Да излезеш от коловоза с моноспектакъла на Илия Виделинов

Трябва да се борим, за да се съхраним искрени и истински, защото ги изгубихме тези неща, призова от сцената в Петното актьорът

Стефка Георгиева

Представлението на Илия Виделинов „Живот в 8ГБ“ от миналата вечер в Петното на Роршах е едно от онези неща, които не ти дават да заспиш вечер. Моноспектакълът впечатли иначе капризната публика в емблематичното заведение и място за култура снощи. Нито един от зрителите дори не намекна за негативна реакция след вълнуващия час с актьора.

И как да не е вълнуващ? Виделинов провокира със „своята 8ГБ-това флашка, в която дори остава свободно пространство“. Актьорът засегна особено актуални теми и проблеми на съвременното общество, като прахосването на време, животът по график, губене на връзката с личната ни емоционалност и осакатеното общуване. Това бе трагикомедия, която нарече масата от хора „съвременни инвеститори“. Първо родителите ни инвестират в нас време, финансови средства, любов, грижи, а след това ние създаваме семейство и инвестираме същите тези в нашите деца, за да затворим кръга.
Интересна касетка си имаше Илия. Но не касетка като онези, на които някога записвахме музика. Касетка в бабиния смисъл на думата. Онези пластмасови щайги, които стоят в мазето на дядовата къща и са пълни с буркани с лютеница. И тук имаше буркани, но съдържанието им беше различно. В тях се поместваха любов, страст, гордост, радост, сънища, няколко новогодишни вечери и какво ли още не. В един бе затворен споменът за първата любов, която интересно бе изразена с тийнейджърски глас от миналото: „Аз ѝ купиш шоколад, тя ми купи бира.“

На моменти публиката прихваше в смях, на други се умълчаваше, припомняйки си първата среща, първата целувка, първата нощ прекарана с някого и какви ли не други първи неща.  От малко хлапе в училище, до мъж на средна възраст – всичко ни показа Виделинов. И как хубаво му се получи само! С целия смях, викове, крясъци и щастие. Сякаш бръкна по отделно във всеки един човек от публиката, погъделичка съществото му, сръчка го няколко пъти и после го върна обратно, вече неспокойно и неспособно да спре потока от мисли, които минават през онова мъничко нещо вътре в нас.

Трябва да се борим, за да се съхраним искрени и истински, защото ги изгубихме тези неща. Така прозвуча призивът му от сцената. На дълго и на широко ни обясни как е гонил една мишка, как я е тровил с отрова, наръгал с меч, давил, поливал с белина, а малкото мишле продължавало да се бори за живота си. Една малка мишка се бори повече, отколкото ние, каза Илия от сцената на Петното. И нима не е вярно? Ние се пускаме свободно по коловозите на живота, сякаш сме влакове, които трябва да достигнат от точна А до точка Б и ни е страх да дерайлираме. Съвсем сме забравили, че извън нашите релси има цял един прекрасен свят, който само чака да го забележим, за да ни грабне. Движим се целеустремено напред и не смеем да се отклоним от пътя, защото обществото очаква от нас нещо. Я мъж/жена, деца, кариера, да си купим нов автомобил, апартамент, къща, да се разведем, да оженим/омъжим пак. Само в рамките на релсите. Сякаш ни е забранено да възприемаме емоционално света около нас. Без чувства, само движение по плана и без никакви отклонения като тези на Блага Димитрова. Абсурд! Даже, за да улесним механизирането си, създаваме онлайн профили, в които показваме какви сме били, какви бихме могли да бъдем. Измерваме се в килограми, сантиметри и цвят на косата, а не в емоции, ценности и качества.

Нито една от думите по-горе не говори толкова за моноспектакъла, колкото реакцията на аудиторията отвън след представлението – пълна тишина. Рядко има толкова прекрасна и осмислена тишина, колкото вчерашната. Случи се нещо хубаво. Ако сте го пропуснали – ще се случи пак – на 25-ти март в културен център „Трактат“.

Класическият текст с винтидж визия и суинг звучене на сцената в Дома на културата

Диригентът Диан Чобанов не се сдържа и затанцува на сцената, на финал го направи и публиката  

Аня Петрова
Кой ли от нас не си е мечтал за едно магическо питие. Я да ни направи по-стройни, я да ни подмлади, я да накара любимият ни човек да ни забележи. Казват, че магията не съществува, но пловдивската опера твърдо опроверга това твърдение с дебюта на „Любовен еликсир“.
Това е едно от любимите представления на поколения хора. Макар и написан за едва 15 дена преди почти два века, то темата ще си остане актуална докато свят светува – ЛЮБОВТА!
Любов ли бе, да я опишеш, нали така? А за толкова силна постановка бих попитала същото. Креативност, изпипаност и гениалност – три думи, напълно достатъчни да опишат снощното преживяване. За силата на пловдивската опера не е достатъчно да поставиш на сцена класика. Не! Ти я взимаш и я модернизираш. Не се гавриш с класиката, а просто ѝ слагаш лек грим, който ѝ отива. Взимаш шедьовър и го превръщаш в двоен такъв.
Италианско градче в средата на 19 век. Винтидж дрехите и суинга красяха сцената и допринасяха за толкова добро настроение, че дори диригентът Диан Чобанов се качи на сцената по едно време да потанцува и да вкуси от вълшебния еликсир на доктора. Преди време самият диригент каза, че операта се поддържа на такова ниво, че да може ако някой попадне за първи път на подобно събитие да се запали. Е, мисля, че успяха да го постигнат. Публиката плачеше, тревожеше се заедно с героите и накрая се смя с глас. Интересно и топлещо беше колко много млади хора имаше сред публиката, за което бихме казали едно голямо „БРАВО!“ на целия екип. Това е от онзи тип постановки, при които щом започне антракта ти иде да изкрещиш на актьорите да не се прибират, а да си продължават играта. Ти знаеш как приключва цялата история, може дори и преди да си гледал това представление, НО НИКОГА в такова изпълнение. И на последния ред да стоиш, то си личи, че тези хора не работят,а живеят на сцената. Че е техен дом и се грижат за него както подобава.
Десетминутни аплодисменти закриха вечерта, а след тях от сцената ни подариха последен танц, в който се включи цялата публика. Ако се чудите как се прибираш след подобна вечер, то ви казвам, че е с песен на уста и танци под дъжда.

Актрисата раздава светлина с усмивката си

Мечтае да се научи да скача на ластик, да я хапят комарите в Африка и да мирише на трева

Стефка Георгиева

Радина Думанян е едно от новите лица на Пловдивския театър От вече близо две години тя е любимка напубликата под тепетата. Всяко нейно излизане на сцена е събитие за поклонниците на Мелпомена. И за ценителите на женската красота, разбира се. Радина е с номинация за театралните награди Икар, които ще бъдат раздадени в края на месеца за играта си в представлението Чиста къща. Тя гостува в рубриката на КАПАНА.БГ „Зад кулисите в Драмата”.

Едва ли има по-добра компания за неделния обяд от Радина Думанян. Тя е слънчева, позитивна, обаятелна и безпределно чаровна. Номинираната за театрална награда Икар в категорията „Дебют на годината“ може да ви омагьоса без дори да усетите.

Нямаше вариант, в който разговорът ни да не започне от театъра и сцената. Съвсем неочаквана беше реакцията ѝ, когато заговорихме за номинацията за Икар. Оказа се, че я приема двустранно. „Хубаво е. Това означава да ти дадат тласък хора, които от дълги години се занимават не само с театър, но и с култура. От друга страна фактът, че някой следи израстването ми, ме прави още по-отговорна и ангажирана , държи актьорския ми дух в непрекъсната кондиция за бъдещите проекти."

Младата актриса сподели, че за любовта си към театъра е благодарна на първите свои учители –актрисите  Ваня Сивинова и Соня Ботева, които са запалили искрата. „Те ме научиха да използвам диафрагмата си. Бях на 10 години и дори не знаех какво е това нещо.“ Симеон Алексиев нарича Учителят. „Той ми даде очи, помогна ми да намеря брод към изкуството в най-деликатните години от младостта (юношеството). Научи ме да обичам театъра. “  Това не е нещо, което се е родило в нея изведнъж или случайно. То е узрявало в Радина като пъпка на цвете, чакаща подходящия момент и условия, за да разцъфне и покаже цялата си красота.

За театъра каза още, че ѝ дава всичко, което ѝ е необходимо, и с нищо не я ограбва. По всичко личи, че това е нейното призвание, защото тя не възприема театъра като работа, а по-скоро като едно огромно удоволствие и вдъхновение за живот. Той е нейният дом. Явно това изкуство има предопределена позиция в живота ѝ, тъй като Радина от малка започва да се заминава с него, като е станала водеща на детско предаване. Съответно се върнахме назад в детството ѝ и така се унесохме в разговора, че съвсем не усетих колко бързо мина времето, прекарано с нея.

Представете си най-готината и позитивна мацка в съзнанието си. Сега го умножете поне по 5. Е, тя е още по- интересна, вдъхновяваща. „Щастливо детство, щастлив човек.“ До този извод стигнахме с нея. А тя определено е щастлив човек, от далече ѝ личи. От ожулените детски колене, до ролите ѝ в спектаклите. „Опитвам се да бъда позитивна към хората, защото те имат нужда от усмивки. Това е верижна реакция. Аз давам малко от себе си на някой, който има нужда от светлинка, той я предава на друг... Хората забравиха какво е да бъдеш щастлив без причина.“

Радина Думанян е като бурна река в пустиня. Чиста, динамична, авантюристична и неочаквана. Човек мечтател. А какви мечти има само и колко са много! Да обиколи света, да се запознае с източните култури, да се научи да скача на ластик. Това е само малка част от многото, което се върти в съзнанието ѝ. Едно прекрасно младо момиче-жена, човек на изкуството, артист, който на сцената е толкова очарователен, колкото и извън нея.

Тук се сещам за думите на един мой учител, който преди време каза: „В семейство на въглищари няма как да се роди поет.“ Да, ама не. Може. Макар и да е израснала в семейство, което няма общо с театъра, тя се е радвала на подкрепата на своите родители. И очевидно са си свършили работата перфектно. Радина излиза извън пределите на биологичното определение. „Сякаш цялата природа и сетивност са събрани в нея само за да може Вселената да ни покаже колко красива може да бъде чрез едно единствено свое творение”, казват неслучайно нейни колеги от Драмата.

А Радина е цялата е любов. Родена да бъде обичана както на сцената, така и извън нея. Нежността, с която говори за това, как е искала да работи в зоопарк, за да може да прегръща животните, е изключителна. Или как иска да отиде в Африка, да я хапят комарите и да мирише на трева…

Опитни театрали определят младата актриса като сплав от страст и нежност. Тя говори с плам за всичко. Особено за времето прекарано в НАТФИЗ. „Академията е място, в което се срещат хора, благодарение на чиито младост и заряд имаш усещането, че можеш да преобърнеш света. Ние се вдъхновявахме един от друг.“ Разказа за това колко близки са били всички в класа. За дългите дни и още по-дългите нощи, прекарани в репетиции на различни откъси. Разказите ѝ за академията описаха едно приказно, митично, сякаш утопично общество, в което всеки се грижи за другия, сякаш са едно семейство. „Най-ценното е, че научих неща за себе си . В  академията личността в мен започна да узрява. Там изградих критериите си за изкуството.“ Сподели, че за съжаление никога не е прекарвала цялата нощ в академията, нито в театъра, но пък знае ли се какво ще последва.

„Няма за какво да се надувам. Какво, да не съм спечелила Нобелова награда за мир?“ Не се превзема от успеха си, не е главозамаяна. Но винаги си имам едно на ум, защото никога не знаеш какво ще се случи утре и как ще те завърти случващото се около теб, казва Радина.

Трудно се пише за хора като нея. Радина е усещане и емоция. За щастие тя пренася себе си и това, което иска да каже на сцената, така че не може да бъде определена като крайно недостъпен човек. Ако все още не сте гледали постановка с нея, вижте „Чиста къща“, в която участва и чиято роля ѝ донесе номинацията за Икар. Радина Думанян не е човек, който можете да подминете.

Снимки: Георги Вачев, Стефка Георгиева и личен архив

Комплекс за социални услуги "Олга Скобелева" е една от институциите, които се грижат за голяма част от "нежеланите" деца на Пловдив. Освен дом за тези, лишени от родителски грижи, той е още и дневен център за деца с увреждания, център за рехабилитация и социална интеграция и кризисен център. В него живеят деца от 3 до 18 годишна възраст, като на всяко е осигурено необходимата защита, грижа и лично пространство, а скоро 15 от тях ще се преместят в нова сграда към същия дом. Това, с което по-трудно се снабдяват малчуганите са дрехи, книги и играчки и това ще се опитаме да им осигурим с ваша помощ, а паричните средства ще отидат за закупуване на най-необходимото за новата им къща. Призоваваме ви всеки, който може да им остави по нещо. 

Ще чуем ЛопАтАркА, TDK и Hypnotik Ink, а след тях DJ Factuaw /Momo/ ще се погрижи да продължим да се забавляваме. Ще слушаме от stoner rock през grundge и alternative до punk rock и nu metal и няма да пропуснем имена като Queens of the Stone Age, Nirvana, Alice in Chains, Pearl Jam, Foo Fighters, Audioslave, Incubus, RHCP, Arctic Monkeys...Limp Bizkit, Korn, System of a Down, The Offspring и много, много други.

Вход: 4 лв
В заведението ще намерите кутия, в която всеки може да дари допълнително.

http://olgaskobeleva.com/ ---> сайта на Комплекс "Олга Скобелева"

Поставени пред толкова много избори, че те ни пречат, смята сръбският режисьор

Сръбският режисьор Душан Милич представи последната си лента “Травелатор” под тепетата, в програмата на София Филм Фест в Пловдив. Кинаджията, познат тук с култовия си филм Гуча, за душите, виртуалния свят и 21 век пред КАПАНА.БГ.

Как бяхте провокиран за последния си филм Травелатор и как очаквате да бъде възприет?
Това е история за израстването на един млад човек, за умирането на душата му, за това как загубва душата си, за това как един вид той умира и жертвите, които прави и цената, която плаща за това. Това, което ме провокира да направя този филм е това, което виждам не само в Сърбия, но и по цял свят- адски много млади хора, които са изгубени и не могат да се справят с решенията, които трябва да вземат в живота си. Та това е историята за този млад човек и това как той се справя с всички демони от миналото на историята на Югославия и войната. Той, като много млади хора, които в момента играят видео игри и имат някакъв допир с видео игрите, виртуалната реалност, която той играе, не е толкова различна от реалния живот, който той води. По този начин се опитвам да покажа виртуалната реалност, която той играе, колко много прилича на реалността, в която живее и колко му е трудно да направи разликата между двете. Мисля, че този филм е по-труден за разбиране от широката публика, защото не е много комерсиален. Това, което се надявам е младите хора, които гледат този филм и са свикнали на по-бързо развиващи се истории в игри, филми и музикални клипове, да могат да седнат и да го оценят, който е малко по-бавен като темпо и като ритъм. Да усетят визуалното преживяване, което лентата ще им остави. Защото за мен това е много по-важно от историята на филма. За мен персонажите и визуалното усещане са много по-важни, когато човек гледа един филм.

Какво загубихме с този виртуален живот, в който живеем и колко важно е бавното живеене за вас?
Не мисля, че сме загубили нещо конкретно от виртуалната реалност. По-скоро мисля, че сме поставени пред толкова много избори, че те ни пречат. Повечето хора, биха казали: Супер е да имаш избори. Но когато те са прекалено много мисля, че това ни обърква и това всъщност, е което се е случило на персонажа в този филм. Има много видове игри, не всички са с военна тематика и не всички са толкова бързи и агресивни, има и по-успокояващи, има и игри като Лара Крофт, където можете да яздите дракони и да се успокоявате. Но аз мисля, че младите хора днес нямат търпението да изгледат един филм, който е 100 минути като този, защото за това се иска да стоиш спокоен, концентриран в нещо за час и половина-два, а те постоянно правят нещо, даже по няколко неща едновременно и е по-трудно за тях.

Какво тревожи най-много балканската душа?
Много неща притесняват балканската душа, но най-големият проблем, който аз мисля, че е преходът от комунизма към капитализма. През това време много лоши хора забогатяха, докато 90% от хората са бедни и животът им не е достатъчно добър. Мисля, че това е проблемът. И това по някаква начин отчасти е засегнато в този филм. Главният персонаж е беден и няма нищо, докато другият, възрастният е забогатял престъпник. И двамата вършат лоши неща, но тази разлика между тях двамата е това, което ги кара да имат лоши чувства и това кара младият да убие по възрастния. Това за мен е основният проблем при балканските държави.

Дали бедността е причина за войните и то в 21 век?
Ако ме питате за следващите войни, които предстоят, мисля че да. Защото бедните ще въстанат срещу богатите. Но ако ме питате конкретно за войните в Югославия- мисля че те имаха съвсем различни причини. Войните в 21 век ще бъдат бедни срещу богати. И аз предпочитам да правя само комедии или приключенски филми, романтични, но така се усещам, че светът, в който живея не ми позволява да правя само това и че трябва да представя един по-тежък, по-тъжен филм. И един филм за мен вече трябва да има някакво политическо послание.

С какво ви промени филмът?
Не е филмът това, което ме промени, а по-скоро ситуацията в света в момента.

Вие оптимист ли сте като творец?
Да, разбира се, смятам се за оптимист. Ако бях песимист сигурно изобщо нямаше да се захвана да правя нещо такова. Мисля, че в днешно време изкуството трудно влияе на хората. Не можеш да им повлияеш с филм или с книга. Но филмът трябва да носи послание, в моя случай оптимистично.

Как се чувствате в България?
Всяка година гостувам на София филм фест и вече мога да разбирам почти всичко на български. Съжалявам, че не мога да отговарям достатъчно добре. Чувствам се като у дома си и се чувствам много добре. Сърбия и България споделяме страшно много неща и адски много общи проблеми.

Хората трябва да приемат своите грехове, трябва да ги признаят, за да вървят напред чисти, смята емблематичният арменски кинаджия

Политиците вървят с 20 години назад от хората на изкуството, категоричен е режисьорът

Емблематичният арменски кинаджия Харутюн Хачатрян представи лентата на Фатих Акин „Раната”, разказваща за арменския геноцид пред пловдивска публика вчера. Преди пет години никой не вярваше, че арменец ще представи филм на турчин за геноцида срещу народа ни, каза пред препълнената зала в Лъки режисьорът и директор на най-големия кино фестивал в Кавказ.

Това е филм не точно за геноцида, а филм за живота на арменците разпръснати по света, в следствие на това кърваво събитие. Това е съвременен филм. До преди 5 години никой не си представяше, че може да се случи нещо подобно. Един арменец-режисьор да ходи по света и да представя филм на един турски режисьор. Киното е едно от първите, едно от главните изкуства. И за първи път режисьорите разбраха, че със своите филми могат да разказват нещо. Да разказват истината. Има десетки филми вече, които турски режисьори са снимали в памет на тези събития. Ние имаме много близки взаимоотношения с тези хора. Времето на омразата отдавна е отминало. Дошло е времето на приятелството, дошло е времето да си протегнем ръка, пожела Хачатрян преди прожекцията.

Колкото до действията на политиците по света и провокирането на конфликти в настоящето, той коментира така: Политиците вървят с 20 години назад от хората на изкуството. Те са много мрачни хора.

Творецът смята, че България не признава арменския геноцид, тъй като в обществото ни се таи исторически страх. Турците приемат съществуването, а българите не го приемат от страх. Но българският и арменският народ са толкова близки, че е срамота да не приемат геноцида. Изглежда наистина, че този страх е много явен. Аз съм от 5 дни тук и го усещам болезнено.Вие имате страх от турците. Но не упреквам никого. По същия начин нашите сънародници, които са останали в Турция, се страхуват все още. Но арменците в Армения не се страхуват. И ние обсъждаме и снимаме истината за геноцида. Фатих Акин е яркият пример, който не се страхуваше да каже истината. А това наистина е така. Има хиляди документи, които потвърждават нещата, които Фатих Акин казва в този филм, смята арменският маестро. 

Аз съм дребен човек, за да обсъждам как ще изглежда света през този век. Но според мен обичта ще победи и човек към човека ще се отнася с обич. Аз не мога да мразя, нито българи, нито турци, нито руснаци. Не мразя никого. Но хората трябва да приемат своите грехове, трябва да ги признаят, за да вървят напред чисти. С трагедията на хората не бива да се играят игри. В Истанбул също има филмов фестивал, на който се показват филми за геноцида и там имаме стотици хора приятели, които приемат геноцида, те знаят, че такова нещо се е случило. Но както казах тези хора са напредничави и умни, за разлика от политиците, които не са такива, допълни Хачатрян.