Обществото ни не може и не иска да дефинира коя е тъмната страна, смята режисьорката Анастасия Събева

Ако човек остане без вяра, настават много страшни времена, казва момичето, поело теглото на „Антихрист” в театъра 35 години след Добчев

Едно младо и талантливо момиче качи на плещите си такава отговорност, с теглото на която никой не посмя да се заеме повече от 35 години в Пловдив- да постави на местна театрална сцена спектакъла "Антихрист" по едноименния съвършен роман на Емилиян Станев. Точно преди 35 лета товара изнесе младият тогава режисьор Иван Добчев, който бе тръгнал да променя българското театрално изкуство от града на тепетата. И го направи. Днес на ход е Анастасия Събева. Току що завършила НАТФИЗ, младата режисьорка прие изключителното предизвикателство да направи професионалния си дебют именно с "Антихрист" и именно на тази сцена, от която именитият й колега тръгна да прави революция на родната сцена преди 35 години. Дали ще успее- предстои да разберем на 15 януари, когато е фиксирана премиерата на нейния "Антихрист". Стискаме й палци и вярваме в нея, защото тя се бори, работи, бяга извън рамките и въпреки младостта си събира енергията на голям кръг от хора, много от тях далеч по-големи и опитни. Анастасия за светлата и тъмната страна, за Бог и Дявол, за надеждата и загубата на пътя пред Иво Дернев за КАПАНА.БГ. 

Идването ти в Пловдив се приема като голямо предизвикателство за театъра- 35 години по-рано тук по този текст работи Иван Добчев?
Преди около две години прочетох "Антихрист" и силно се влюбих в този текст. Не знам защо реших, че той може да се качи и на сцена и не знаех, че Иван Добчев вече го е правил, при това точно в Пловдив. Разбрах го, когато почнах много да си мисля за този текст и взех да търся информация. Това не ме отказа, а напротив- мотивира ме. Казах си, че щом "Антихрист" е могъл да се направи на представление преди 35 години, значи може и сега да се направи. Аз не съм гледала нито съм виждала материала на Добчев и сама започнах да го мъча този текст, което се оказа по-сложно от предположенията ми дори. Предизвикателството не е това, че той го е поставял тук преди 35 години, а че аз трябва да извървя това приключение. Текстът е много труден, защото стилът на Емилиян Станев е много специфичен. Много дълго време той е правил изследване относно средновековния български език и е написал една творба, която е много поетична, средновековно приказна. И аз се опитвам да запазя неговия език, да не го променям, да не го осъвременявам. И си мисля, че след доста усилия започваме да се справяме, вървим вече в някаква драматургична конструкция.

Каква е твоята концепция за "Антихрист", как го виждаш на сцена? Ще предизвикаш ли публиката?
В началото много мислех да синтезирам основните послания на Емилиян Станев с хор, неговите действия и текстове. Но тази концепция се разпадна и предприех много по-различен метод. Опитах да синтезирам и да изкарам най-действените моменти от творбата и да направя сцени с тях. Има един пласт, който е изцяло сюжетен и с него върви разказът за главните герои. Има още един, който показва образа на народа. Него искаме да го извървим през цялото време паралелен на сюжета, зависим и независим от сюжета. Има и още един пласт, който е ангеличен. Защото в творбата има страшно много апокрифи, истории и сюжети за Бога и Дявола и аз искам да ги вплета, а не да се лишавам от тях. В хоровите моменти, които вече са много, много малко, да върви и този библейски пласт.

Какво те грабна в текста? Да не би сблъсъкът между доброто и злото и това, че днес творбата на Емилиян Станев звучи твърде актуално…
Точно това ме грабна. Този сблъсък и актуалността му днес у нас. В мига, в който четох книгата, ставаха едни неща в България… те продължават да стават ежедневно. Започнах да живея с идеята, че си губим държавата, вярата, губим се ние като нация, като самочувствие. Казах си, че българинът има нужда от национално определяне. Почнахме да губим идентификация от всякакви сблъсъци с властта, политиката и започнахме да живеем със съзнание за край. Всеки започва да се държи както си иска, обществото започна да се разпада. Имам чувството, че начинът на мислене на българина не се променя особено през годините и вековете. Емилиян Станев точно това разгръща много подробно- че българинът иска да живее всъщност и с Дявола, и с Бога. И от там му идват всичките проблеми. Когато му е удобно е с Дявола, когато му е удобно е с Бога. И така има извинение за всичко, което прави. И прави всичко. Не вярваме в едно нещо, единно, истински. Точно така спираме да зачитаме институции, независимо дали сме съгласни с тях или не. От там за мен, чисто човешки, идват националните ни проблеми, катастрофи. И все се чудим какво да правим, как да стане това или онова, какви да ги вършим. И аз по тази причина тръгнах да правя този наистина много архаичен и много средновековен текст, който обаче звучи като за настоящето.

Според теб може ли нашето общество ясно да дефинира коя е тъмната страна?
Не може, и не иска. Емилиян Станев много говори за това, че българинът изначално е свикнал да живее с много богове, с много измислици, и някак си и Христос между всички вери, религии и митове, които сме събрали на тази земя. И някак си вече не може да разграничи добро от лошо, правилно от неправилно, истинско от неистинско. Толкова много неща сме смесили… Може и за добро да е, но смятам, че понякога от там идват много големи проблеми. Не казвам, че това смесване не е правилно, защото то е и страхотно народно богатство- вярвания, легенди, фолклор, приказки. Те са много красиви и много богати, но същевременно могат да доведат човек до големи заблуди при търсене на някакви големи истини.

Постоянно търсим помощ, но май не сме наясно на чия помощ искаме да разчитаме- дали на Бога или на Дявола?
Не сме наясно и никога няма да бъдем наясно. Всеки човек трябва да носи личната си отговорност да прави това, което може да прави, да върши това, с което може да помогне на хората около себе си, на обществото си. Винаги ми е любопитно какво очакват хората като питат:  Как ще се оправим? И се чудя как хората не разбират, че лично за себе си трябва да правят най-доброто възможно.

Ти вярващ човек ли си?
Да, аз вярвам. Нямам нужда за себе си да дефинирам в кого и в какво. Вярвам, че човекът не е сам, че не бива да остава сам на себе си. Смятам, че ако човек остане без вяра, настават много страшни времена. Това искам да го разкажа като приказка в спектакъла. Че когато човек загуби вярата си, той неизменно губи държавата си, близките си, себе си и остава сам в нищото. Това ми се вижда много страшно.

Остава да се надяваме светлите сили да настъпят отнякъде…
Точно това търся в спектакъла- разрешението, лъча. Като го доведем до така звучащия песимистичен край, както е и в самата творба- падането на България под турско робство,  мислим накъде да го изведем така, че дадем надежда на човека. Той не може да живее с идеята, че е сам, че всичко е изгубено, че вярата е загубена и ще се мре… Не бива. Днес имаме силна нужда от надежда, от вяра в себе си, в идентичността си. Това искам да дам с това представление. Това искам да постигна най-много. Имам чувството, че българинът има нужда от това.

Отново залагаш на предимно млад екип?
Млад екип, но в едно с опитни театрали. Те много ни помагат. Антихриста Еньо е Васил Дуев. Мисля, че той може да направи много интересна роля. В началото имах идея да разделя персонажа за различните възрасти, но тя отпадна. Ще се концентрирам върху самотата на този образ, върху това как един човек може да събере толкова много противоречия, толкова много неща да му се случат. Това се оказа доста трудно актьорски, а и трудно се проследява, защото историята е наситена с толкова много събития и етапи, че е много трудно за един човек да го извърви. Еньо е центърът. С мен от София идва и Елена Недкова. Тя завърши моя клас. Мисля, че нейното присъствие ще е доста смело. Тя е основният женски образ, който трябва да е много предизвикателен и сексуален, същевременно много лиричен и нежен. Тя се ще направи нещо много впечатляващо. Младите от пловдивския театъра са тук, както и някои от най-ярките имена от трупата.

Липсата на голяма сцена кара ли ви да минавате към тъмната страна- да беснеете?
Ха, не. Аз сега завърших и това е първото ми професионално излизане на сцена. Дипломирах се със спектакъла „Женска управия” . В НАТФИЗ се репетира както можеш, без никакъв регламент. Правехме го по всякакви сцени и камерни пространства. Аз много държах да се дипломирам на голямата сцена на НАТФИЗ, което се оказа много трудно. За мен това бе парадокс, тъй като НАТФИЗ е за студентите, не са професорите. Заявявам го много открито и смело. Тъй като мисля, че там професорите правят много от дипломните спектакли на студентите, а това не е честно. Студентите трябва да си ги правят. Разправях се дълго, за да мога да се дипломирам на голямата сцена и в крайна сметка го направих, а те ни дадоха четири репетиции. Така че аз съм свикнала да адаптирам нещо и то бързо за голямо пространство. Не ме фрустрира  ситуацията със сцената тук.

Бунтар си май. Бунтуваш ли се сега срещу комерса и новите първи в културата на политическо ниво?
Мой преподаватели, дори близки такива, са ми казвали, че много се бунтувам. Аз никога не съм го приемала така. Не се бунтувам, а гледам да правя това, което мога. Да го направя добре, най-добре. В този ред на мисли според мен театърът много се комерсиализира. Това е мое лично мнение. При мен нещата са такива- да ги направя така, както аз ги виждам. Не случайно сред артистите в „Антихрист” няма да видите едно изключително известно име, което да пълни залата задължително. Това малко ме притеснява, но от друга гледна точка си казвам: Не, може и така. Когато нещо е качествено и добро, хората идват да го гледат и не е нужно да има мечка на сцената. Така стана и с моя дипломен спектакъл- хората и до днес го гледат в Младежкия театър. Колкото до културата на политическо ниво- гледам да не коментирам много, тъй като не съм запозната със ситуацията чисто на административно все още, но откровено казано в момента се прави висша подигравка с артистите изобщо. Това е грозно отношение към културата и хората, които искат и се занимават с изкуство. Но коя съм аз да го коментирам…