Райна Кацарова

Три за щастие, това беше първата ми мисъл, когато влязох в Bee Bob Cafe и видях усмихнатите лица на обичаните пловдивски поети Ина Иванова, Владислав Христов и Вангел Имреоров. И наистина, щастието сякаш витаеше във въздуха. Освен обичайната група четящи, пишещи и снимащи пловдивчани, тук беше и семейството на „виновника" за събитието. Силно впечатление направиха малкото му братче и един негов „адаш", който после разказа историята на тяхното запознанство.

Но нека се върнем към поезията. Три години делят дебютната от новата книга на Вангел Имреоров „След три минути" под знака на Издателство за поезия ДА с редактори Силвия Чолева и Калоян Игнатовски. „Като читател съм изключително развълнувана от меката светлина, която излъчва тази книга", така Ина Иванова даде начало на разговора. Следващите думи са на Владислав Христов, който е работил с автора по книгата: „Наричам Вангел събитие в българската поезия и това не е нещо преувеличено, защото той притежава едно качество,  което малцина, дори от по-възрастните поети притежават – това е лекотата на писане“.  След това Владислав Христов говори за поезията на Вангел, която няма за цел да впечатлява, отвежда пишещия от себе си, а не го епицентрира. За големия талант и безпокойството, което носи. Дори предрече следваща книга, „която ще е още няколко стъпала нагоре“. Разговорът се завъртя около суетата на авторите, която им пречи. „Всички сме обсебени от себе си и това малко ме плаши, мисля че поезията помага за освестяване, центриране, за намиране на спокойствие, за намиране на бавно време да живееш и да забелязваш нещата. Мисля, че това ми помага много и на мен“ - сподели младият поет. Преди да започне да чете от своята книга, Вангел отдаде почит на Марин Бодаков, прочете „Битката за теб" и още две негови стихотворения и сподели: „Той възпитаваше вкус, възпитаваше доброта, но думата не е възпитаваше, добротата растеше около него и от него“.

След това разговорът се насочи към сепарацията между съвременните пишещи и наличието на отделни кръгове, тук Имреоров отговори, че винаги е предпочитал отделни личности пред кръговете и пред тълпата, че в кръга, според него, има нещо коварно.

Стана въпрос и за музиката, плейлистите, начинът, по който ходи и пише „вангелският ритъм“, както го нарече Влади Христов, за тревата, за родния Пловдив, за двуетажните автобуси и Лондон. Ина Иванова спомена нещо, с което се характеризира книгата на Вангел и което страшно много й хареса - „оттласкването от тъмнината“. Не е ли това всъщност смисълът на изкуството, смисълът на самият живот.

Докато чаках за автограф, започнах да прелиствам и веднага забелязах, че между самите стихотворения има една нишка, която те води от едното към следващото. През това време обаче звездата на вечерта Вангел Имреоров ми бе „откраднат" от телевизията в лицето на Владислав Севов и повече не го видях.

Другият път ще го питам за сърцето. Дори да е след още три години.

***
„чувам сърцето си,
но не знам какво иска,
какво казва, какво повтаря.
сякаш пита – къде съм... къде съм...
къде съм...“

снимка: Маряна Имреорова