В Румъния шофьорите очакват да си платиш за стопа, защото едно време е нямало автобуси и хората с кола са превозвали останалите, като са си поделяли горивото

Паулина Гегова

Пътуването на стоп е еквивалент за психическа свобода. Стотици стопаджии всекидневно вдигат палците си по магистралите и пътищата с надеждата някой да спре колата си за тях. Чувстват се като волни птички без ограничения. Спътници са им вятъра в косите и раниците на гърбовете. Никога няма да сбъркате стопаджията. Той не е беглец, не прилича на просяк, нито на жрица на любовта. Той е спретнат, може би малко по-особен, но жизнерадостен и готов винаги за нови преживявания.

Пламен Христозов практикува пътуването на стоп от 7 години. Предпочита го поради няколко причини: по-удобно е от обикновения транспорт. Няма нужда да гониш определени часове или да се притесняваш за разписания, както при влака или автобуса. Единственото времево съобразяване са изгревът и залезът.

БДЖ-то е по-добро от автобусите, от гледна точка на това, че е по-широко и просторно, но пък е много мръсно и бавно. Автобусите, от друга страна, са неудобни, некачествени и твърде скъпи, споделя своето скромно мнение Пламен.

Освен тези причини, обаче, има и други. Всяка дестинация се превръща в приключение. Запознаваш се с интересни хора, научаваш нови неща, подобряваш социалните си и комуникационни умения. Подобряваш и ориентирането си.

Изисква се логично мислене. На кое място е удобно да стопираш, изборът на маршрут, кога да тръгнеш, кога да се откажеш, в коя страна какви закони са активни. Всичко трябва да се прецени и най-често на място, казва младежът.

Понякога полицията го е спирала за проверка на документи, или за да му кажат, че на магистралата е забранено да се ходи пеша. Това е забранено в България, но в някои държави не ти правят проблеми. Същото е забранено и за велосипеди, скутери и каруци.

Макар стопът да дава свобода, много хора са преднамерени и дори се страхуват, че ще попаднат на някой убиец. Точно затова най-често бивши стопаджии спират на висящите по пътищата, защото знаят какво им е.

Пламен е обикалял доста голяма част от България по този начин, но е излизал и извън рамките на държавата ни. Стигал е до Германия, Турция, Румъния, Гърция. На някои граници, особено на Сръбската, се е сблъсквал с проблеми. Обяснява, че има държави, до които ще ти излезе по-евтино ако пътуваш със самолет, вместо на стоп. В Румъния, например, шофьорите очакват да си платиш за стопа, защото едно време е нямало автобуси и хората с кола са превозвали останалите, като са си поделяли горивото. От там се е зародила тази традиция, която дефакто превръща стопа в споделено пътуване.

Случвало му са се и интересни преживявания. Няколко пъти са го черпили заради лични празнили или поводи на шофьорите. Водели са се разговори за какво ли не.

Пламен никога няма да забрави една случка, когато на стоп към Хасково му спира турски джип, а в него мениджър на завод. Богаташът се връщал от казино, видимо почерпен, при което му хрумва идеята да закара пешеходеца в Свиленград, отдалечавайки го от целта му, за да посетят следващата игрална зала. Дори ги настанява в хотел, където вечеряли. Почнал е да залага и да губи големи суми. След много убеждаване дал и първите 20 евро на Пламен, след което идвали и нови. В последствие младият студент се оказва с 200 евро в джоба. Мъжът му дал и допълнителни 60 лв. за превоз до Хасково. Три казина по-късно, нашият герой отива да си хване влак в 6 сутринта, но по неволя до изпуска. Качват го нелегално на товарен влак, където го слагат в първият машинистки локомотив, но този, който в момента не се управлявал.

Случайно е попадал и на съученик на баща му, без изобщо да знае, който го е водил към прохода на Шипка.

Момчето е имало най-различни ситуации, а явно разнообразните хора и националности го привличат. Точно затова освен, че пътува на стоп той приема и кауч сърфинг в квартирата си в Пловдив. Това е когато чужденци посещават нова държава и отсядат при местни за ден-два. Приютявал е хора от всякакви страни – Япония, Испания, Германия, Австралия, Нова Зеландия, Китай, Аржентина, Мексико, Куба и още много. Професиите им също са разновидни – от най-обикновените, до адвокати и инженери. Характери всякакви – и по-открити, и по-скромни. С някои са оставали приятели и след сърфирането. Някои са се връщали.

Повечето чужденци обичат България. Харесват морето и планините. Изумяват се на природата ни. От градовете любими са им София, Велико Търново и Пловдив. Последният им харесва защото е спокоен. Има паркове, в които да се разхождат или да си почиват. Старият град им е любим, затова водя всеки един сърфист там. Най-вече Амфитеатъра и Небет тепе.

От посетителите не остава с нищо, освен с добри, а на моменти и не толкова, спомени. Те не му плащат за дивана. Най-често ще направят вечеря. Понякога носят и нещо традиционно от своя край, за да почерпят или подарят. Така Пламен и съквартирантът му са опитвали много интересни народни алкохолни напитки като полска малинова водка, вермут от Каталония, литовски билков алкохол, наподобяващ йегермайстер. Също така и някои традиционни специалитети като японско пиле териаки, ориз с боб по кубински и чанаккале хелвасъ.

За него тези нови открития и познанства са напълно достатъчни. Съчетано с пътуването на стоп, за хора като Пламен, това може би е животът мечта. Да можеш да изоставиш всичко и просто да тръгнеш по широкия свят, а когато нямаш възможност, да събереш света в собствената си квартира.