Магазините бяха празни, рафтовете зееха прашасали, можеше да видиш отпечатъците от изчерпаните буркани и пакети
Паулина Гегова
Кратка историческа справка:
На 10-ти ноември 1989г. пада социалистическото правителство, начело с Тодор Живков. България се озовава във времена на смяна на режим, смяна на управляващи, смяна на ценностна система. Появява се СДС. Митингите са ежедневие, а народът се разделя на два лагера - леви и десни. Лозунгите са навсякъде. Закриват небето като картонен покрив, докато демокрацията се опитва да пробие и наложи политиката си.
Сега сме 2016-та, но все още помня първия митинг, на който ме заведоха. Бях твърде невръстна и се чувствах като в зоологическа градина, само където клетките бяха отворени, а животните ревяха и пърхаха на свобода. Да, свобода! С това се свързва началото на 90-те. Свобода....и липса!
Точно така, аз съм дете на 90-те! Родих се и израснах в една епоха, която предлагаше толкова много и в същото време толкова малко. С падането на Берлинската стена, паднаха и забраните, но нови ограничения дойдоха, които оставиха своята диря. Ако проследим нишката, ще ги забележим все толкова видно, облепени с нови имена и термини. Замаскирани, но не и анонимни.
Помня, че износвах дрехите на по-големия си брат. Майка ми ми е разправяла, че след избухването на Чернобил храната била застрашена, затова са ме хранели само с вакуумирани пюрета от кайсии. Но то пък и каква храна! Магазините бяха празни, рафтовете зееха прашасали, можеше да видиш отпечатъците от изчерпаните буркани и пакети. Имаше малко, но то бе вкусно. Никога няма да забравя сладкия вкус на пресен хляб, който изяждахме докато стигнем у дома и трябваше да се връщаме за нов, ако имахме останали стотинки....Ароматът на киселото мляко, което се разваляше ако не го изядеш до два дни. Сочните плодове и зеленчуци, които ръфахме направо на улицата, сиренето и маслото, което рядко си позволявахме. Кореком бе достояние само за богатите, но ние нямахме тази възможност. Израснахме в бедност, но бедни не се чувствахме. Не и душевно, защото децата на 90-те разполагахме с необятен дух и приключенски нюх, който не стихваше, независимо лишенията. Ако не вярвате, нека ви разкажа.
Децата на 90-те четяхме. В оскъдното време, което прекарвах у дома, книгата винаги намираше място в ръцете ми. Андерсен, братя Грим, Астрид Линдгрен, Даниел Дефо, Луис Карол завладяваха въображението ми и го подтикваха да експериментира, зараждайки в душата ми откривателски характер. Пирати, рицари, оловни войници, всички те бяха част от моя арсенал от въображаеми приятели. Целият свят бе наша игрална площадка и я обхождахме без страх. Улицата нашия царски двор, където се чувствахме като господари. Да, по онова време не се бояхме да живеем в Изгрев или на Скобелева майка. Знаехме, че нищо лошо няма да ни се случи, че беда не ни грози. Стопявахме бариерата на произхода и дружахме наравно.
Децата на 90-те играехме постоянно. Не спирахме да играем, но не на компютърни игри, не. Те бяха чужди за нас, а ако някой в квартала случайно се сдобиеше с Нинтендо или Терминатор, го гледахме с изумление, чудейки се какво, за бога, е това напреднало технологическо устройство. Пръстите ни сърбяха да уловим джойстика, но в същото време се страхувахме да не го развалим, защото ново едва ли ще има. Колко назад сме били само... Нашите игри бяха хоризонтни, просторни. Изобретявахме! Ако нямахме шейни се пързаляхме с найлони, организирахме състезания с колела и скейт бордове. Спасявахме ранени птици и ги лекувахме, опиянявахме се от миришещи листчета и попълвахме лексикони, превръщахме дърветата в наша обител. Не използвахме телефони, не си уговаряхме срещи. Просто заставахме под терасата на другарчето и крещяхме с пълно гърло. Биехме се! Много се биехме и винаги с усмивки на лицата. Ядяхме захаросани ябълки и сладолед, който ти гребяха с шпатула. Бонбоните Амфора и Таралежки си бяха истинско съкровище, на което се наслаждавахме винаги, когато имахме шанс. А помните ли цигарите Арда и Мелник? Ние, разбира се, по това време не пушехме, но тръпчивият мирис от тютюна на татко се запечатваше по мебелите и когато миналата година открих кутия Мелник, бе като да откриеш заровено имане. Върна ме в миналото, когато се слушаше "упадъчен" рок, Замунда банана бенд, а малко по-късно и boy/girl bands. Говорейки за музика, си записвахме аудио касети направо от радиото. Вече касетофони няма, но тогава си бе голям кеф да записваш най-новите ретро хитове, а после да си ги преслушваш. Обожавахме и Ку-Ку! Бяха млади, бяха нахъсани, бяха провокативни, истински бунтари. Преобърнаха представата за телевизия, която така или иначе, се ограничаваше до Канал 1 и Ефир 2. Впрочем, наемахме видеокасети. Занимание, което не ми омръзна до последно когато затвориха видеотеките и ги замениха с дигитално "по-удобни" дискове. Но именно касетите посяха зрънцето на любовта ми към киното.
Поотраснахме малко, стигнахме до средата на 90-те и открихме света на Nirvana (тук по-късно от запада). С Кърт Кобейн възприятията ни навлязоха в една напълно различна посока. Появиха се рейв партитата, политиците продължиха да се сменят, олигарси забогатяваха за дни и също за дни банкрутираха, 2 pac (емблема в нашето детство) бе убит. Всичко се сриваше и изграждаше наново. И тогава дойде новото хилядолетие. Една ера умря, за да отстъпи място на следващата, която все още не може да се отърси от влиянието й. Не и напълно...
Сега, правейки си равносметка, ми е малко тъжно за настоящето поколение. Днешните деца не са осакатени откъм идеи и идеали, пътуването в чужбина става много по-лесно, част от банкнотите са сменени, Европейският съюз ни защитава, но нещо липсва. Липсата се усеща толкова силно, че чак ме пробожда. Може би защото младостта отмина, може би носталгията по безгрижието се обажда, шепне в ухото ми като далечна сянка, а може би осъзнавам, че въпреки всичко, ние бяхме началото на един нов мироглед, един нов свят, възраждащ се от пепелта. Вятърът на промяната задуха и ни повя на крилата си, стоварвайки всичките си надежди върху плещите ни. Кръст, достоен да бъде носен не с огорчение, а с гордост и кураж за по-добро бъдеще...