали сме да стареем.“

Из „Убийството на Моцарт“

„Не сте ли забелязали, че лицето на всеки човек се изменя в мига, когато в огледалото съзре собствения си образ. Това е едва ли не закон. Някой леко разширява ноздрите си, друг свива устни, трети едва забележимо повдига едната си вежда, четвърти нарочно разтваря повече очите си, пети ги присвива... Какъв е изводът? Представата, която имаме за собствения си образ никога не съответствува на действителността.“

Из интервю за в-к „Полет“ 1988

„Това, което обединява тълпата, най-често е омразата. Види ли човек големи тълпи, изпълнени с ненавист, трябва да знае, че просвещението е убягнало на тези хора или те просто са го забравили и изоставили. Просветеният човек не мрази, той разбира и остава сам. За сега!“

Из „Всичко ново е под слънцето“

„Винаги съм вярвал, че гражданската същност на писателя се съзира в писмената, които той създава, а не в публичните представления и речи, в ламтежа към важни политически постове, в съмнителна връзка с властниците, изобщо в използването на политически кокили за суетно стърчене над останалите. Знам, мнозина първенци в литературата не са устоявали и са се втурвали в общественическото поприще, а някои от тях успешно са смогнали да запишат името си между първенците на държавническото изкуство. Известно ми е, че литературни невзрачия чрез политиката са удовлетворявали комплексите си за творческа непълноценност, уталожвали са властолюбивите си пристъпи или просто са се опитвали да се облагодетелстват, поставяйки се в услуга на една или друга власт... Знам всичко това и все пак настоявам, че в писателската необвързаност, в независимостта и благородния индивидуализъм има нещо достойно и гордо, но въпреки това, не по-малко суетно. Съществуват обаче мигове в историята, съдбовни, трагични, когато всякакви разграничения са неуместни и нелепи, всяка друга позиция освен прякото участие е страхлива и непочтена, разумното изчакване е гибелно, а безумството - единствено оправдано.“

Из „Писателят и политиката“, 1989

"Децата ще спасят света!" - казваше Селинджър. Да, но само ако не ги превърнем в същите възрастни, каквито сме ние.“

Из „Убийството на Моцарт“.