Ани Владимирова: Дори цял ден да си с детето, ако ти си на компютъра, а то с таблет в ръка, създаваш отношения на дистанцирани хора

Новото „нормално“ през погледа на психолога

Все повече хора са в модела на дистанционната работа или редуват ходене в офис на смени. Родителите са вкъщи тялом, но дали са там „духом“? Дали физическото им присъствие е достатъчно пълноценно, за да се брои за време, прекарано с децата?

Не е пълноценно и много родители споделят за “гузната си съвест” от напрежението, бързането и неспособността да отделят семейните от служебните процеси. Няма как да не е така – не случайно толкова много професии се занимават с въздействието на околната среда върху човека. Ергономията отделя специално място на разположението на мебелите, за да е оптимизиран работният процес, на посоката, в която гледаш, височината на екрана, удобните слушалки и микрофон, осветлението... Вкъщи действат толкова много стимули, че човек има нужда да канализира вниманието и мисълта в „пространствен тунел” (защото съседите правят ремонт, детето слуша силна музика, пералнята центрофугира...). Така в един момент и детето започва да се възприема като задача, обитавайки същото пространство.

Какъв е Вашият съвет как успешно да разделим работния ден от началото на семейната вечер, когато работим от вкъщи, за да намалим до минимум пренасянето на напрежението от работата в семейните взаимоотношения?

На първо място пространствената сепарация – „служебно” и „учебно” място, които не влизат в личното пространство на останалите. Определяне във времето кой кога почива, какво прави в почивката, така че да се избегне сблъсък с друг челен на семейството. За да разделим работния ден от началото на семейната вечер, е нужно да оформим „неприкосновени” територии. Например спалнята да е забранена за компютри и телефони, да не се готви по време на работа... Задължителни са паузите! Те могат да са за планиран разговор (в 14 ч. ще си поговоря с роднина), упражнения (напр. на 45 мин. упражнение с гледане на близо и далече и 5 мин. упражнения за гърба).

Промениха ли се темите за разговори и общуването в семейството?

Все по-малко се говори къде ще отидем, какво ще направим. Разговорите станаха по-битови и обслужващи по-краткосрочни цели (какво ще сготвим довечера и утре, какво да напазаруваме, да боядисаме вратата). В същото време се говори за глобални процеси и социални казуси и това води до зараждане на активно гражданско общество.

Често чуваме, че времето, прекарано с децата, е въпрос на качество, не на количество – подкрепяте ли това?

Дори цял ден да си с детето, ако ти си на компютъра, а то с таблет в ръка, създаваш отношения на дистанцирани хора. В нашата практика през пролетта имахме случай на петгодишно дете, силно емоционално свързано с майката. В рамките на два месеца режима на детето беше коренно променен. Майката работеше вкъщи по 8-10 часа, изпускаше обедния сън (детето беше свикнало да заспива само с нея у дома), то стоеше пред телевизора (съответно също от 8 до 10 часа) или с таблет в ръка. От липсата на отношение и отговори на въпросите му детето беше отключило заекване.

Семействата с малки деца или ученици с онлайн часове като че ли са най- потърпевши, тъй като самите деца имат нужда от почти цялото време на родителите. Как изглежда тази ситуация във времето на home office? 

Малките деца в начален курс нямат учебни навици и ролята на учителя е много важна – той ги напътства и води. Когато него го няма, родителят се опитва да влезе в ролята, но не може да изгради учителския респект. Губи емоционалното време, прекарано с детето, напряга се допълнително, защото не владее педагогическото майсторство на педагога. Децата пък губят интерес, уморяват се от монитора, нямат стимула на конкуренцията с другарчетата в клас... При по-големите се губи мотивацията и родителите молят, поставят условия, наказват...и накрая пишат домашни...

Може ли да споделите някаква интересна положителна тенденция, която наблюдавате? 

Хората не искат да се скриват в дома от ангажиментите и задълженията си, а напротив – осъзнаха важността на контакта с природата и искат да ходят по планините, оцениха ролята на изкуството и не им е достатъчно да си пуснат филм, а искат да отидат на театър, на концерт. Оцениха и ролята на труда – не само като източник на доходи, а и като удовлетворение и житейски смисъл.