Всеки следващ ден от месеца ще отваря Автокино в 24 Областни града (Варна, Добрич, Силистра, Шумен, Русе, Турговище, Велико Търново, Габрово, Троян, Ловеч, Плевен, Враца, Видин, Монтана, София, Перник, Кюстендил, Благоевград, Пловдив, Кърджали, Хасково, Казанлък, Стара Загора, Сливен, Ямбол и Бургас). Инициативата продължава от 6 Април до 30 Април 2015г.

Жителите и гостите на Пловдив ще могат да се насладят на 3 прожекции от 20:00ч, 21:30ч и 23:00ч на първия български пълнометражен анимационен филм от 20 години насам “Българ Филмът”. Желаещите да присъстват е необходимо да направят предварителна резервация на www.avtokino.bg и разбира се  - да имат автомобил.


Местата са ограничени до 40 автомобила.


Всеки месец на една и съща дата (24-то число в Пловдив) ще се излъчват по 3 прожекции. Киновечерите ще представят различни актуални Български, Европейски и Американски филми.


Автокиното се състои се от голям външен филмов екран, операторска кабина, щанд за храни и напитки и паркинг за автомобили. В рамките на това затворено пространство, посетителите могат да гледат филми в уединение и комфорта на своите автомобили.

Звукът се изпъчва от нискочестотно AM или FM радио, и се приема директно от радиото в автомобила на съответната честота.

Двете прими Елена Атанасова и Ивана Папазова кръстосаха гласове 

Да преплетеш две велики изкуства, по-стари от самото време сигурно, е не само гениална идея, но и бум от емоциите. Актьори, които са заразени с любовта си към музиката. Актьори, които сме виждали на сцената и знаем, че са добри, но пък едва ли сме очаквали, че могат да изтръгнат душите ни само с гласовете си на чисто музикален спектакъл в Петното.

Диригент -  Евгени Господинов. Главните роли бяха изиграни от Елена Атанасова и Надежда Панайотова - сопрани, Милена Аврамова - алт, Борислав Веженов и Константин Икономов - тенори, Мартин Каров - бас-баритон. А специално участие в концерта зае Момчил Ангелов, или както Евегени Господинов му казваше – китаристчето, без който концертът нямаше да просъществува по този начин. В София не успяхме да намерим добър китарист, за това си го взехме от Пловдив, уточни диригентът. Не съм сигурна дали някой осъзнава какво се случва щом дадеш свобода на професионални актьори – импровизация, смях и вълна от позитивизъм. Преди всяка песен имаше леко описание на това, което следва. Решихме втората песен да е бавна, че да звучи като последна и ако на някой не му хареса концертът просто да си замине, шегуваха се от сцената творците. Не само, че никой не си тръгна, не само, че Петното беше трудно, а публиката едвам пусна актьоро-музикантите да си тръгнат след края на представлението. Какво би било събота вечер в Петното без да се изненадаме? Без да изненадаме и самата изненада. Невероятната Ивана Папазова беше поканена, по-точно изкарана, на сцената. Макар и болна, макар и неподготвена тя успя да срази всички присъстващи с гласа си. Така двете прими на пловдивския театър Ивана Папазова и Елена Атанасова кръстосаха гласове. Не беше хубаво – беше НЕВЕРОЯТНО! Както коментираха и от публиката – това трябва да се прави всяка седмица в Петното, а ние подкрепяме тази идея с две ръце! Джаз, евъргрийни, Бийтълс, Сигнал и как да ви го кажа – все спомени, излети от тази сцена. Спомени за любовта. Спомени за детството. Спомени за красотата. А ние нямаме търпение да създадем своите нови такива с помощта на A#Cappella.

522 ученици от цяла страна ще излъчат най-талантливите музикални деца на България

На 21 и 22 март Пловдив и АМТИИ са домакини на националния кръг от Националното състезание „Ключът на музиката“.
То е организирано от Министерството на образованието и науката, а по традиция националният му кръг се провежда в залите на Академията - най-старото и най-авторитетно висше учебно заведение за подготовка на учители по музика у нас.
В националния кръг участват общо 522 ученици от IV, V и VI клас от училища от всичките 28 области на България.
Председател на националната комисия е проф. д-р Юлиан Куюмджиев – зам. ректор на АМТИИ, а членове са преподаватели от Академията, ПУ „Паисий Хилендарски“, помощник-директори на училища и учители от Бургас, София и Пловдив.
Церемонията по тържественото откриване на състезанието ще се проведе в 13.00 часа в събота, 21 март, в концертната зала на АМТИИ.
Награждаването на победителите и концерт с участието на Хора на пловдивските момчета и ученици от СОУ „Любен Каравелов“ ще се състоят на 22 март, неделя, от 11.00 часа в концертната зала на АМТИИ.

Да излезеш от коловоза с моноспектакъла на Илия Виделинов

Трябва да се борим, за да се съхраним искрени и истински, защото ги изгубихме тези неща, призова от сцената в Петното актьорът

Стефка Георгиева

Представлението на Илия Виделинов „Живот в 8ГБ“ от миналата вечер в Петното на Роршах е едно от онези неща, които не ти дават да заспиш вечер. Моноспектакълът впечатли иначе капризната публика в емблематичното заведение и място за култура снощи. Нито един от зрителите дори не намекна за негативна реакция след вълнуващия час с актьора.

И как да не е вълнуващ? Виделинов провокира със „своята 8ГБ-това флашка, в която дори остава свободно пространство“. Актьорът засегна особено актуални теми и проблеми на съвременното общество, като прахосването на време, животът по график, губене на връзката с личната ни емоционалност и осакатеното общуване. Това бе трагикомедия, която нарече масата от хора „съвременни инвеститори“. Първо родителите ни инвестират в нас време, финансови средства, любов, грижи, а след това ние създаваме семейство и инвестираме същите тези в нашите деца, за да затворим кръга.
Интересна касетка си имаше Илия. Но не касетка като онези, на които някога записвахме музика. Касетка в бабиния смисъл на думата. Онези пластмасови щайги, които стоят в мазето на дядовата къща и са пълни с буркани с лютеница. И тук имаше буркани, но съдържанието им беше различно. В тях се поместваха любов, страст, гордост, радост, сънища, няколко новогодишни вечери и какво ли още не. В един бе затворен споменът за първата любов, която интересно бе изразена с тийнейджърски глас от миналото: „Аз ѝ купиш шоколад, тя ми купи бира.“

На моменти публиката прихваше в смях, на други се умълчаваше, припомняйки си първата среща, първата целувка, първата нощ прекарана с някого и какви ли не други първи неща.  От малко хлапе в училище, до мъж на средна възраст – всичко ни показа Виделинов. И как хубаво му се получи само! С целия смях, викове, крясъци и щастие. Сякаш бръкна по отделно във всеки един човек от публиката, погъделичка съществото му, сръчка го няколко пъти и после го върна обратно, вече неспокойно и неспособно да спре потока от мисли, които минават през онова мъничко нещо вътре в нас.

Трябва да се борим, за да се съхраним искрени и истински, защото ги изгубихме тези неща. Така прозвуча призивът му от сцената. На дълго и на широко ни обясни как е гонил една мишка, как я е тровил с отрова, наръгал с меч, давил, поливал с белина, а малкото мишле продължавало да се бори за живота си. Една малка мишка се бори повече, отколкото ние, каза Илия от сцената на Петното. И нима не е вярно? Ние се пускаме свободно по коловозите на живота, сякаш сме влакове, които трябва да достигнат от точна А до точка Б и ни е страх да дерайлираме. Съвсем сме забравили, че извън нашите релси има цял един прекрасен свят, който само чака да го забележим, за да ни грабне. Движим се целеустремено напред и не смеем да се отклоним от пътя, защото обществото очаква от нас нещо. Я мъж/жена, деца, кариера, да си купим нов автомобил, апартамент, къща, да се разведем, да оженим/омъжим пак. Само в рамките на релсите. Сякаш ни е забранено да възприемаме емоционално света около нас. Без чувства, само движение по плана и без никакви отклонения като тези на Блага Димитрова. Абсурд! Даже, за да улесним механизирането си, създаваме онлайн профили, в които показваме какви сме били, какви бихме могли да бъдем. Измерваме се в килограми, сантиметри и цвят на косата, а не в емоции, ценности и качества.

Нито една от думите по-горе не говори толкова за моноспектакъла, колкото реакцията на аудиторията отвън след представлението – пълна тишина. Рядко има толкова прекрасна и осмислена тишина, колкото вчерашната. Случи се нещо хубаво. Ако сте го пропуснали – ще се случи пак – на 25-ти март в културен център „Трактат“.

Класическият текст с винтидж визия и суинг звучене на сцената в Дома на културата

Диригентът Диан Чобанов не се сдържа и затанцува на сцената, на финал го направи и публиката  

Аня Петрова
Кой ли от нас не си е мечтал за едно магическо питие. Я да ни направи по-стройни, я да ни подмлади, я да накара любимият ни човек да ни забележи. Казват, че магията не съществува, но пловдивската опера твърдо опроверга това твърдение с дебюта на „Любовен еликсир“.
Това е едно от любимите представления на поколения хора. Макар и написан за едва 15 дена преди почти два века, то темата ще си остане актуална докато свят светува – ЛЮБОВТА!
Любов ли бе, да я опишеш, нали така? А за толкова силна постановка бих попитала същото. Креативност, изпипаност и гениалност – три думи, напълно достатъчни да опишат снощното преживяване. За силата на пловдивската опера не е достатъчно да поставиш на сцена класика. Не! Ти я взимаш и я модернизираш. Не се гавриш с класиката, а просто ѝ слагаш лек грим, който ѝ отива. Взимаш шедьовър и го превръщаш в двоен такъв.
Италианско градче в средата на 19 век. Винтидж дрехите и суинга красяха сцената и допринасяха за толкова добро настроение, че дори диригентът Диан Чобанов се качи на сцената по едно време да потанцува и да вкуси от вълшебния еликсир на доктора. Преди време самият диригент каза, че операта се поддържа на такова ниво, че да може ако някой попадне за първи път на подобно събитие да се запали. Е, мисля, че успяха да го постигнат. Публиката плачеше, тревожеше се заедно с героите и накрая се смя с глас. Интересно и топлещо беше колко много млади хора имаше сред публиката, за което бихме казали едно голямо „БРАВО!“ на целия екип. Това е от онзи тип постановки, при които щом започне антракта ти иде да изкрещиш на актьорите да не се прибират, а да си продължават играта. Ти знаеш как приключва цялата история, може дори и преди да си гледал това представление, НО НИКОГА в такова изпълнение. И на последния ред да стоиш, то си личи, че тези хора не работят,а живеят на сцената. Че е техен дом и се грижат за него както подобава.
Десетминутни аплодисменти закриха вечерта, а след тях от сцената ни подариха последен танц, в който се включи цялата публика. Ако се чудите как се прибираш след подобна вечер, то ви казвам, че е с песен на уста и танци под дъжда.

Актрисата раздава светлина с усмивката си

Мечтае да се научи да скача на ластик, да я хапят комарите в Африка и да мирише на трева

Стефка Георгиева

Радина Думанян е едно от новите лица на Пловдивския театър От вече близо две години тя е любимка напубликата под тепетата. Всяко нейно излизане на сцена е събитие за поклонниците на Мелпомена. И за ценителите на женската красота, разбира се. Радина е с номинация за театралните награди Икар, които ще бъдат раздадени в края на месеца за играта си в представлението Чиста къща. Тя гостува в рубриката на КАПАНА.БГ „Зад кулисите в Драмата”.

Едва ли има по-добра компания за неделния обяд от Радина Думанян. Тя е слънчева, позитивна, обаятелна и безпределно чаровна. Номинираната за театрална награда Икар в категорията „Дебют на годината“ може да ви омагьоса без дори да усетите.

Нямаше вариант, в който разговорът ни да не започне от театъра и сцената. Съвсем неочаквана беше реакцията ѝ, когато заговорихме за номинацията за Икар. Оказа се, че я приема двустранно. „Хубаво е. Това означава да ти дадат тласък хора, които от дълги години се занимават не само с театър, но и с култура. От друга страна фактът, че някой следи израстването ми, ме прави още по-отговорна и ангажирана , държи актьорския ми дух в непрекъсната кондиция за бъдещите проекти."

Младата актриса сподели, че за любовта си към театъра е благодарна на първите свои учители –актрисите  Ваня Сивинова и Соня Ботева, които са запалили искрата. „Те ме научиха да използвам диафрагмата си. Бях на 10 години и дори не знаех какво е това нещо.“ Симеон Алексиев нарича Учителят. „Той ми даде очи, помогна ми да намеря брод към изкуството в най-деликатните години от младостта (юношеството). Научи ме да обичам театъра. “  Това не е нещо, което се е родило в нея изведнъж или случайно. То е узрявало в Радина като пъпка на цвете, чакаща подходящия момент и условия, за да разцъфне и покаже цялата си красота.

За театъра каза още, че ѝ дава всичко, което ѝ е необходимо, и с нищо не я ограбва. По всичко личи, че това е нейното призвание, защото тя не възприема театъра като работа, а по-скоро като едно огромно удоволствие и вдъхновение за живот. Той е нейният дом. Явно това изкуство има предопределена позиция в живота ѝ, тъй като Радина от малка започва да се заминава с него, като е станала водеща на детско предаване. Съответно се върнахме назад в детството ѝ и така се унесохме в разговора, че съвсем не усетих колко бързо мина времето, прекарано с нея.

Представете си най-готината и позитивна мацка в съзнанието си. Сега го умножете поне по 5. Е, тя е още по- интересна, вдъхновяваща. „Щастливо детство, щастлив човек.“ До този извод стигнахме с нея. А тя определено е щастлив човек, от далече ѝ личи. От ожулените детски колене, до ролите ѝ в спектаклите. „Опитвам се да бъда позитивна към хората, защото те имат нужда от усмивки. Това е верижна реакция. Аз давам малко от себе си на някой, който има нужда от светлинка, той я предава на друг... Хората забравиха какво е да бъдеш щастлив без причина.“

Радина Думанян е като бурна река в пустиня. Чиста, динамична, авантюристична и неочаквана. Човек мечтател. А какви мечти има само и колко са много! Да обиколи света, да се запознае с източните култури, да се научи да скача на ластик. Това е само малка част от многото, което се върти в съзнанието ѝ. Едно прекрасно младо момиче-жена, човек на изкуството, артист, който на сцената е толкова очарователен, колкото и извън нея.

Тук се сещам за думите на един мой учител, който преди време каза: „В семейство на въглищари няма как да се роди поет.“ Да, ама не. Може. Макар и да е израснала в семейство, което няма общо с театъра, тя се е радвала на подкрепата на своите родители. И очевидно са си свършили работата перфектно. Радина излиза извън пределите на биологичното определение. „Сякаш цялата природа и сетивност са събрани в нея само за да може Вселената да ни покаже колко красива може да бъде чрез едно единствено свое творение”, казват неслучайно нейни колеги от Драмата.

А Радина е цялата е любов. Родена да бъде обичана както на сцената, така и извън нея. Нежността, с която говори за това, как е искала да работи в зоопарк, за да може да прегръща животните, е изключителна. Или как иска да отиде в Африка, да я хапят комарите и да мирише на трева…

Опитни театрали определят младата актриса като сплав от страст и нежност. Тя говори с плам за всичко. Особено за времето прекарано в НАТФИЗ. „Академията е място, в което се срещат хора, благодарение на чиито младост и заряд имаш усещането, че можеш да преобърнеш света. Ние се вдъхновявахме един от друг.“ Разказа за това колко близки са били всички в класа. За дългите дни и още по-дългите нощи, прекарани в репетиции на различни откъси. Разказите ѝ за академията описаха едно приказно, митично, сякаш утопично общество, в което всеки се грижи за другия, сякаш са едно семейство. „Най-ценното е, че научих неща за себе си . В  академията личността в мен започна да узрява. Там изградих критериите си за изкуството.“ Сподели, че за съжаление никога не е прекарвала цялата нощ в академията, нито в театъра, но пък знае ли се какво ще последва.

„Няма за какво да се надувам. Какво, да не съм спечелила Нобелова награда за мир?“ Не се превзема от успеха си, не е главозамаяна. Но винаги си имам едно на ум, защото никога не знаеш какво ще се случи утре и как ще те завърти случващото се около теб, казва Радина.

Трудно се пише за хора като нея. Радина е усещане и емоция. За щастие тя пренася себе си и това, което иска да каже на сцената, така че не може да бъде определена като крайно недостъпен човек. Ако все още не сте гледали постановка с нея, вижте „Чиста къща“, в която участва и чиято роля ѝ донесе номинацията за Икар. Радина Думанян не е човек, който можете да подминете.

Снимки: Георги Вачев, Стефка Георгиева и личен архив