Виртуозният италиански китарист Алберто Мезирка ще даде старт на деветото издание на фестивала на китарата в Пловдив на 30-ти октомври. 29-годишния италиански изпълнител, лектор и водещ на майсторски класове ще направи концерт, който ще остане в музикалните анали на града, категорични са меломани, познаващи качествата на Мезирка.

Алберто започва да пише своята творческа биография още от ученическите си години, по-късно получава бакалавърска и магистърска степен в Консерватория, в класа на изтъкнатия педагог Джанфранко Волпато, завършвайки с най-високото отличие “Summa cum laude” и почетно отличие. След това учи в музикалната академия в Касел, Германия, при Волфганг Лендле. Двукратно печели „Златна китара”, за най-добър запис през 2007 г., и за най-добър млад артист на годината през 2009та. През 2013 г. неговият компактдиск „Британска музика за китара”, публикуван от Paladino Music OG, печели „Златна китара” за най-добър запис на годината.

Подходът на Алберто към музиката се различава много от този на по-голямата част от днешните китаристи. Чрез избора на парчета, които интерпретира и  начина на изпълнение, той категорично отказва да използва китарата просто като приятен музикален инструмент, а напротив - успява да създаде място за среща между различни музикални жанрове със съблазнителна виртуозност.

На 30ти октомври /четвъртък/ в Балабановата къща пловдивската публика че може да чуе на живо и френското дуо от Лион - „Темиз”. На следващия ден е концертът на още един  интересен дует от Франция - „Ле фрер медуз”, както и този на българския китарист Боян Дойчев, който ще представи специално подготвения си репертоар. На 1ви ноември фестивалът на китарата ще се премести в Камерна зала на  Драматичен театър-Пловдив, за да посрещне  проекта на Шибил Бенев.

Билетите за концертите в рамките на Международен фестивал на китарата вече са в продажба в билетен център пред общината. Цената е 10 лв, а пакетна цена за трите вечери -  25 лева.

Програма:
30 октомври – Балабанова къща
Алберто Мезирка – Alberto Mesirca
Дуо Темиз - Duo Thémis

31 октомври - Балабанова къща
 Ле фрер медуз - Les frères méduses
Боян Дойчев

1 ноември – Камерна зала, Драматичен театър
19:00 часа - Шибил Бенев проект

В края на месец октомври ни очаква интересна лекция и дебат на тема как всекидневните ни дребни решения водят до глобални изменения. Защо е важно изделията, които ползваме, да са безвредни за нас и природата и защо цикълът на проектиране, производство, употреба и рециклиране трябва да бъде екологично съобразен?

Лектор е Красимир Мандаджиев – главен дизайнер на „Валинор” и създател на уникална серия нетоксични дивани – Green Sofas. Домакини на събитието са мебелен салон „Галеро” и производителят на мека мебел „Валинор”, чиято цел е да запознаят повече хора с идеята за потребление на устойчиви продукти, безвредни за хората и природата.

Ето и събитието във Фейсбук: https://www.facebook.com/events/805227579536460/
30 октомври, 19:00 часа,
Мебелен салон Галеро,
гр. Пловдив, ул. „Екзарх Йосиф” 16

Ивомир Игнатов се чувства все по-комфортно в ролята на Дон Кихот или Дончо Манчев в спектакъла на театър Хенд

Режисьорът Добрин Добрев: Всеки един трябва да намери рицаря в себе си

Сезонът в Театър Хенд започна с невероятната интерпретация на вечната творба на Сервантес за Рицаря на печалния образ в пиесата "Дон Кихот и Санчо Панса или нелепите приключения на Дончо Манчев и Станчо Панчев". В ролята на благородника влезе Ивомир Игнатов-Кени. Той и режисьорът Добрин Добрев – Додо застанаха пред КАПАНА.БГ, за да разкажат защо този образ е толкова актуален и днес, какво не е наред с днешната Дулсинея и най-важното, какво е свободата...

Защо решихте да създадете пиеса точно по текста Дон Кихот?

Додо: Най-просто казано, идеята беше да намеря едни класически образи от едно класическо произведение в нашето съвремие и се оказа, че за съжаление ги има. Много Санчовци, много Дон Кихотовци, които остават в очите на управляващите като едни луди, но те не са луди. Ние българите не сме луди и не се връзваме на празните приказки например. Другата идея всъщност е да се забавлява публиката с всичкото това нещо, защото все пак ти трябват и усмивки в този живот, който живеем. Достатъчно проблеми имат хората и понякога имат нужда от една усмивка.

Но плакатите за фон не са ли повече трагични с изписаните истински думи на политиците?
Додо: Да. Всъщност представлението е мислено като един сатиричен фарс. Фарсът е комедиен жанр, но може и като трагикомедия да се гледа. Не гледаме сериозно на представлението, а с шега и усмивка. Болката и сериозното стига до публиката ако тя го почувства.

Разкажи ни малко за образа на Дулсинея- доста по-различна е от оригиналната…
Додо: Според мен са се променили доста идеалите за жената, красотата и любовта в днешно време. Налагат ни се едни фалшиви идеали, което съм се опитал и да заложа в представлението. Другото, което се опитах да заложа, е цялата ни държава в образа на Дулсинея. Дон Кихот и Санчо Панса се опитват да правят всичко в нейно име, но всъщност кое е то. Може би завинаги ще си остане един измислен и фалшив образ, защото като такъв ни го представят. Така ни представят България. Така ни се представя и Дулсинея – един измислен образ в произведението на Сервантес.

А какво е чувството да бъдеш Дон Кихот?
Кени: Все по-комфортно. В петък мина премиерата, но е ново представление все още и не е улегнало. Даже за финала не сме сигурни, но аз съм критичен. По-добре питайте самата публика, аз винаги казвам, че е минало зле, тъй като винаги искам да съм още по…

Защо думи като доброта и чест разсмиват всички?
Кени: Защото са казани с насмешка. Тези думи са започнали да губят стойността си в днешно време и по тази причина ние въртим около тях, за да ги припомним, понеже хората са започнали да приемат лъжата и измамата за нещо нормално. Вече никой не вярва на празните приказки по телевизията, на празните предизборни обещания. Това е.

Додо: Това задаваме и ние като въпрос чрез представлението – защо са изчезнали тези идеали. Рицарят не е човек, който само ходи да се бие, той притежава именно тези качества – чест, доброта и много други, които хората са започнали да забравят. Това е било преди десетина века, а до сега вече съвсем са избледнели, само защото идеалите са се променили. Според мен трябва да се върнем към именно тези идеали, защото  те присъстват във всеки един от нас. Да направим добро на съседа си, на приятели , да бъдем честни едни с други. Когато се опитаме това да постигнем, ние като хора и граждани, тогава може да изискаме това от тези, които управляват съдбата ни.

Кени: Както казва Джордж Карлин: Трябва да спрат да ни използват като вещи. Да спрат да обичат вещите си и да използват хората, трябва да е обратното – да използват вещите и да обичат хората.

Имаме ли нужда от рицар, който да ни подтикне към Свободата?
Додо: Имаме, разбира се. Всеки един трябва да намери рицаря в себе си.

Кени: Правим театър, който извършва основната функция на всяко едно изкуство – да връща чувствителността на хората. Основното е да бъде коректив на обществото. Да показва болните, ненормалните неща, грешните неща. Да ни връща правилните категории. По тази линия този спектакъл е сто процента в този театър- Хенд.

Животът е...?
Кени: Животът е шест по седем – четиридесет и две.

А свободата?
Кени: Нещо, на което трябва да се държи, а не да се зяпа телевизия и празни предавания, да се четат празни вестници и да се слушат празни обещания. Това представление предизвиква една смелост. Трябва да върне смелостта на хората, защото всички са смели във Фейсбук, но колко са смели на улицата?

Додо: Свободата трябва да се заслужи. Човек трябва да се осмили, че свободен. Това, че ти казват, че си свободен, не означава, че си. 

Плакатаджиите Дончо и Станчо са новите Дон Кихот и Санчо Панса в премиерния спектакъл за сезона на трупата

Има причина за съществуването на класиките под формата на автори, произведения, че дори герои. Как щяхме да опишем любовта си ако не бяха трагичните Ромео и Жулиета. Или пък свободата, ако Дон Кихот нямаше своя верен другар Санчо Панса, с когото да си говори. Класиките са тук, дори с модерно звучене. Дончо Манчев и Станчо Панчев са героите в последната продукция на Театър Хенд - "Дон Кихот и Санчо Панса или нелепите приключения на Дончо Манчев и Станчо Панчев". Героите с високо вдигната глава и хартиени шапки забиват плесница в лицето на всеки, който се осмели да види реалността чрез изкуството на театъра.
Дончо и Станчо са работни мъже, които са натоварени с тежката задача да лепят плакати по улицата. Моментът, в който вече са приключили, шефът им звъни, за да махнат току-що сложените и да залепят нови. Така дните минават по един и същ начин сред предизборни думи на хартия и програмата на поредния чалга клуб. „Купуването и продаването на гласове е престъпление, ако те хванат”. Изречение, което виси на хартия или агитационен клип, но само толкоз. Сценографията на пиесата се е постарала да ни се забива в очите и да чупим пръсти, засрамени от мълчанието си. Как не би откачил ако всеки ден стоиш сред тези думи. Това се случва и с Дончо. Той вече не може да търпи тежката си работа за мизерните пари. В главата му се въртят делата на рицарите, за които важни са били само добродетелите и честта, които от своя страна като думи разсмиват българина в 21 век. Но с чисто нови доспехи и малко лъжи към Станчо, Дончо яхва метлата си и тръгва към приключения. Дама на сърцето си има, разбира се. Прелестната Дулсинея, която обаче във вековете малко се е променила в чалга певицата Мима. Вятърните мелници са се превърнали в още по-страшните вятърни генератори. Магьосникът е зъл в думите си, тъй като чрез тях лъже целия народ и го граби без никой да се усети за случващото се. Смелият Дон Кихот се бие, но имагинерното избледнява с всяка загуба. Нито тракийското съкровище е върнато. Губи в битката си с Европейския съюз и съдбата му остава в ръцете на дванадесетте звезди. Но остава верен на думите си, че не е важно да виждаш реалността, каквато е, а такава каквато можеше да бъде! Да имаш мечти, но да се бориш за тях. Да не позволяваш на човек с вратовръзка да командори  нито теб, нито цял народ.  Двама луди, яхнали метлите потеглят към Свободата. Една митична земя, за която само се чували приказки като малки. Едни легенди за свобода на чувствата, на гласа и на живота. Едно е да живееш свободен, друго е да ти казват, че го правиш, а ти да им вярваш.

Ясно е, че всички искаме един рицар да дойде да ни спаси, а ние само да веем копринена кърпичка. Това, разбира се, няма да се случи. Но вместо това може да се учим от класиките. Всеки един може да се провокира да намери собствения си рицар вътре между сърцето и душата. Може да помисли по-добре за кой магьосник ще си даде гласа. Може да преосмисли живота си и да намери своята собствена свобода.