Художникът Атанас Хранов открива утре поредната си самостоятелна изложба в галерия „Ракурси” в столицата. Маестрото завърши цикъла „Портрети и заливи”, изолиран социално в малката си къщичка под върха на Бунарджика.

Атанас Хранов за свободата на духа, за новото начало и надеждите за промени, за залезите и изгревите, пред Под тепето и КАПАНА.БГ.

Как заливите се сливат с портретите в новата изложба на Атанас Хранов, подготвена във време на социална изолация?

Изложбата я започнах преди събитията, така че нейната идея не касае коронавируса и всичко около него. Тя се казва „Портрети и заливи”, защото всъщност те в много случаи се препокриват и в картините ми, и в концепцията ми за това как човек вижда пейзажа и как остава той в него. Някои от тези портрети са на конкретни хора, а други са на сборни образи на хора, участвали в тези пътувания, в които съм бил и аз, а и ти. През тях прозира пейзажът. А през пейзажите прозират портретите. Те са съставени от едни и същи неща. Примерно има един конкретен образ- „илектрологуса” (електричарят) от един известен гръцки остров, който аз не мога да извадя от контекста на пристанището там. Той е част от залива, част от цялото това усещане за този момент. Аз се опитвам не да хвана частица от някакъв моментен спомен от даден залив или даден образ, а се опитвам да разкажа цялата история как съм стигнал до дадения бряг, какво се е случило там. Опитвам се не да снимам момента, да направя фотография, а да разкажа цяла една новела. Между другото има едно стихотворение на Христо Фотев- „Морето”. В него има един стих, който много често ми идва наум, когато съм в морето и приближавам брега: „Може би единствено си вярно ти, в строгата абстракция на картата”. Това ми е много водещо като теза за тази изложба, защото в крайна сметка в тази строга абстракция на картите, там е единственото място, в което брегът, заливът са еднакви за всички. Извън картите те са различни за абсолютно всички. Извън картите вече остава чистата емоция и ти го виждаш през своите собствени емоции, мечти, истории. Не може един залив в Кавала да е същия за едно дете, което за първи път вижда морето, и за преситения немски туристи, който е обиколил света няколко пъти, а това е поредният залив, който вижда. Така и аз разказвам за моите заливи, за моите портрети, за хората, с които сме споделили тези пейзажи. Смисълът на изложбата- да видиш тези хора през блендата на пейзажа, който те обитават, а също така да видиш пейзажа, през блендата на хората, които са около теб и с които си в този миг.

Каква е историята с въпросния „илектрологус” и с какво толкова те впечатли този електротехник?

Акостирахме на острова, но имахме развален генератор на катамарана на Стефан Акрабов. Той е много сложна технологична машина, която без генератор е трудна за управление. Трябваше да намерим човек, който да го оправи, тъй като ни предстоеше дълго плаване до Созопол през Дарданелите и Босфора. Беше събота. Наложи да питаме бреговата охрана, докато си оправяхме документите, за съвет. Те казаха, че има един страхотен илектрологус, Панайотис се казва, ама малко трудно ще го намерим. Колко да е трудно, викам, един телефон ще звънна и ще го намеря. Но не ставало така. И ми зададоха един пешеходен маршрут, за да открия едно кафене, с една кирия отвън, която да питам къде е Панайотис. Тя щяла да му пише и той щял да се появи. Бях слисан. Все пак живеем във времена на високи технологии и комуникации. Оказа се, че електричарят не си давал телефона на никого. На острова го знаели няколко души. В крайна сметка намерихме една женица, която с големи колебания се съгласи да ми даде номера му, като преди това няколко пъти се заклех, че няма да казвам кой ми го е дал. Свързах се с него, а той със супер недоверие попита кой ми е дал номера му. Не издадох и се уговорихме да дойде след два часа. Той дойде след пет, с една червена Ямаха и раничка, пълна с инструменти. Изглеждаше точно като Робърт Де Ниро във филма „Бразилия”. Беше много странен човек, с дълга брада, несресана коса, особена аура. Изглеждаше по-скоро като хипар, отколкото като човек, който може да свърши някаква пипкава работа. А това ни притесни, тъй като бяхме на лодката на Стефан, а него го нямаше. С тези тоци може да се запали катамаранът. Така или иначе Панайотис слезе при генератора в един много дълбок рондук със схемата на системата в катамарана, която ние му дадохме. Започна да си пее, да си тананика нещо като псалм, като възпяваше кабелите и релетата, които вървят по лодката и бяха в ръцете му. Пя си 20 минути и каза „Пали”. Генераторът тръгна. Оказа се, че човекът си върши работата перфектно. След това седнахме, пихме бира, поговорихме и се оказа, че той иска да е абсолютно вън от системата и не иска да се знае къде и какво работи. На въпрос „Какво ти дължим”, той отговори 10 евро. Което е изумително. Нищо в Гърция не струва десет евро, освен едно кафе. Спогледахме се с капитана. „Толкова работа свърших, толкова ми трябват Нямам нужда от повече”, отговори Панайотис. С големи кандърми го накарахме да вземе 20 евро.  Случката е любопитна, но по-интересно беше самото излъчване на този човек. Впечатли ме, защото в себе си той бе събрал това изконно желание за свобода. Беше построил живота си по този начин, с всичките условности и всичките лишения, до които това води. Той бе извън системата, вън е от матрицата. И бе толкова първично убеден в това си желание. Целият му дух излъчваше желанието да е вън от матрицата. Беше много впечатляващ. Остави ми един спомен, който ми е като еталон. Не знам как са повечето хора, но аз си събирам такива модели на поведение, еталони на различни човешки позиции. А той беше много ясен и изчистен образ в това отношение.

Пожела ли си да си на негово място и да си вън от матрицата след тази среща? Пожела ли тоталната свобода?

Аз не се чувствам много притиснат от матрицата. Професията ми го позволява това нещо- да бъда толкова далеч от света, колкото пожелая. Мога тотално да се откъсна, ако реша. Но нямам нужда от това. Така че не съм пожелавал да съм на негово място. Моето си ми харесва.

Говорейки за свобода в контекста на периода, в който завърши изложбата си- как рисува в социална изолация? По-освободено, или не?

Не беше по-освободено. В началото не потръгна много добре. Не знам доколко бе виновна ситуацията или доколко причината за това бе, че си преместих ателието вкъщи- ново място, нова светлина, нови обеми.  Но след първите няколко дни нещата потръгнаха и основните картини от изложбата ги нарисувах по време на извънредното положение. В крайна сметка човек като има какво да каже го казва и с вързани ръце, и с вързани очи, и с вързани очи, и със запушена уста. Извънредно положение за духа няма, ако съумееш да се превъзмогнеш и да избягаш от общото настроение на страх и несигурност, което цареше.

Кога вярваш, че ще се качиш отново на лодка, кой ще е следващият залив и залез, който ще видиш?

Не знам… Кой знае. Много ми се ще заливът да е в Карибско море. Засега хората, с които обикновено плавам- Стефан Акрабов и Румен Луканов, все още не са готови. Самите те нямат планове. Вероятно ще се отложи малко във времето. А и плюс това тази година поех много ангажименти и може да нямам време за морета.

Как генерално ще се отрази ситуацията на културния живот като цяло, колко ще промени системата и кои ще оцелеят?

Със сигурност има гилдии, които усещат трудности в момента. На всички сценични изкуства, които предполагат сцена, хора в публиката, няма да им е лесно. Всички трябва да измислят някаква различна форма, поне докато това нещо съществува- аз не мисля, че от тук нататък само с това ще се занимаваме и по някое време ще затихне, като просто ще остане един лош спомен. Но също така имам усещането, че има доста положителни неща. Примерно правителството се сети, че има и свободни артисти- хора, за които досега държавата не правеше кой знае какво, въпреки че те правиха много за държавата. Това е един от малкото безспорни продукти, които изнасяме извън граница. В случая говоря конкретно за изобразителното изкуство, защото наши неща участват по изложби по света, в колекции по цялата планета, награждавани са, харесвани са. Този път държавата се опита да помогне на тези свободни професии. Сега какво ще се получи от тази помощ, ще видим тепърва. Но е факт, че се появихме на картата, заговори се за нас. Все пак това е първата крачка, ще има и втора, и трета, няма как.

Кои са другите позитиви от това, което изживяхме и продължаваме да изживяваме?

Лично за себе си мога да кажа, че оцених нещата, които имам. Разбрах, че не са толкова малко. Видях и нещата, които са в повече, но ги имам. Те са напълно излишни. Бих могъл да живея с може би от 50 процента от нещата, с които разполагам по принцип. Много хора са стигнали до същия извод, аз съм убеден. Плюс това оценяш по различен начин и тази свобода, с която разполагахме. Свобода, която неглижирахме по всякакъв начин. Свободата на контактите. Свободата да пътуваш. Свободата да прегърнеш някого. Сега ще се радваме далеч повече на тези си свободи.

Трябваше ли да се стигне дотук, за да оценим свободите, които неглижираме?

Явно трябваше. Със сигурност трябваше. Ще разкажа за едно пътуване мое до Венеция, преди две години, ако не ме лъже паметта. Това, което е останало от старата Венеция беше много впечатляващо и респектиращо, но това, което направила туристическата индустрия, за да изкара някой лев, беше също така впечатлително и потресаващо. Шумът, който ми се е запечатал от този невероятен град, е звукът на колелцата на куфарчетата, потропващи на паважа. Ще ми се по някакъв начин това нещо да се промени. Сигурно няма да е много приятно на голямата част от туристите, но какво ме интересува мен. Аз искам да видя истинската Венеция, искам да чуя шума на каналите и гондолите, а не куфарчетата, които се търкалят. Да видя медузите във водата, а не фекалиите. Мисля, че трябва да живеем малко по-обрано. Предстои ни нещо да се промени и това нещо не е на всяка цена лошо. Даже в много случаи може да е за хубаво. Мисля още, че тази беля обедини хората. Сплотили са се семействата, роднинските връзки. Пробуди се и нещо друго у хората. Не мога да забравя как майка ми се обади веднъж и плачеше по телефона от радост, че някакво момче, дошло да й оправи телефона, след работното си време отишъл да й купи храни и лекарства, за да й ги достави до дома. Без някой да го моли дори. Така е решило момчето. Имаше и общински структури, които наистина помагаха. Какво по-хубаво от това. Казвахме, че държавата я няма. Как да я няма, ето я, има я. Дойде време, държавата се появи и си свърши работата. Имаше неща, които се получиха и хората го усетиха.

Как би нарисувал цялата тази ситуация?

При мен нещата стават по следния начин- трябва да мине време, това нещо да се уталожи като емоция и чак тогава се появи на бялото платно. Не мога в момента да го формулирам и нарисувам, защото то все още е тук, не е преживяно. Един ден то ще си излезе само. Кой знае как ще изглежда. Вероятно ще е доста различно…