Тръгнах по актьорския път без никакво колебание
 
 Прекрасно е, че се строят молове, но нека инвестираме и в изкуство
 
 Извън сцената играя само пред държавния чиновник. Там прилагам целия си актьорски потенциал, защото ми коства много да общувам със сърдитите хора
 
 Елена Атанасова е едно от знаковите лица на Пловдивския театър. С нея стартира и рубриката на КАПАНА.БГ „Зад кулисите в Драмата”, в която ще ви представим целия екип на културната институция- от актьорите и режисьорите, през пчеличките от техническия екип, до портиера в храма на Мелпомена.
Елена е родом от София. Завършва НАТФИЗ, специалност „Актьорско майсторство за драматичен театър” през 2000 г. Има десетки участия в кино и телевизионни продукции. Има епизодична роля в Черната Далия на Браян де Палма. Блести на театралната сцена в десетки постановки. Носителка е на наградата Аскеер за   изгряваща звезда за култовата си роля в мултимедийния моноспектакъл Дневникът на Бриджит Джоунс. Елена Атанасова за сълзите, мечтите, оптимизма, приятелството и любовта пред Паолина Грозева за КАПАНА.БГ.
 
Все още се говори за сълзите в очите на Елена Атанасова на премиерата на Човекът от Ла Манча. Защо бе толкова емоционален за теб финалът на мюзикъла?
След като сме извървели целия този дълъг път няма как да не е емоционален. Самата драматургия е толкова силна, че още на първи прочит не само в моите очи имаше сълзи. Признавам всички бяхме много развълнувани. Факт е, всеки познава романа. Аз като малка съм го гледала с участието на големите Коста Цонев, Никола Анастасов. Всеки път след репетиция се чудихме какво става, защо е това реване. До такава степен е силна емоцията, че колкото и да се опитваш да се въздържаш тези издайнички в очите се появяват.   Емоцията взима връх. Но е по- важно да я има в очите на хората. Ние трябва да ги сдържаме, а при тях трябва да е този катарзис.
 
Търсим ли добрите герои?
 Търсим ги да, постоянно ги търсим. Аз си признавам, че съм много емоционална. Дори, когато гледам новините, това което се случва ежедневно ме разплаква или пък ме радва, ако се е случило нещо хубаво.Така че това неизбежно се отразява, тъй като нашата професия е един лакмус на обществото ако щеш. Неминуемо ежедневието ни от 7 часа нататък, когато започнеш да играеш, малко или много проблясва от сцената. Така че да, времената са такива. Болно ни е обществото няма какво да се лъжем.
 
Ти имаш ли своя Дон Кихот? Откриваш ли го някъде?
Аз се опитвам да откривам в хората тази донкихотовщина. От всякакви жестове на рицарство, на аристократичност, на висок дух. Не винаги ми се получава, но се старая.
 
Коя е твоята героиня- Дулсинея или Бриджит Джоунс?
Бриджит Джоунс беше един много добър старт за мен в професията. Всяка роля е част от мен. Бриджит беше преди време. Даже си мислехме с режисьора на спектакъла дали да не направим продължение, защото вече има трета част на Бриджит Джоунс, където тя вече е майка. Но си казах: Неее, това вече до такава степен ми е минало през главата, че не мога да си представя някакво продължение на спектакъла. Дулсинея е образ, който живее във всяка жена според мен. Всяка жена иска да е дама на сърцето. Да, Дулсинея съм. Дон Кихот е небето, тя е земята. Допълват се, има го този баланс.
Според теб обичаме ли се? Виждаш ли любовта из улиците, наблюдавайки хората?
Не, не се обичаме според мен. За жалост много сме се увълчили. Аз много рядко виждам усмихнати лица по улицата за жалост. Виждам много угрижени хора, виждам хора, които са се затворили. По улиците си е някаква война. Вижте дори хората как вървят, как се блъскат. Това ти е възпитанието, поведението. Дали ще се извиниш, ако блъснеш някого, дали ще изругаеш, или ще проявиш някакво търпение. Не се обичаме. Мисля че сме адски объркани хора и за жалост не знам какво е лекарството.
 
Мотивира ли те това да работиш и да твориш? Или пък те обезкуражава по някакъв начин? Кое от двете надделява?
Всеки нов проект, който започваме е една мотивация, че в един период ние ще избягаме от тази реалност. Когато се потопиш в нещо толкова силно като драматургията, с добър екип и с надеждата, че ще се получи добро представление, до такава степен се изолираме от всичко това навън, че като излезеш след репетиции си малко като неадекватен. Всички тези светове, които изграждаме в театъра и в които живеем, и отношенията, колкото и фалшиви да са за реалния свят, за нас са факт и ние ги изграждаме. И когато започнем да ги изграждаме е голямо бягство от всичко навън. Да постигнеш нещо качествено и добро ти е достатъчна мотивация. Че нещо стойностно се случва в момента. За мен специално е потребност.
 
Притесняваш ли се понякога каква ще е публиката отсреща? С истински или широко затворени очи ще гледа?
Когато започнах да работя втория си моноспектакъл Секс без захар, първата част е абсолютно One man show и съм на педя от публиката. В началото ми беше много вълнуващо как с тези хора ще се харесаме. Защото излизам пред тях и ние все едно си пием кафето всеки ден. Трябва този ток да протече. И сега с времето усещам вече, че това ми стана адски забавно и интересно,   да видя колко дълъг път ще изминем, за да се харесаме с тези хора. Вече не се притеснявам толкова, защото вярвам, че когато си искрен и честен ще жегнеш и провокираш дори и най-закоравелите хора.
Помниш ли как влезе в професията? Ясно ли е запечатано в съзнанието   ти и от дете ли си мечтала за това?
Аз съм от тези клишета деца. Тъй като баща ми беше режисьор в телевизията и аз съм израснала по терените. И всъщност започнах с това, че може би искам да съм оперна певица, защото той снимаше много оперни клипове и аз постоянно ходех да гледам как снима величия като Райна Кабаиванска. Вълнувах се и в един период казах: Да, аз ще стана оперна певица. После разбира се преминах на балерина, защото те са толкова ефирни и прекрасни, и най-накрая кандидатствах в 22-ро училище и тръгнах по актьорския път без никакво колебание, че това е той. Но основният виновник си беше баща ми, който ме е заразил с този бацил. Като много малка, на 12 години се снимах в една българо-италианска продукция, нещо подобно на испанския сериал Синьо лято. И така поех по този път. После дойде НАТФИЗ. Така че не е имало много колебание всъщност дали да стана космонавт да речем или актриса. А вече след години, когато стана ясно, че мога да комбинирам това и с музиката в мюзикъли и в България вече се правят стъпки в този жанр, се радвам, че съм част от този процес.
 
Къде според теб ни е проблемът? Капитално?
Аз съм убедена, че в тези години на преход стана много объркано за много хора, за които ценностната система се срина. Кое е важното и кое би довело до някакъв разцвет на обществото? Няма държавна политика за култура. Тя не е приоритет. Факт е, че един театър във втория по големина град в България вече втори сезон не може да играе постановките си на голяма сцена. Какво по-показателно от това? Прекрасно е, нека има молове, но защо не инвестираме в изкуството и в това да възстановим сцената си. Как ще оставиш града без сцена за толкова време? Това в други държави е немислимо.
 
Как всъщност се справяте без сцена?
Трудно, много трудно. Репетициите се случват в театъра, тъй като репетиционните зали са незасегнати. Но когато представлението трябва да се прехвърли на сцена и трябва да се качи там сценографията… Ние делим сцената си с операта в Борис Христов и съответно постоянно някакви неща се пренасят. Това се шегувахме с колегите от техническия екип, че сме всеки ден като на турне. Защото се помъкват някакви куфари, декори, по цял ден се разнасят. Ако пък нещо някой е забравил търчи до театъра да си го вземе.Трудно е.
 
Колко ви изморява това? И как от тези технически дупки, които трябва да запълвате ви остава време да мислите за изкуство?
Нямаш много избор. Концентрираш се. Техническата част е факт. Не си позволяваш да те изморява.
Смяташ ли, че артистът в България е свободен човек?
Не, не мисля. Не може това общество да не те сковава по някакъв начин. Да не те кара да се бунтуваш и да си неспокойна душа. Не винаги неспокойствието води до градивност. Познаваме историята, когато революциите са водели до нещо много градивно, но според мен живеем в толкова забързан век, че ако всичко е по-нормално и по-концентрирано би било по-качествено. Ако ти си свободен можеш да си позволиш да си на свободна практика, а това на този етап очевидно не работи. Ако ти не работиш във филмови продукции, в които да имаш финансовата независимост, много трудно можеш да свържеш двата края.
 
Къде е тайната на баланса да си между филмовите продукции, театъра и това да гониш някаква независимост и да си доволен от това, което правиш? Правила ли си компромис със себе си?
Не. Аз, ако бях, може би щях да се занимавам с други професии. Мога да кажа че съм късметлийка, защото съм работила с много стойностни хора, които са ми дали много. Говоря за духовната страна на нещата. И може фактът, че това ми е било важното, ме е съхранил. Има хора, които са избрали другия път и така сигурно се чувстват по-добре. Говоря за другата свобода, която ти дават някакви финанси, но това не е моят път.
 
Помня, че лятото завърши представление на свещи?
Да, малко по-модерни свещи като айфони. На Аполония играех Секс без захар в 11 часа вечерта. Денят, в който беше най-голямата буря в Созопол. Не знам защо, но просто имах някакво усещане, че нещо ще се случи. Женската ми интуиция не ме излъга за пореден път. Казах 5 изречения от моноспектакъла и мрак. Една жена излезе и каза „Спря тока“ и цялата зала прихна.   Казах им, че сега ще трябва да си говорим за секс на тъмно, което е още по-приятно. И хората започнаха да се усмихват и да се радват заедно с мен. Започнаха едни импровизации и в следващия момент едни телефони започнаха да светват от всякъде. И залата светна наистина. Аз просто ги молех да се насочват към тази част, в която ще играя, за да може да не съм само силует. И 15 минути играх така. По едно време даже ги питах върви ли добре радио театърът. Много забавно беше и в края на краищата токът дойде, светнахме. До сега не ми се беше случвало, но много е приятно на айфони да играеш, защото ме следваха по сцената. Само се надявах да не им паднат батериите на телефоните. Вече казахме, че ще си слагаме свещички на сцената за всеки случай.
 
Коя е най-странната ти случка на сцената?
На премиерата на „То беше чучулига, Жулиета!”, когато припадна едно момиче. Спряхме представлението и не знаехме какво се е случило. Слава Богу се оказа, че тя е добре, изнесоха я и ние се върнахме на сцената, започнахме отново да играем. Но тези броени минути, в които просто не знаеш точно какво се случва с този човешки живот. И беше доста адреналинът. Започнахме и като стигнахме до момента, в който тя припадна, просто си казах дано всичко е наред и да продължим нататък. Не страдаме от липса на екстремни ситуации.
 
А най-красивата ситуация?
О, те също са много. Аз редовно изкарвам рождените си дни на някое предпремиерно представление и колегите са ме изненадвали много хубаво на сцена. С едни торти, крият се, букети. Но това си е за лична консумация. Иначе всяка вечер е красива, когато се е случила тази среща с публиката, която си си мечтал да се случи преди спектакъла. Когато е камерна зала и виждаш очите на хората е още по-голям подарък. Изпълнил си си мисията.
 
Ролята, за която мечтаеш?
Не те някак сами ме намират явно ролите. Ето за тази Дулсинея съм си мечтала като малка, години по-късно тя се появи. Тя определено бе някаква роля, която ми е сбъдната мечта. Сега още съм толкова в Дулсинея, че нямам бъдещи мечти за образи, така че още съм Дулсинея.
 
Влизаш ли често в роли в реалния живот? Налага ли ти се?
Налага ми се, когато влизам в някакви административни учреждения. Ето там прилагам целия си актьорски потенциал, защото ми коства много да общувам със сърдитите хора там. Тогава играя, признавам си. Изключително мила и любезна съм и ако усетя, че това не им влияе, обръщам палачинката и ставам доста груба. Иначе не. Даже предпочитам в компании да не съм център на внимание. Прекалено много енергия хабя на сцената, за да продължи това и извън нея. Може би съм скучен тип.
Създават ли се истински приятелства в театъра?
Приятелства силно казано. Нашата професия е свързана с голяма доза себелюбие и егоцентризъм. Така че хора, на които мога да разчитам имам, те са ми близки по някакъв начин, моя кръвна група са. Но не мога да кажа, че сме първи приятели с хора от моята професия. По-трудно е да сме толкова откровени, когато явно имаме други ценностни системи.
 
Оптимист ли си?
Ако ми беше задала този въпрос преди години щях да кажа: Да. Сега съм малко на кантар. Иска ми се да съм оптимист. Осъзнавам, че ние в крайна сметка правим тази държава такава, каквато е. От друга страна пък една лястовичка пролет не прави. Тоест, ако са повече усмихнатите и позитивните хора може би ще се случват нещата. Но да кажем, че съм оптимист.

Leave a comment

Make sure you enter all the required information, indicated by an asterisk (*). HTML code is not allowed.

КОНТАКТИ: [email protected]; [email protected]


Всички мнения и твърдения, изразени в това или във всяко друго издание на Фондация „Отец Паисий 36“, са такива на техния автор и/или издател и не отразяват непременно възгледите на Фондация „Америка за България“ или на нейните директори, служители или представители.

We use cookies to improve our website. By continuing to use this website, you are giving consent to cookies being used. More details…