Любовта е интернационална, но в Пловдив тя се забелязва зад всеки ъгъл...
Паулина Гегова
Темата за любовта е толкова изтъркана, колкото факта, че през есента вали дъжд. Но дори след хиляди години, във време на технологии и нови открития, си остава енигма, която все така боцка като игла човешкото сърце. Децата я определят с най-практичните и битови елементи: "Любов е когато мама приготвя вечеря на тате, след работния ден" или "Любов е когато татко ме завива преди да заспя, за да не настина". Възрастните пък се опитваме да й предадем магически, но крайно нелогични метафори: "Когато обичаш все едно галактика се ражда в душата ти". Кое е правилното? По наивно детските, чисти отговори или зрелите, търсещи нематериални обяснения?
Любовта е интернационална, но в Пловдив тя се забелязва зад всеки ъгъл, под сянката на всяко дърво, в очите и трапчинките на хората. Тръгнете по улицата и наблюдавайте лицата им. Израженията им говорят толкова много. Ирисите блестят докато вървят из този вековен, никога неостаряващ град. Любовта може да се отразява в много неща - между партньори, между роднини, към някоя книга, към кафето, даже към небето. Човек винаги обича, повече или по-малко. Дори най-големите скептици ще намерят за какво да се уловят, стига да потърсят дълбоко в себе си онова кътче, което все още тупти.
Друга неизменима константа е, че любовта често е свързана с болката. Това, което обичаме най-силно, може да ни разруши, защото знае точно къде да захапе част от плътта или душата ни и да я изтръгне. Пролетите сълзи са много горки, твърде страдалчески, но точно затова и толкова истински. Често си задавам въпроса "Защо продължавам да търся, защо продължавам да се боря?". А нима има друг начин? Дори загубена, любовта дава сили. Не губете надежда, защото нещо си е отишло, насладете му се докато трае. Всичко има своя край, но нима това трябва да прави пътуването изпълнено със съмнения? Нима трябва да слагаме края, преди да е пристигнал? Сякаш не можем да не засегнем темата за тъгата, когато говорим за обич. Двете са се ръкостиснали в топла схватка. Ако едната се пусне, другата ще остане незавършена. Носталгично е, но носталгията носи със себе си толкова нюанси, нужни ни, за да се чувстваме живи.
Покрай Коледа, любовта се надува като балон, ескалира и избухва като фойерверк. Това е времето на семейството. Времето, когато близките се събират и споделят не само трапеза и подаръци, споделят искри. Уют - това носят думите Обич и Коледа! Какво му трябва на човек? Една камина, пукащи дърва, чаша вино или чай и любим човек. Разговори за литература, за наука, за поредното постижение. И една топла прегръдка. Толкова е просто! Да дадеш малко от себе си, а да получиш насреща разбиране, сродна душа, която да те сгрее, с която да споделиш тревогите си, която да те утеши, с която да си починеш. Дори без думи, само с жестове, само с поглед.
И аз като всички се чудя какво е любовта. Трудно мога да си отговоря, но като че ли, колкото повече време минава, толкова повече откривам истината. Любовта е прошка! Любовта е приемане! Да простиш най-вече на себе си. Да се отърсиш от мисълта, че не заслужаваш щастие и просто да си дадеш шанс, пък бил и той лъжовен. Да обичаш някого, въпреки него. Да обичаш нещо, което те обогатява. Да поемеш в дланите си едно кутре и да искаш да го защитаваш от света. Да положат в обятията ти бебе и да се разплачеш от умиление. Да хванеш писеца и да излееш копнежите и страховете си на лист хартия, с аромат на борова кора. Да чуеш песен и тя да ти напомни за някого, далеч от теб или на една ръка разстояние. Да гледаш луната и да й се поклониш, защото е тъй високо, тъй царствено извисена и недостъпна, а ти тъй нищожен и в същото време изпълнен от безброй милиарди страсти, колкото са и звездите. Нима всичко това не е любов? Нима тя трябва да се търси само в материята, само във видимото? И сякаш отговорът все повече приема ясни контури, все повече се избистря. Любовта се крие в сбъднатите мечти и в изпуснатите моменти, превръщащи се в скъпи спомени. Не изпитвайте боязън от любовта, дори когато ви наранява. Дори когато кървите. Не оставайте аморфни за красотата. Припомнете си какъв вкус е оставила емоцията в душата ви. И се усмихнете. С всеки поет дъх животът започва отначало...