Софийски журналист го нарича „кебапчийски град”

Общограждански комитет тръгва на битка за спасяването на града

Владимир Балчев

Навремето Пловдив се славел като културна столица на България. Водещи художни­ци и музиканти ставали учители в гимназиите. Под тепетата се раждало стойност­но изкуство, издава­ли се забележител­ни книги, архитекти­те търсели най-модер­ните решения. Още преди да настъпи нови­ят XX век, нещата взе­ли да се променят, а след 1900 г. полека-лека започнало крушение­то. Пловдивчани осъз­нали размера на катаст­рофата едва след 1907 г.  Романтичната украса на града - чуждестран­ните художници и му­зиканти, се разбягали; културният елит потър­сил спасение в столица­та. На всичко от­горе, уж в името на икономиите, по едно време правителство­то предложило да се закрие Пловдивската народна библиотека и цялото й богатство да се пренесе в София. Пресата опреде­ляла Пловдив като „шантонерски град", „град с еснафски бит, лишен от всякакво чувство за об­щественост и благород­но съперничество със столицата". Управници­те на града били „могъ­щи и нехайни като ази­атски монарси". Никакво движение, никакви стремежи.

Трябвало нещо да се направи. И най-напред да се обединят всички,  които обичат Пловдив и са готови да работят за него. Чудесна идея, но първи се възползвали от нея политиците. И не кой да е, а самият Деньо Ма­нев, най-компрометираният кмет в историята на Пловдив. През октомври 1910 г. скандалният политик прокламирал създаването на Общограждански комитет за повдиганието на Пловдив „в едно трайно и цветущо ико­номическо състояние". Комитетът трябвало да обедини всички „първи граждани, без разлика на политическа принад­лежност и народност". Идеята била да се докара с тръби минералната вода от Хисаря, а Пловдив да се превърне в световноиз­вестен курорт. Напраз­но специалистите обяснявали, че на такова го­лямо разстояние водата ще изстине и ще загуби лечебните си свойства.

В началото на 1911 г. последвал нов опит за формиране на общог­радски комитет. Първа­та работа на комитета била да се избере депутация, която да тръгне по министерските кабине­ти с настояване да се отпуснат пари за сгради на  държавните учрежде­ния в Пловдив. Представителите на бизнеса веднага реагирали – най-важната задача е да се сложи край на правителстве­ната дискриминация  спрямо индустриалните предприятия от регио­н. Според интелигенцията само откриването на висше учебно заведение под тепетата можело да гарантира добро бъдеще на града.

Предложения много, резултати – никакви. През 1912 г. започнала Балканската война, после – Междусъюзническата и Първата световна война. След войните градът бил задръстен от бежанци, брадвите съсипали Княжеската градина и Пепиниерата, улиците изглеждали така, все едно по тях са се водили опустошител­ни битки. Власт­та замислила съкруши­телна мярка – да забрани на дамите до ходят по улиците със скъпи дрехи и бижута. Нарушителките трябвало да плащат свирепи глоби.

В това нещастно време прави­телството повече от вся­кога забравило Пловдив. За близо 20 години гра­дът не получил нито сто­тинка. Малки градчета вдигали училища като казарми, всички по-значими центрове получили нови съдебни палати. За Плов­див нищо. Поради липса на зали, събранията се правели по кръчмите. Отвсякъде неразбиране и дори обиди. Особено се отличили со­фийските новинари, кои­то постоянно се гаврели с втората българска сто­лица. По едно време да­же нарекли Пловдив „кебапчийски град". Да, но през 1935 г. София полу­чила от държавата 15 милиона лева за култу­ра, а на Пловдив подх­върлила жалките 30 хи­ляди. Или правителство­то давало на столицата 500 пъти повече, откол­кото на Пловдив. Това вече е скандална разли­ка. С оскъдните си при­ходи общината трябвало да помага на бедните и бежанците, да поддържа града, да кърпи улици и мостове. За културата оставали мизерни суми.

Все пак пловдивчани не стояли със скръстени ръце. През 1923 г. творците се обединили от Дома на изкуствата и пе­чата. Няколко години по-късно, с помощите, събрани от журналисти­те в Чехия, домът вдиг­нал собствена сграда. По същото време се появи­ло и Археологическо дружество. То си поставило за цел да пази ста­рините и съхрани уни­калния облик на Плов­див, за да се превърне след години в цветущ туристически център. Спе­циален фонд набирал средства за археологи­чески разкопки. Така специалистите получили възможност да изпре­варват иманярите.

През 1933 г. различните формации започнали да обе­диняват усилията си. Идеята дошла от кмета Божидар Здравков. Въз­никнало дружество за подпомагане на стопанското и кул­турното развитие на гра­да, което прераснало в Об­щограждански комитет за защита интересите на Пловдив. Едни до други застанали дейците на Търговско-индустриалната камара, творците, учителите и журналис­тите, различни общест­вени формации. Начертана била дългогодишна програма:  Пловдив да получи университет, държавата да отпусне средства за строителст­во на театър, Съдебна палата, Пощенска пала­та, нови училища и сгра­ди за административните учреждения. С тези искания дейците на ко­митета тръгнали по ми­нистерските кабинети. Първата победа била запазването на Мостре­ния панаир. Следваща­та крачка била издействането на специ­ален закон за закрилата на Стария град. След продължителна битка било постигнато споразумение с държа­вата за връщане на заг­рабената общинска земя. Принудителната „обсада” принудила правителст­вото да отпусне пари за строителство на Пощен­ска палата, като обещало да даде пари и за нови училища.

Тъкмо се отпушили нещата и дошла Втората световна война...