Един малко по-нежен и женствен Spirt&Spirit ни посрещна тази седмица в Петното с „Летящ акордеон” от Ина Иванова. Един човек отдаден на литературата и на чистотата на думите. Един човек на перото, който е премерен в писането си и има диамантена твърдост в изказването си. Една жена, която намира стоманено същество в себе си след написването на последната си книга.

Щом четеш нейни творби в теб остава усещането, че вътре в героите й има друг човек, който наблюдава самата ситуация. Един поглед, който много прецизно отчита нюанси, не замазва. Ина си признава, че именно това и е номерът – да влезе в главата на всеки един от героите си, което далеч надминава обичайната шизофрения. Тери Пратчет поставя терминът „главознание” на подобен вид практика. Как успяваш да се измъкнеш от него? Аз излизам от главите им, но те от моята май никога, сподели пред многолюдната публика Иванова. С премерени и издържани разкази тя не случайно е любимка на колегите си критици. Ако един звук е сбъркан в речта, цялата й хармония изчезва, цитира авторката и споделя, че понякога се налага да се работи до фонетично ниво. Макар и да е направила първите си крачки с поезия, споделя че в прозата намира своя вътрешен уют, защото може да разказва хора, а не само случки. Но в процеса си на писане , типично по филологически, избягва да си вярва. Текстът е по-умен от автора си, сигурна е тя и допълва, че той е повече от това, което знаеш за него.

Със сборника си тя се впуска в един рисков свят- света на късия разказ. Мъкне в себе си седмици наред цели вселени, герои и случки, които след това за ден-два успява да побере с думи в писанията си. Но в текстовете й няма да видите нищо автобиографично, колкото и нереално да звучи. Силно вярва, че авторът трябва да е безпощаден и по никакъв начин да не жали героите си, което е невъзможно за човек, който пише автобиографично и несъзнателно се опитва да се изкара жертва чрез героите си.  Разликата от предишните й творби се вижда ясно – романтичните пастелени цветове са сменени от твърдостта на графиката. Доста по-иронична и стоманена, но все така премерена и оригинална.

Ина толкова разнежи публиката снощи, че финалът на срещата й с читателите бе белязан от една изключително колоритна случка. Големият Здравко Попов в типичен хладнокръвен, забавен и хирургически точен стил попита колежката си дали има мъж до себе си. Въпросът прозвуча като покана за танц. Да, имам, от 15 години,отговори писателката и уточни, че няма брак. Не всичко е загубено, разсмя цялото Петно авторът на Кон на втория етаж.

Второкласничката е талисманът на екипа, реализирал супер спектакъла 

В киното е като магия, а в театъра е изкуството, смята второкласничката 

А вие като бяхте на осем с какво се занимавахте? Скачахте на ластик, усърдно си пишехте домашните и рисувахте с флумастери по стените, нали? Наталия Димитрова е във втори клас в ОУ „Душо Хаджидеков”. Като всяко едно осемгодишно дете си има своите интереси - обожава да слуша музика и да танцува, страшно много обича да ходи на училище и в театралната школа, в която е записана от септември месец. Но Наталия е нещо много повече от едно обикновено дете – тя е малката перла в последната постановка на Драматичния театър „Антихрист”. Вчера хлапето излезе за пореден път пред публика, на сцената в Дома на културата. Играе момчето Еньо и го прави блестящо. Тя е талисмана на екипа, който реализира мащабната театрална продукция, а големите актьори се обръщат към нея с „колежке”. Защото са респектирани от актьорския заряд у момиченцето, от спокойствието му на сцената и от енергията му в репетиционния процес. 

Сама решава, че иска да се запише на театрално изкуство, а родителите й са опора във всяко едно нейно решение. Подкрепяме я, защото й харесва и я прави щастлива, разказва майка й. Колежка на госпожата в училище дойде и каза, че й трябва момченце с кафеви вежди и коса и да бъде слабичко, разказва ни тя как по-точно са я избрали за кастинга. Учителките решават, че могат да я предрешат като момченце, слагайки й една перука и очевадно планът им сработва изключително добре. Много ми харесва да играя момченце, забавно е, казва Наталия за ролята си. Все пак, това е първата й голяма роля, а притеснението да си на сцената при пълна зала си оказва влияние, но пък младата актриса вече си има цяла изградена техника – представя си, че в салона няма никой. С ежедневието й и възрастен човек трудно би се справил. Сутрин пише домашни, по обяд е в театъра, след това на училище, а ако вечер има представление се прибира чак към десет вечерта. Но хъсът и желанието, с което прави всичко, е главната й движеща сила. В началото си е мислела, че това е просто една забавна работа, но вече усеща тежестта на артиста, който полага адски труд, за да зарадва хората. Като е по-трудно, резултатът накрая е много по-приятен, казва Наталия. Твърдо решена е, че иска да бъде актриса цял живот. В киното е като магия, а в театърът е изкуството, отговаря тя щом я питаме дали би се насочила към филмите. Харесва да е на сцена толкова много. И с усмивка подчертава, че мечтае да играе момиченце.

  Докато подреждат картините за предстоящата съвместна изложба на Иван и Стефано Поповски в Културен център „Бялата къща“ се появява и идеята за едно непринудено, но истински лично блиц интервю. Проведохме интервю първо със Стефано и след това, използвайки същите въпроси, се обърнахме към Иван Поповски – доайенът на художниците в Пловдив. За безусловния им талант, говорят картините им, но за връзката им като баща и син, ги оставихме да разкажат самите те...

Какво е да бъдеш син на Иван Поповски? И съответно какво е да бъдеш баща на Стефано Поповски?

Стефано: Чудесен въпрос... Да знаеш, че човекът, който е подготвял толкова художници, архитекти и творци е  твой баща.. означава да знаеш, че до себе си имаш най-добрият учител.С любов и отговорност ще насочи ръката ти, когато трепери и ще ти покаже верния път. Баща ми е освен моя гордост и мой стимул. Всичко, което знам за традиционната живопис – е благодарение на него!

Иван: Действително се гордея с него... Мъж с изключително висока култура, знае 7 езика, владее математиката. За рисуването ни е ясно... Винаги е информиран.. Абе страшен е. Има малко особен характер, прилича на дядо ми, който беше доктор...

Не само кръвта и изкуството Ви свързват. За мнозина душата Ви е една, но преминала през различни житейски спирки и личностни метаморфози...Коя е любимата Ви картина, създадена от другия?

Стефано: Любимата картина, създадена от баща ми представлява един внушителен нощен пейзаж на Черно море, рисуван през 1986 г... Тогава той беше около 60-годишен. Един художник достига пълнотата си на тази възраст... Бях впечатлен и омагьосан. Поисках я... Вече я притежавам, заедно с още 10-на негови творби.

Иван: Тази последната му картина „Стария Пловдив“... Има я нарисувана и с по-нежни нюанси... Но тази възприех най-силно! Отидох в ателието, заради нея. Специална е...

Всеки артист е господар на времето си. Кои са вашите мигове на вдъхновение?

Стефано: Много правилно...Действително разполагам с времето си, но това не означава, че липсва дисциплина в дните ми. Има дни, в които ръката ти се движи по-трудно, но както казват французите „Апетитът идва с яденето“... И все пак, кой художник не мечтае за онези мигове, в които всяко движение става със замах и лекота?..

Иван: Жена ми ме вдъхновяваше през целия ми живот.. И сега, когато я няма страдам необикновено много. Изкуството е велико откровение на човешкия дух и аз се възхищавам от гениите, оставили имената си в пространството...

А осъзнавате ли, че Вие сте един от тези гении?

Иван: Не. Но духът ми е винаги извисен към красивото и живописта.

Съществува ли сблъсък между дигиталния съвременен поглед и традиционния?

Стефано: Това е естествен процес. Никой не отрича технологиите. Те са ни необходими. Това, че съм се занимавал с дизайн и компютърна анимация по никакъв начин не е попречило на традиционните ми техники за рисуване. Разбира се, важно е един художник да има класическо образование. Нещата се съчетават и допълват. Успехът ми в Deviantart* и прозвището Сеньор е поредното доказателство за мен самия, че балансът е в основата на успеха...

Иван: Човешката душа е устремена към реализма. Тя търси асоциативното, вдъхновявайки се от метафори. Човекът трябва да върви по своя път... Модерното изкуство може да бъде противоречиво, но има място и за него. Има ли душа...

Изкуството ли е акцентът на Вашата емоционална връзка?

Стефано: ...По скоро е една много важна спойка.Вибразията ни е  обща. Мислим в една честота и разговорите ни са друго ниво. Несравнимо е...

Иван: Абсолютно! Нищо че аз в младежките си години се занимавах с гимнастика и играех в цирка... Стефано от малък разбра, че изкуството е нещо несравнимо и необятно. Някак знаеше, че то е сила и дори векове на варварство не могат да унищожат следите й...

Културната сцена в Испания и България е различно организирана.Какво можем да направим, за да катализираме благоприятните културни промени у нас?

Стефано: Испания има огромни традиции в живописта. Огромни средства се отделят както за големите музеи и галерии, така и за най-малките такива. На културните дейци е поверена задачата да улесняват артистите максимално. Ценностите им са други. Хората се редят на опашки, за да се докоснат до изкуството в различните му форми. На децата в междучасията се пуска класическа музика... Поколението бива култивирано към този морал.

Живописта е най-изразителният начин да се вкопчиш в живота. Винаги ли това отдаване на цветовете е било приятно и желано?

Стефано: Цветът е много важен. За мен е по-важен от формата. Той е създател и мотиватор. Внушението, което желаеш да представиш, се постига най-лесно с тоновете и нюансите. Аз съм много опитен в осъзнатото сънуване.. Мога да контролирам съня си, а както може би знаете, спектърът на цветовете в 27 пъти по-голям в сънищата. На практика, в будно състояние човек не разполага с целия този спектър. Вълнуващо е да боравиш с ума си...

Иван: Без това отдаване... животът не би бил същият. „Изкуството, ах, каква наслада и утеха!“ Моят транс.

* Deviantart е социална мрежа за изкуство, т.нар. Електронна Библия за повече от 10 милиона творци от всички континенти.

Иван Поповски е роден в Кнежа през 1925 годнина. Завършва Художествената академия в София, специалност живопис. Негови учители са били още Бруно Кордати и Иван Христов. Член е на СБХ от 1960 г. Дългогодишен преподавател по рисуване включително и в Художествената гимназия „Цанко Лавренов”, Пловдив от основаването й. Той е творец, отдал живота си на рисуването, работи в различни сфери, във всички жанрове, прави много смела живопис, наситена с много нюанси, преживявания. Носител е на Ордените „Кирил и Методий“ I–ва и II-ра степен, лауреат на награда „Пловдив”.

Стефано Поповски - Стефано Поповски е роден в 1964г. в гр. Пловдив. От 2004г. живее в Кастейон, Испания. Завършва Национална Худжествена Гимназия „Цанко Лавренов” – през 1983г. Пловдив, а през 1990 г. - ВТУ „Кирил и Методий” - специалност живопис.Негови любими теми са абстракцията, натюрмортът и пейзажът. Същевременно създава и дигитални произведения с различни техники  като – фрактали, триизмерни картини, дигитална живопис и др. Талантът на Поповски - син се потвърди и от най-авторитетната социална мрежа за изкуство в света  Deviantart. Тя присъди отличие за най-добра творба на пловдивчанина, който от 7 години живее и твори в Испания. Негови са думите: „Ставаш истински художник не когато се научиш да рисуваш, а когато не можеш да живееш без да рисуваш.”

Откриването на изложбата ще се състои днес (10.02) от 18:00 часа в културен център "Бялата къща"