Аня Петрова
Карикатура: Биляна Янкова

Вече е началото на февруари и идват великите спорове за „Св. Валентин или Трифон Зарезан”. Кое обичате повече – приятелката си или чашата с вино? Вероятно двете взети заедно, но както казват великите хора – пълно щастие в този живот нЕма. Едно е сигурно – 14.02.2015 ще остане в историята на киното, телевизията, медиите и Фейсбук, най-вече като деня, в който 50 НЮАНСА СИВО ИЗЛЕЗЕ ПО КИНАТА!

Господи, остава седмица, но вече усещам тръпките по тялото си. Нямам търпение всьо 14-годишно по планетата да си фалшифицира личната карта, за да отиде да гледа малко софт порно на кино. Големият екран си е голям екран, пък и ефектите премахват целулит и стрии, но нека не се отплесвам. Остана ли човек, който да не знае историята? Мога да ви я разкажа накратко – главната героиня някак си(неизвестно никому как) е останала девствена до 21- годишна възраст, среща човек, който си вярва, че е наясно с BDSM и той отприщва всичко животинско у нея. Разбира се, подобни сексуални желания са породени от дълбока травма в детството, защото няма как да си със здрав ум и да си kinky. Така двамата се впускат в невероятни сексуални приключения и няма да повярвате – ИМА ЩАСТЛИВ КРАЙ! Още по-накратко казано – това са мокрите сънища на една псведо-писателка, която много силно си вярва. А и да не си е вярвала, след подобен тираж кой не би се възприел като гениален? Не стига, че от фен фикшън в интернет творението й излезе напечатано, ми даже и цяла трилогия се издаде. Някой реално може ли да сметне колко похабени дървета са това? Моля ви се, това нито е хубаво за природата, нито за нормален читател, нито пък за емоционалното състояние на човек като мен, който е свикнал, че бозата е за пиене, не за четене. Вместо да се създаде институция, която да изземе всичките книги от книжарниците се прави ФИЛМ! Ама, да, защо не. След като можеш да четеш боза, със същия успех можеш и да я гледаш.

Един велик и анонимен ум в интернет се изрази много правилно: „Страх ме е, че „50 нюанса сиво” ще е най-гледаният филм за 2015”. Мен не ме е страх, а направо изпадам в паник атака и получавам пристъпи при мисълта за нещо подобно. Да, преди се е прожектирало порно в кината. Давайте и сега, лепите една червена точка и готово, но предвид голямото разнообразие на интернет никой няма да отиде да го гледа. „50 нюанса МузикатаНаКриско” е нещо, което четеш/гледаш, докато си на работа, за да осъзнаеш, че има и много по-ужасни неща на този свят от офиса и гадните ти колеги. ДА, и аз я прочетох, но работех на Слънчев бряг - имах нужда от разсейване покрай повръщащите англичани на рецепция. А сега? След  една седмица всички ще се разхождат с кожени корсети и камшици по улиците, защото е модерно, дори домашното насилие ще си има оправдание. Някой усеща ли как дИградирамИ? Разбира се, че „50 нюанса УлицатаПредБлокаТи” не ни е единствената движеща сила за нещо подобно, но пък е страхотна кулминация! Аз израснах с филми като „Смело сърце”, „Форест Гъмп” и до сега, ако ида на кино и видя, че има филм на Уди Алън, изобщо не му мисля какво и дали да гледам – ВЪТРЕ С БЯСНА СКОРОСТ. Беше хубаво. Беше...минало свършено време. Сега има ЦЕЛИ 50 нюанса боза, от която може да избирате. Това не ви ли кара и вас да получавате пристъп?

Така де, идва Св. Валентин. Разкарайте романтичната вечеря и заведете приятелката си да гледа „50 нюанса НадявамСеДаМиВържеДовечера” (да си го кажем, никое себеуважаващо се момче не би отишло да гледа този филм, освен ако няма задни мисли). Опитайте се да й бръкнете под полата, докато тя се наслаждава на филма, ако ви отблъсне – по-добре станете и отидете да пиете бира с приятели. Евентуално, ако си хвърлите кока-колата по голямото платно, останалата част от мъжката публика в залата би ви била адски благодарна.

70-годишният маестро с младо сърце завладява с естетиката си в галерията на Гладстон   

Михаил Анастасов е един от най-обичаните пловдивски художници. Неговата четка с такава лекота придава живот на иначе белите и празни платна, че може да прекара пътя си до всяко сърце, обичащо изкуството. Изложбата, която откри вчера в ДПХ не е просто поредното представяне на негови картини. Напротив, тя е нещо много повече – тя е юбилейна. Маестрото навърши 70 години, но сърцето му остава все така младо, а творчеството вечно. 
Една улица, една къща, дори и едно есенно листо, което ние подминаваме ежедневно биха могли да бъдат муза за един творец. Слънчеви лъчи облели ул. Иван Вазов – една мистика, запечатана от четката му. Той внимателно проучва всеки детайл, всяка пукнатина, всяка треска по дървото, всеки завой по листото, за да може не само да го нарисува, а да го обезсмърти с цветовете си. А онези листа, през които грубо си преправихте път, за да влезете в офиса? Те живеят нов живот в картините на Анастасов. Седиш пред тях и ти ухае на канела.Дори абстрактното му изкуство- не може да го погледнеш и да просто да отминеш. Нужни са ти няколко минути контакт, за да можеш да усетиш истинския им смисъл. Да видиш нарисуваните думи. Портретите – те са като маслинката в мартинито. Анастасов не рисува кого да е, а само хора, които обича и уважава. 
Гледаш портрет именуван „Дъщеря ми”, после се обръщаш и виждаш същите тези черти, същите очи и същата усмивка. Да, времето си е казало думата и момиченцето от картината е вече зряла жена, но ти можеш да я познаеш все още. Ето онази идея, с която е започнало изкуството – да пресъздава. Да бъде поглед, докато все още е нямало фотоапарати, които да запечатват дъха ни дори. Един определен начин за пресъздаване с грамадна доза естетика. По-точно, една Мишова естетика, коментираха изложбата колеги на юбиляря.

Отзивите за спектакъла привлякоха вниманието на театрали и критици

Предстои третото завъртане на новия спектакъл на пловдивския театър Антихрист. На 10 февруари шедьовърът на Емилиян Станев ще бъде качен на сцена отново в Дома на културата от младия режисьор Анастасия Събева. Отзивите от премиерата отдавна стигнаха до столицата и привлякоха вниманието на театрали, критици и редови поклонници на Мелпомена. Погледът на дебютантката към текста и работата й в Пловдив по него 35 години след Иван Добчев са достатъчен стимул за софиянци да атакуват „Борис Христов” другата седмица. Играта на Васил Дуев и Елена Нацариду в главните роли, както и сценографията на Огняна Серафимова, са другите основни причини, предизвикали интереса и настъплението от София. Там Антихрист се коментира още от деня след премиерата, на която присъстваха представители на много от големите столични трупи. Сред гостите бе например директорът на Младежкия театър Влади Люцканов.

Биляна Янкова

Предполагам тези от вас, които всекидневно следят новините, са научили за плановете на Норвегия да криминализира даването на милостиня. По-интересна е причината за това решение, а именно български и румънски роми, просещи по улиците на подредената им страна. Предприемайки подобна радикална мярка, биват ощетени други, наистина нуждаещи се от помощ.
Тук не говорим за расово разграничение и цвят на кожата, а за липсата на морал и ценности. Тези хора умишлено пътуват, но не за да заработват пари по честен път, а с цел да  лъжат и крадат по един или друг начин.
Как да се предпазим от тях? Подобен закон очевидно е неадекатен, защото поставя под общ знаменател както измамниците, така и истинските клетници. 
Просенето за милостиня отново е кражба, измама, подигравка с доверието; буквално и преносно захапване на ръката, която храни. 
Няма ли да е по-добро решение да се проследи с каква цел заминава определеният човек и, стига да е работоспособен и в разцвета на силите си, дали ще намери законно работно място. В противен случай да му бъде забранено да излиза извън границите на страната.
Мога да дам и пример от личен опит, при спомена за който за жалост се натъжавам, но бих искала да споделя. През пролетта на 2009 посетих Венеция. С група приятели се бяхме спрели пред една сергия за ръчно изработени сувенири, при което докато държах в ръцете си малко портмоне, с намерението да го купя, продавачката ме попита от къде идвам. И когато разбра, ме погледна изплашено и грабна портмонето, казвайки ми, че българи на сергията си не иска. 
Вероятно е имала лош опит и кой ли би я винил. Но аз съм обидена от факта, че името ни е опетнено. А още по-обидена съм, че от страна на България не се взимат необходимите мерки за изчистване на това име. Интересно ми е как управниците ни не са обидени от факта, че страната ни бе изобразена като тоалетната на Европа? Всъщност бяха „обидени“, но какво направиха по въпроса?
Какво ще направят и сега?

Проблемът с кражбите е толкова наболял, а в същото време толкова пренебрегван. Умишлено или не, факт е, че потърпевши не само има, но с всеки ден са все повече.  
Защо Норвегия взима някакви мерки, а не България, която очевидно е епицентър на проблема? За сметка на това се строят молове и офис сгради на прогнила основа. 
Едва когато тук се вземат някакви реални мерки, ще можем да си купим спокойно портмоненце от Венеция, без да ни линчуват, че сме българи.

„Помогни си сам, за да ти помогне и Господ“ 
-П. Дънов