Големите корпорации и интернет свиват литературата в ъгъла, твърди авторът

Пловдив е град не с дългогодишни, а с вековни традиции. Град, в който изкуството и културата е почти невъзможно да умрат. С поддържането на духовния свят са се заели редица хора в античния Филипополис, а една от всичките инициативи, които се провеждат в бъдещата Европейска столица на културата са Европейските писателски срещи, които се провеждат през месец октомври. 

Третият литературен будител, който гостува на Пловдив, бе Мануел Рико Рего. Той се срещна миналата вечер със своите почитатели и организаторите на събитието в Балабановата къща. Началото на литературната вечер бе дадено от Божана Апостолова, която издаде поемите на Рико на български език и обеща, че до година-две ще издаде и част от прозата на автора. Тя заяви, че Пловдив е най-духовният град в България, като сподели още, че срещата с испанския поет и писател е един малък празник на духовността. 

На събитието присъстваха председателя на Общинския съвет – Савина Петкова, директорът на Драматичен театър Пловдив – Кръстьо Кръстев, и литературният критик - Младен Влашки. На литературната сбирка присъства и цигуларят, познат в града под тепетата като пловдивският Моцарт. Той, заедно с Кръстьо Кръстев, въведоха гостите в духа на вечерта с две изпълнения на цигулка и четене на поезията на Мануел Рико от страна на директора на пловдивския храм на Мелпонена. 

Самото представяне на поемите на Рико направи писателят Недялко Славов. Оказа се, че по негова молба, Мануел Рего Рико е изпратил стиховете си на „Жанет 45”. Неговите поеми се отличават със силна образност, дълбочина и многопластовост. Той преплита политическата тематика на Испания с образността, която го заобикаля и влага толкова много чувство в стиховете си, че няма как да не ви докосне. В творчеството му са характерни темите за детството и любовта. Една от поемите му се нарича „Родителска спалня”, като авторът обясни, че за него това е място, олицетворяващо спокойствието и е място, на което някога се е чувствал защитен, а сега, бидейки вече дядо, внукът му усеща същото нещо. 

По време на разговора си с публиката, Рико сподели, че е изключително горд от поканата, която е получи, да гостува в бъдещата Европейска столица на културата. Гостувал съм и в други културни столици, и не можете да си представите какво означава това за мен. Все повече големите корпорации и интернет свиват литературата в ъгъла, но събития като това са истински празник. Относно творчеството си, разказа, че го тревожат екзистенциални въпроси, по които не спира да разсъждава. Такъв бе примерът му за поемата „Безжизнени бензиностанции”. Когато е написал тази поема, той е разсъждавал върху изоставените сгради. С изграждането на модерните магистрали, второкласните пътища в Испания останаха безлюдни. В тях се събират началото и края и именно върху това разсъждавах в онзи период. 

Книгата на Маниел Рико съдържа 20 негови творби на български и испански език, които задават въпроси, актуални и към днешно време, макар някои от тях да са писани преди десетилетия. Те са преведени от Пламен Колев, а за финал ви оставяме една от неговите поеми:

Невъзможни ливади

Има къщи. Ах, вертикалните къщи 

като живи бастиони на покрусата или мечтата.

XXI век на издължаващи се градове, 

на ампутирани градове, живеещи 

вътре в градовете, превърнати в снимки 

от луксозни издания за ограничена продажба.

Там живеят отхвърлените шивачки, 

малко обичаните и лошо обичаните, 

боговете на разписанията и на самотата 

снежна и офисна, 

цветето от масла и чернилка 

на работилиците, и баровете 

измислящи един сумрак 

от димове и мастило и автобуси, 

от застаряващи младежи, 

дишащи нощта 

в студените входове и в колите за моргата.

Има къщи. Ах, самотните къщи, пълни 

с мръсни зазорявания, с нелегални

любови, с магазини 

всичко за лев – дори 

мечтите и най-красивата нощ, всичко за лев – 

като живота в лагерите в Ирак 

или в сенчестите зидове на един ужасяващ Бронкс.

Има къщи. Ах, автобусите, 

които напредват известявайки невъзможни ливади, 

водоскоци понякога изливащи се 

в мушами за маса, в раирани завеси; 

мъгли, замъгляващи стъклата 

на тъжни витрини където дрехите 

се предлагат на разумни цени; 

ах, къщите на разумните

жени, на децата, които никога 

няма да се появят във вестниците, 

на смълчани родители, остарели рано, 

прекалено рано – много преди 

да бъдем същества 

с право на илюзии и разочарования.