Колекционерът Димитър Инджов: Отвратително е, че българи са залели света с фалшификати на изключителния маестро

Днес той е щастлив горе, тъй като името му е там, където трябва да е- на върха

34 платна на изключителния Жорж Папазов- художникът, за който света говори от половин век, а България най-често е мълчала, са подредени и чакат публика в новата Зала 1 на Градската художествена галерия. Ценителите имат невероятния шанс да се докоснат до шедьоврите на роденият в Ямбол баща на сюрреализма благодарение на един човек, с мисия- меценатът Димитър Инджов. Колекционерът в една изповед- поклон пред човека и твореца Жорж Папазов пред КАПАНА.БГ.
България има само няколко световноизвестни художника- Боянският Майстор - 13в., минем през Жул Паскин, Жорж Папазов и може би Христо Явашев. Това са четиримата значими и признати със своята дейност. Сред тях е Жорж Папазов, за съжаление много години хулен, пренебрегван, при това в родната си страна. Но последните тенденции показват отношението на света към творчеството му. Негови картини вече се продават за стотици хиляди евро. Не го казвам, защото имам много картини от него, а защото един българин получава своето достойно признание. Едно скромно момче, тръгнало от Ямбол, с вид на герой от Монпарнас, стига върха.

Папазов първо отива в Чехия да учи паркостроене и строеж на вили, запознава се с реализма, след което за първи път започва да има желание да рисува, да се докосне до акварел, до молив. Малко по-късно се запознава с немския експресионизъм, с изкуството на Малевич, Кандински и започва да се увлича първо от реализма, по-късно от експресионизма, после от линейната и геометричната абстракция, за да може в един момент да достигне до прозрението да рисува своите сънища, мечти, своите настроения и емоции по един самобитен, невероятен начин. Креспо, един от основните теоретици на световното изкуство, описвайки в своите книги Монмартр казва за Папазов: Той беше сюрреалист преди всички други. Това е истината. Жорж Папазов е първият сюрреалист в света, един от най- значимите и качествените експресионисти на планетата. Изключителен, невероятен художник, който със странния си характер и с огромното си въображение понякога кара много свои критици и недоброжелатели да го коментират като варварин, като странник, като див селянин. Дори самият Креспо казва, че Папазов в последствие се преобразява и става един голям мъж, с една голяма глава, с един голям корем, една голяма уста, но се преобразява и в един голям художник. Да, по-късно Жорж Папазов наистина заприличва на своята рода- все едни здрави бохеми. Но това са най-невзрачните и незначими неща. Всеки от нас изглежда така, както го е създал Създателя, важно е какво носи вътре в себе си. Оная душевност, онази неподправена необходимост да изрази себе си.

Папазов се възхищава от всичко. Велико изкуство, възклицава на скалните рисунки. В един момент, когато вижда българските шевици, халища, престилките на бабите си, той оценя и казва: Какво е изкуство- нещо, до което ние никога не можем да достигнем. Той е точно от тези хора, които осъзнават, че колкото и да сме съвременни, колкото и някои да претендират за модерност, колкото и някои да претендират за познание, тези наши старите отци, бащи, с босите крака, напуканите пети, скъсаните дрехи наистина са стигнали много по-далеч, отколкото ние някога ще стигнем.

Жорж Папазов е изключителен талант, живял във време на велики художници. Човек, чийто картини са стояли в експозиции заедно с Пол Клер, Хуан Миро, Брак, Пикасо, Андре Дьорен, Морис Вламенк. Творец, който приживе не успява да получи това призвание, което заслужава. А истината е, че както казва Оскар Кокушка, Папазов е маестро, който оказва влияние на редица големи световни и европейски художници. Това е.

По-голямата част от моя живот съм събирал картини от Жорж Папазов. Някои казват, че имам най-много. Може би в света, или Европа, или България. Не знам и няма значение, нямам мегаломански претенции. Имам около 40 работи, В ГХГ съм показал 34. Но имам претенции, че притежавам едни от най- качествените и стойностни негови творби. Имам и негови програмни работи, с които минава през свои мини периоди в живота и творчеството. Тръгвайки през чешкия реализъм, минавайки през немския експресионизъм, абстракцията, за да достигне върховете в сюрреализма и в един вид сюрреалистичен абстракционизъм.
Изключително земен, изключително качествен човек, който както е бил бохем, както по цели нощи са се запивали с приятелите си Андре Дьорен, Морис Вламенк, така е посрещал на гости в своята вила Пикасо. Той решава да се оттегли от Париж, където има два апартамента- в единия остава съпругата му Беатриче, в другия дъщеря му Мириам. В нейния апартамент съм ходил- на булевард Клиши на Плац Пегал. В един момент се оттегля, отива в Прованса, с помощта на руски архитект изгражда една къща, цялата от камъни. Има едно лозе, портокалова градинка, а комшии са му Пикасо, Шагал, Матис. Ходил съм и там. Бил съм на всяко място, свързано с него, защото много го обичам и уважавам. За съжаление неговото творчество  е разпиляно, не се знае къде са голяма част от неговите картини.

В един момент, рано или късно , Жорж Папазов ще бъде оценен и ще е там, където му е мястото- редом до Пикасо, Брак. Един човек, тръгвайки от натурата, от родния си бит, започва да анализира всички тези културни пластове, които наследява, да ги осмисля, понякога теоретизира и в писмен, вид. За да ги превърне в един момент в отделната форма, в отделната натура, в знак. И служейки със средствата на ритъма, на колорита, с формата изгражда едни невероятни картини, които са изключително значими за световната пластическа култура като цялост, подход, като начин на виждане, на реализация. Защото философията на неговите картини е композицията. А неговата композиция е философията на самия автор. Той чувства нещата съвсем интуитивно. Виждайки нашите халища например той счита, че това са първите абстрактни творби в света. Да умееш да виждаш е дар Божи, а да умееш да го притвориш е друг талант, а да умееш и да го правиш честно, почтено и откровено, и целият си живот да посветиш на това- велико е. А в същия момент да си низвергнат от много хора. Най-лошите писания за Папазов съм чел от българи, при това интелигентни хора.

Смея обаче да кажа, че той е щастливец, тъй като е бил наясно с мисията си. Днес съм сигурен, че там някъде, където сега ни гледа отгоре, той е доволен. Човек, който много пъти се е опитвал да подари своите картини на България, и в крайна сметка се опитва да ги смили да му приемат работите, като в добавка им е подарявал картини на Дега, Реноар, Сутин, Брак, Пикасо, а нашата културна общественост и нашите политици отказват да приемат това дарение… на един невъзвращенец. На един вражески елемент… не знам каква простотия е била измислена. Факт е, че този човек от мнозина видни интелектуалци е отхвърлян. И в чужбина от някои е приет скептично. Дори самите сюрреалисти го загърбват.  Техният Гуру Андре Бретон създава стройната организация на сюрреалистите, от която няма влизане или излизане. И понеже Папазов е свободолюбив човек, попадайки при тях отказва да спазва правилата им, сектантските им разпоредби. И става хулен от собствениците си сподвижници. Години наред този човек реално не съществува за тях, в книгите им, отсъства от аналите на течението. А един Пикасо ще си губи ли времето да му ходи на крака на гости и по цял ден да си говорят за изкуство? Сега съм горд съм, че съм дал едно малко зрънце за възраждането на интереса към този човек, да може делото му, живота му, неговата мисия наистина да получи признание и да бъде там, където той заслужава. На върха.

Иначе ние българите сме олимпийски шампиони по оплюване на най-качественото и стойностното, което притежаваме. Не знам какво генно сбъркано имаме. Освен великите и прекрасни хора, които има нашата държава, болшинството в един момент почва да отрича всичко стойностно. Все някой от чужбина трябва да дойде и да ни отвори очите. Да каже: Слепи ли сте, вижте за какво става въпрос. Та да признаем очевадното. Сега от нас трябва да е инициативата, ние трябва да направим нещо за този човек. Той е дал живота си. Ако  можем и ние да дадем нещо за него.

Донесъл съм тук и каталозите, за да видят всички, че тези картини тук са истински. Скоро се видях с един приятел, собственик на галерия в чужбина, който казва: Какво нещо сте българите- до което се докоснете и го изцапвате. Защото в момента целият пазар и в България, и в Европа, е залят с картини на Жорж Папазов, които не са рисувани от него. Те ги правят българи, и ги изнасят в чужбина. Което е тъжно, гадно, отвратително. Но в световната кармична памет всичко се помни, всичко се връща. Казвам го на тези, които цапат, които мърсят духовното пространство. Рано или късно всеки от нас ще си получи това, което трябва. А мястото на Папазов е едно- на върха на световното изкуство.

 

• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
•  

Четвърти курс Педагогика на обучението по Изобразително изкуство с дебютна изложба

Той е страхотен човек, напътства ни всеки в посоката му и ни подкрепя, казват студентите за своя преподавател Румен Жеков. Признанието дойде в Галерията на Гладстон, която подкрепи младите художници от четвърти курс Педагогика на обучението по Изобразително изкуство, като предостави своите площи за изложбата на техните дипломни работи. Толкова много различни характери украсяват белите стени от вчера. Салвадор Дали пасти да яде пред тези деца, коментираха жени докато гледаха картините. Студентите пък със смях и малко болка в ръцете си споделяха колко е трудно окачването на самите произведения, а всичко това се случваше докато една възрастна жена в изблик на емоция просто седна на пианото и изсвири Котешкия марш.

По-голямата част от курса няма да продължи към магистърската степен, но добрата новина е, че досега никой от талантите не е изявил желанието  да бяга в чужбина. Мястото е предложено от една от студентките, Деляна Димитрова. Разказа, че миналогодишните изложби са били в академията, което пък не е добро място за тази цел и изложбите трябва да просъществуват в изложбена зала, в градска среда. Всички се съгласяват, организират се и така две седмици Пловдив ще може да се наслади на дипломните работи на четвъртокурсниците. Всеки сам е избрал своята концепция. Графиката имат да правят по шест картини общо, зададен им е най-малкия размер, а те трябва да го следват или да направят нещо в по-големи мащаби. Живописците пък трябва да имат четири главни картини и колкото искат подкрепи. Главните картини са направени специално за случая, а дадените подкрепи са си изцяло избрани от авторите. Всичко в изложбата може да бъде закупено, като в галерията са оставени ценоразписите на всяка една от работите.

• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
•  

След супер успешния ONE DESIGN WEEK, гост на "Молескин" бе Бояна Гяурова, директор на фестивала в Пловдив. Чуйте какво харесва един човек с наистина добър вкус и тук, при нас - на нашето малко радио вдясно. Приятно слушане!

Сиси Батинкова: Философията на едно 23-годишно момиче

• 
•  

Стиляна е само на 23, а вече е достигнала до една, според някои хора, по-добра философия за живота: "Да даваш е по-добро, отколкото да вземаш."

Пред Humans of Plovdiv тя сподели за пътя си до момента на промяна:

“От малка бях себична – интересувах се само и единствено от своите желания! Oт всички хора около мен вземах, каквото си поискам, гладувайки за любов, радост и щастие. Егоцентризмът е като черна дупка – поглъща всичко и никога не е задоволен. Колкото повече вземах, толкова повече се отдалечавах от радостта и мира, но и толкова повече ги исках. Порочен кръг! Търсех любов – получавах самота и депресия!

Докато моят най-добър приятел, загрижен за мен, ме накара да се погледна като в огледало. Беше тежко, но реално! Резултатите в живота на егоистичния човек са неизбежно срам, самота, нещастие, неспособност да приемеш или да дадеш любов. От момента, в който видях този образ в огледалото, го намразих и знаех, че е дошло време за промяна!

Реших да се доверя на приятеля си, че да даваш е по-добро – да даваш с чувствителност за нуждата на другия човек. Това ме накара да порасна! Разбрах, че да мислиш за състоянието на друг, може да премахне самотата. Давайки, осъзнах, че да си благословение за останалите, е щастие.

Сега повече ме интересува какво мога да дам, как мога да съм полезна. Мога ли да донеса живот, радост? Мога ли да дам усмивка, прегръдка, прозрение, вдъхновение?

Искрено вярвах, че ще получа любов, като я взема от някой друг. Докато не позволих на Любовта да ме напълни и да ми покаже, че любов означава да даваш.”

Още истории като на Сиси вижте в страницата на Humans of Plovdiv: http://humansofplovdiv.com/ или във Facebook: https://www.facebook.com/humansofplovdiv

Маестрото не иска политици да се мяркат на самостоятелната изложба в ГХГ

Художникът предупреди: Не искам награда Пловдив. Нея само на чистачката на театъра не са я дали!

Градската художествена галерия днес беше сцена за пресконференцията по повод предстоящата самостоятелна изложба на Анастас Константинов. Представят я като повод- 30 години от излизането му на световната арт сцена, но той самият изобщо не харесва тези годишнини. Звучи ми старомодно- художник станал на еди колко си години. Какво като си станал на толкова години, те няма да ти станат по-хубави картините, каза самият Константинов.
За изложбата си обяснява, че не иска да му се мяркат политици, като приема единствено кметът на Пловдив да я посети, тъй като все пак е Градска художествена галерия. Творческа самонедостатъчност, така описа своите колеги, които винаги търчат да се снимат с някого, че да придобият име в медийните среди. Това, което се създава в изкуството е предназначено да живее по-дълго, защото ако едно изкуство е истинско то ще надживее много поколения, добави той. Художници като Златю Бояджиев са много наши и много фолк, докато съвременната живопис се е развила много и никой не проявява интерес към фолклорното изкуство, а в чужбина негови картини биха се купили само от носталгично настроени сънародници, каза след това Анастас. 
Онези хора, които купуват изкуство в Америка са образовани, много интелигентни и на много високо на ниво, но не парадират с нивото си като местните простаци, сподели мисли Анастас за разликата между балканските и отвъд океанските разбирания. Създаването на картините му е един дълъг път към духовността. Всеки един символ съдържащ се на тези платна говори за изключителната му вяра в Бога. Триъгълниците, които символизират Светата Троица, а вътре в тях е поставено Всевиждащото око на Бога. Рибата, която от векове се смята за символ на Христос. Свикнали са художникът да е необразован, беден, пиян и просяк и се радват когато художникът е в такава кондиция, сподели маестрото днес. Аз не съм напук български художник, аз съм въпреки български художник, каза още той. 
Картините на Анастас Константинов са експлозия. Макар и да седи пред теб с дрехи, той оставя голата си душа във всяко едно от платната и това ясно може да се усети. Сам казва, че е виждал хора да плачат, да се радват или да крещят пред неговите произведения щом ги видят за първи път. Човек не знае, че има една чувствителност в себе си, каза той. Информацията ни идва твърде бързо по интернет и започва да се губи онази емоционалност, а изкуството е предназначено именно за това – да припомня на хората какво таят в себе си. То е Питсбърг, то е Ню Йорк, то е Париж, то е и Берлин, обаче Пловдив няма да го заменя с нищо друго, отговори щом го попитаха защо винаги се връща тук. И финал предупреди: Аз не искам награда Пловдив. Нея само на чистачката на театъра не са я дали!

• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
• 
•