Актьорът сподели прекрасни разкази от миналото си, свързани с велики актьори като Парцалев и Мутафова

Разказа за детството си, за годините във ВИТИЗ, в казармата, в различни градове и чувствата бликаха от него като фонтан на емоцията

Екатерина Стоянова

С песен на Бертолт Брехт и спомени за отминали години– онези в безгрижното  детство, с много лудории и игри в Добруджа, до безкрайното море, край вятъра, направил местните жители по-търпеливи, лете – южен и топъл, зиме – бръснещ и плашещ, започна биографичният шоу-спектакъл „От роля в роля“ на Николай Урумов в U P.A.R.K. GALLERY.
Актьорът разказваше изключително увлекателно и красиво, бе раздвижен и усмихнат. С лекота имитираше различни природни звуци, вилнееше край микрофона, жестикулираше пламенно и създаваше у зрителите запленяващо чувство, сякаш може да направи всичко на сцената.

Разказа как, като деца, с приятелите му обичали да си играят в онези прашни улици на Българево, в сивата, мека като брашно прах, останала под колелетата на каруците и камионите. С усмивка си спомняше тези години, в които, по лятно време, Българево се превръщал в един малък Холивуд, защото много филми се снимали там. Тогава той е мечтаел да бъде част от това. Каква радост е някой актьор да те прати да му купиш цигари и те погали по главата, сподели Урумов. Разказа дори как е хукнал през снимачен кадър, за да влезе в него и го е провалил. Много искрен и много въздействащ, актьорът потопи публиката в океана на живота си и като приятел на приятел, й даде възможност да се запознаят с него, с радостите и мъките му.

След детските години се пренесе в училище, където бил лош ученик, по думите му и учителите не вярвали в него. Тогава е видял обява за местния театрален колектив, набиращ нови колеги. Кандидатствал е, приели са го и е останал предоволен и щастлив. Той обича уханието, което носи сцената и то му действа като наркотик.
Разказа за казармата, за театъра в Русе, където постоянно гледал постановки и не му се искало да излезе от там, за първите си години във ВИТИЗ, а след това представи още една песен, написана специално за него.

Във втори курс е трябвало да постави моноспектакъл,  като се е надявал да представи драматична роля, но, уви, все го нагласявали да играе смешници. За драматичните роли, трябва да имаш своите натрупвания. Прав е бил професора, замисли се той.

Спомена много видни имена на българския театър, като Стоянка Мутафова, Георги Парцалев, Петър Слабаков и др, с които се е чувствал невероятно на сцената.
Разказа много  истории, свързани с Антон Горчев, Жельо Желев, Сашо Морфов, фурията – Мутафова, Калата, Стефан Данаилов, Кръстьо Лафазанов и други.  Говореше за тях като за богове – с такава любов и възхита, в такъв плен.

За Стоянка Мутафова сподели колко прекрасна и енергична е на сцената и как заразява останалите актьори със своята енергия, колко много импровизира и прави изненади, развеселяващи всички.

С приказки за Калата се пренесе в „Бай Ганьо“ – о, колко много от неговата любов е попил този период. А Лафазанов е бил любимият му партньор, с него са се разбирали перфектно, говорели са на един език и са си прехвърляли топката на сцената, като заедно импровизирали и се забавлявали много. Дори заради тези импровизации е спечелил награда за главна мъжка роля „Икар“.

После стигна до Пловдив, където разказа как е влязъл в театъра, по-скоро как са го поканили, след като няколко постановки не намерили достатъчното внимание и пуснали анкети из града, за да разберат какво и кого искат да видят зрителите. Следователно зрителите масово искали „Бай Ганьо“  и така – те го избрали. Но това било огромно предизвикателство, защото те вече са с родени и живи очаквания, които трябва да бъдат покрити.

След Пловдив – в Шумен, след Шумен – отново в Русе – така той обикалял театри и не се задържал в 1 повече от 5 години. Задържиш ли се повече от 5 години в един театър, започваш да се разхождаш в него като директор, до болка познаващ всичко,  вече всичко – рутинно и еднакво. Докато всяко ново място с нови актьори и очаквания, е предизвикателство и живот, казва Урумов.

Изпя няколко песни, по време на спектакъла, разказа много лични и не толкова лични истории, подробно запозна публиката със себе си, премеждията и забавленията, които е срещал, спомни всички велики български актьори, с които е работил и, някак с носталгия, много често гласът му ставаше плътен и нисък, сякаш плачещ за миналото.
Спектакълът той е направил в чест на всички онези велики актьори, с които е имал честта да се срещне, а след него остана да си поговори още с хората в U-P.A.R.K. галерията, но неформално и приятелски.

Leave a comment

Make sure you enter all the required information, indicated by an asterisk (*). HTML code is not allowed.

КОНТАКТИ: redactor@kapana.bg; reklama@kapana.bg


Всички мнения и твърдения, изразени в това или във всяко друго издание на Фондация „Отец Паисий 36“, са такива на техния автор и/или издател и не отразяват непременно възгледите на Фондация „Америка за България“ или на нейните директори, служители или представители.

We use cookies to improve our website. By continuing to use this website, you are giving consent to cookies being used. More details…