Афрополитът Тайе Селаси: Английският е обиколил света, също като мен. И откъдето е минал всеки го е пречупил. Сега той е една какофония от звуци

Тя бяга от клишетата с музика от думи, намира ритъм в прозата и изучава националните черти в езиците на местните

Писателката представи първия си роман в Пловдив (ГАЛЕРИЯ)

Таня Грозданова

Първият експеримент на издателя Манол Пейков да представи автор и книга в неделен ден се оказа повече от успешен. В края на изминалата седмица Манол и ИК „Жанет“ доведоха в Древния и вечен град десетия чуждестранен творец в поредицата „Отвъд“. Писателката Тайе Селаси представи романа си „Отивам си е възвратен глагол“ пред препълнения клуб Винтидж хаус в Дома на културата.

За мнозина в публиката, а и в мрежата, екзотичната дама е популярна с една своя лекция за ТЕD. Тя е гледана от над 2 млн. души и в нея Тайе Селаси говори за националното по начин, който много силно отеква. „Не ме питайте откъде съм, питайте ме къде съм местна“ е крилатата фраза в речта ѝ, за да се стигне до правилният въпрос – „Къде се чувстваш у дома“.  А по думите ѝ това се определя от ритуалите, връзките с хората и ограниченията, които ни се налагат. Тези три неща всъщност правят едно място важно за даден човек, обяснява Тайе, която използва думата „афрополит“, която е измислила сама за такива като нея, но се наложила като понятие.

От залата жена разказва как съпругът ѝ – чужденец, който може да се нарече европолит на езика на Тайе, е намерил мир в себе си след лекцията.

„Благодаря ви! Мога да кажа, че пиша, за да докосвам хората по начина, по който се е случило с вашия съпруг, но това би било лъжа. Пиша защото ми харесва. За мен е изключителен подарък да чуя, че нещо, което съм написала, е докоснало някои друг!“ – до болка откровена отвръща Селаси.

И няма как да ѝ се разсърдиш защото звучи като шептяща напевно рими, изглежда като модел и с естествено държание демонстрира мъдрост, като манекен на мозъци.

Тайе Селаси е родена през 1979 г. в Лондон, в семейството на нигерийка и ганаец. Израства близо до Бостън, впоследствие живее в Ню Йорк, Рим и Берлин. Завършила е международни отношения и политически науки в Йеил и Оксфорд, избягала от Ню Йорк в тихичкия Лисабон, където живее и днес, с едничката цел – за изолация от световната политика и фокус върху човека.

Кога осъзна, че искаш да пишеш, твоят първи роман излиза когато си 34 и как еволюира твоята кариера, подхваща с въпросите Манол.

Според мен не е честно да изискваш от мен кратки отговори, а да задаваш дълги въпроси, отвръща му тя. И пак започва да чете поезия, в която се разказва как била на 4 години.

„Тогава разбрах, че искам да ставам писател. Много обичах приказките – да ми ги четат, да ги чета – и знаех, че с това искам да се занимавам, но моите родители са от ганайско –нигерийски емигрантски произход и за такива хора единствените приемливи професии са лекар, инженер или адвокат. Така че ми отне доста дълго време, за да мога да се престраша и да кажа искам да бъда писател. Докато събирах този кураж завърших политически науки в Йеил международни отношения в Оксфорд и тогава си представих, че може би ще мога да удовлетворя амбициите на моите родители, като стана политически журналист. Докато учех установих ,че всъщност едно от най-творческите неща е да разказваш истории и това можеш да правиш като си измислиш държава. Учих нещо много сериозно, което ме върна към писането на истории. През последните години правих основно две неща  – описвах национална идентичност и описвах живота на хората в романи… Защото винаги съм се интересувала не от стереотипите, а от това как ги изживява едни човек, едно семейство.“

Тя не прилича на никой друг автор има изключителен собствен стил, обажда се Божана Апостолова от първия ред. „Искате ли да ми бъдете отговорник по връзки с обществеността, предлага Тайе. А Божана продължава с разказ: “Когато синът ми каза че тя пристига за 3 дни, добави, че е много красива и много талантлива. Манол е издател с изискан вкус и книгите които издава са на много висок стил. Интересното е, че докато четях тази книга, тя стигаше до мен и тогава ловях пластовете. Тя има сила, невероятна образна система, все едно пише едно дълго стихотворение“.

Тук Манол отваря скоба и признава, че отнело 4,5 години романът да види бял свят в България. „Преводачът Бистра твърдеше, че това е поезия и търсихме много дълго време редактор на поезия, така че в това отношение вие двете с Бистра се на едно мнение.“ Божана отсича, че романът е поезия и Тайе потвърждава.

„Това е истина. Факт е, че аз започнах да пиша стихотворения в началото. Това бе първата ми любов. От друга страна аз съм разумен човек. Дори и когато бях много млада не си правех илюзии, че мога да живея от това. Знаех, че ако напиша стихотворение и го напиша не в  строфи, а хоризонтално на целия ред, то мога да го продавам като книга и това ще ми позволи да си купувам хубави обувки и да пътувам по света. Така че наистина аз често казвам, че съм поет, който се маскира като писател.“  

Тя твърди че любимата и литература е прозата, която се доближава като усещане до поезията. Тоест не може да промениш нито една сричка, без да промениш смисъла на цялата страница. Абсолютно всяка сричка, всяко ударение, всяка строфа означават нещо. Затова изказа изключителна благодарност на своята българска преводачка и определи заглавието на романа си у нас като любимото ѝ.

„Така се роди този роман – в рамките на една година написах 100 страници, макар често да казвам, че тези 100 стр. са ми отнели 30 години, и 6 месеца прекарах страхувайки се , че няма да мога да го довърша, така че да е достатъчно добър. Дойде един ден в рамките, на който осъзнах, че дори и да не е достатъчно добър, това продължава да е единственото нещо, което аз искам да правя в този живот. И след това още 6 месеца, за да го довърша. Тоест общо две години, за да излезе тази книга.“

Ако се питате що за книги чете тогава такъв автор, отговорът в момента е: Ами, „Физика на тъгата“. Георги Господинов ѝ я подарил в София. „Прекрасна, гъста като съдържание, дълбока! От любимия ми тип книги,“ признава Селаси.

Английски, италиански, немски, португалски, родните езици на родителите ѝ, борави със всички тях, но твърди че разбира даден език в зависимост от това дали е на питие с приятели, дали танцувам или е влюбена. Харесва как звучи италианския, „какво стакато има“, харесва тъгата на португалския, понякога той ѝ звучи почти като руски – не чак толкова тъжен колкото руския, но донякъде тъжен. „Да кажем Русия с палми ; ) Харесва ми колко е подреден и структуриран немския и каква дисциплина се иска, та да дочакаш края на изречението, за да чуеш глагола, но нищо не ми харесва повече от тази неофициалност и неформалност, която носи английския.“  Затова в писането не му изневерява.

„Английският е обиколил света, също като мен, и откъдето е минал всеки го е пречупил. Сега той е една какофония от звуци. И именно в нея аз намирам удоволствието и радостта в писането. Фактът, че на аглийски можеш да напишеш също толкова дълги изречения, колкото и на немски, но същевременно можеш да боравиш и с изключително кратки ударни изречения, като например глагол без да имаш подлог, като да се каже „обезглавен глагол“. Тоест да имаш изречение, което е разчленено. Това дава големи възможности в ръцете на всеки, които иска.“

Тайе отваря голяма скоба на тема чужди езици и разказва как когато изучава употребата на думите, извилча информация и за това как се изживява една нация, как функционира един народ. Дава пример с майчиният ѝ език.

„Ако на юруба искаш да кажеш „това четене ще започне в 5 часа“, ще трябва да използваш конструкция с различен подлог, който се отнася за място, а не за време. Просто не съществува такава концепция в юруба езика – нещо да започне в един определен момент. Може да започне в рамките на часа между 5 и 6, преди, след това, около, близо. И това ми обясни веднага защо например майка ми вечно закъснява за всичко. Но като казвам закъснява имам предвид, това което на запад разбират като закъснява. Тя не би нарекла своето идване в определен час закъснение, защото е израсла със съвсем друга концепция.“

И въпреки, че по това си приличаме с нигерийците, като конструкция на езика и концепция за национална идентичност, веднага научаваме и една друга вселена – в техния език има само едно местоимение и то се превежда в женски род, независимо, че с него се обръщат и към мъжете.

В края на срещата тя получава книга от втори български автор. Подаръкът идва под формата на съвременен бг научно-фантастичен роман от юриста Ники Пеев, който написа „Денят на инвикта“.

На опашката за авторграфи идва моя ред и аз питам какво означава името ѝ. Първороден близнак, отвръща тя усмихната от въпроса и добавя „Имам близнак“.