Веселина Михайловска
Вече в няколко текста сме ви запознавали с любимите ни сладкарници под тепетата, от които редовно обичаме да подслаждаме дните си. Днес обаче, решихме да погледнем малко назад и да си направим една припомняща разходка из някои местенца, които вече не съществуват на картата със заведения в Пловдив. За тях дори е трудно да намерим подходящи кадри, тъй като в онези години профилите в социалните мрежи изобщо не са били на дневен ред и едва ли някой от съдържателите си е представял, че всекидневно трябва да прави фотосесия на всяко лакомство, което излиза изпод сръчните ръце на майстор-сладкаря. Мълвата за вкусотиите тогава се е разнасяла от уста на уста и опашките отпред не са били поради ограничения заради коронавирус, а защото всеки пловдивчанин е бързал, за да може да хване сладкишите съвсем пресни и уханни.
На ъгъла на Главната улица и площад Джумая (сега Римски стадион) се намирала най-голямата сладкарница в Пловдив – Монблан. Тя била с два салона, в нея се продавали само сладки неща, а отпред постоянно се виела опашка. Предпочитано място за черпене на цели семейства. Освен различните видове пасти, посетителите, които са имали късмета да похапват там, си спомнят ясно и разноцветните топки сладолед.
От другата страна пък била Назъм Хикмет или днешната турска сладкарница Джумая. В тогавашните години тя била известна с малебито и ашурето си, като последното през 50-те години на миналия век струвало само 10 стотинки. Интересен десерт, който се предлагал на място и вече няма къде да опитаме е „казан гиби“ . Според запознати той представлявал накъсано пилешко месо, овкусено с канела и захар, но някои казват, че това изобщо не било месо.
Всъщност, според нашите проучвания в района около Джумаята и Централни Хали имало няколко известни заведения за сладки изкушения, боза и кафе. Друг популярен специалитет били индианките с млечен крем и олимпийките (различни видове пастички).
Млечен бар Здравец е друго емблематично място от онова време, което е тотално изгубено днес. Той бил популярен с млечния си шейк и вкусен салеп. По онова време в сладкарниците не се предлагали газирани напитки, а било нормално да се пият шербети, боза и точно салеп, който можело да се закупи и от амбулантни търговци на улицата. Заведението било любимо на художника Златю Бояджиев и още редица прочути пловдивчани.
До стария мост на Марица от страната на Кършияка пък се намирала пък по-малката сладкарница Марица, която макар че отстъпвала по размери на тези по Главната улица, била не по-малко обичана от хората в квартала, а витрините ѝ – изпълнени с лакомства и изкушения.
Със сигурност по кварталите има още много „непосетени“ виртуално от нас места, така че споделяйте в коментарите какво си спомняте вие и как сте обичали да похапвате като деца!
Източник: Lost in Plovdiv