Миналата седмица се повдигна въпросът за алтернативи на чалга дискотеките. Тогава дадохме идеи за преживявания на различни места, но сега, поради интереса, ще обърнем внимание само и единствено на нощните заведения, които градът ни предлага. Барове и клубове, в които не се пуска чалга, които може да не са много големи като територия, но по един или друг начин, се открояват, завладяват, създават сбирки, бягащи от стереотипа и по единично са заслужили призива КУЛТОВИ.

1.Найлона

Бар, който никога няма да умре. В него сме израснали още от тинейджъри, та чак до сега. Незнайно как, собственикът с цветущия прякор Вожда, успява да поддържа малкото местенце не само живо, но кипящо с живот. Найлона често бива описван от недоволните като дупка и сбирщина на стари метъли, но каквото и да казват, точно в това му е чара - непретенциозно, освободено, с посетители от всички възрасти, с които дори да не се познаваш, се забавляваш без проблем.

2.No sense

Поредният вечен бар. Колкото и време да минава, "Сенса" както го наричаме на кратко, е винаги там, извисен стоически като монолит. Преди или след ремонта, "дискотеката" си остава едно от най-посещаваните и любими места на пловдивчани, а вече и на спортните запалянковци.

3.Gramophone

Подобно на No sense и Найлона, Gramophone те дарява със свобода да бъдеш себе си. Барът не се откроява с прекрасен интериор, той е опростен и семпъл, но пък емоцията е невероятна. Барманите стопяват напълно бариерата между обслужващ персона и клиенти и преди да се усетиш, почваш да водиш забавен разговор с тях. Музиката също сама по себе си е изключителна. На малко места се предлагат drum n basse, electronic, reggae, ska и подобни стилове, които не чуваме често по заведенията.

4.Петното на Роршах

Петното е винаги там за нас. Винаги ни изненадва, винаги ни привлича като магнит. Два етажа, два раздела в съвместимо единство. От години Роршах се е утвърдило като еталон. С каквото и да се захване екипът, винаги го прави качествено. Концерт, игрална вечеринка, stend up comedy или просто лежерна музика, няма как да го подминеш, нито да останеш безразличен към плеадата от възможности. 

5.Полинеро

Когато заговорим за рок, първото име, което изниква в съзнанието ни е Полинеро. Отдалечено от центъра, чак в Изгрев, клубът е разбивач в стила. Големината му позволява по-грандиозни концерти, а организацията не веднъж се е доказвала като гигант във фестове и мероприятия. 

6.Котка и мишка

Сърцето на Капана! Атмосферата в кокетно кръстения клуб е повече от гостоприемна, приветлива и доброжелателна. Невероятният асортимент на бири, които не могат да се намерят другаде, превръща "котката" в първенец в бранша. Това е може би най- популярният бар спрямо възрастта си, особено като се имат предвид хилядите изписани думи за него в български и чужди специализирани издания за архитектура. Заведението беше първото от "новата вълна" в креативния квартал и постави много високо летвата със своя дизайн- дело на студио "8 и 1/2".  Дали искате спокоен разговор или шумно веселие, заведението може да ви предложи и двете.

7.Bee bop cafe

Bee bop е сравнително ново кафе, но бързо навлезе в редицата на големите и зае почетното си място. Ако искате да погалите слуха си с джаз, суинг,  да присъствате на някой трибют, или да се включите в queez състезание, това е правилният избор. 

8.Vintage house

Едно от малкото места в Пловдив, в което се набляга само на джаз. Заведението е обзаведено със стил и класа, храната е първокачествена, а обслужването е на ниво. В бонус с малката сцена, на която често се организират концерти, Vintage е повече от приятна алтернатива за добре прекарана вечер. 

9.U.P.A.R.K. Gallery

Единствената галерия в Пловдив, където можеш да пийнеш, да танцуваш или да се насладиш на жив изпълнител. Абстрактна комбинация между нощен живот и култура, която обаче не само върши работа, но и привлича все повече посетители. Галерията е малка, но уютна и изпълнена с живопис.

10.Post-culture stage

Може би едно от най-интересните нови попълнения в града. Макар и част от Петното, клубчето прелива от позитивни, иновационни идеи за събития, концерти, дискусии, литературни четения и още много и се утвърждава като самостоятелна дестинация. Екипът на Post-culture предлага разнообразие както на музика, така и на евенти.

Honorable mentions: Освен изброените, ще споменем и още няколко, които също заслужават адмирации за обстановката и организациите си:

BASQUIAT Wine & Art, Fabric, Конюшните на царя, Клуб Библиотеката, Move club, Клуб Vogue, Download, Мармалад, Club W, Plazma, Театърa, SoundTrap! 

Светът се тресе здраво и една от причините е зверската консуматорска леност, наложена през различни културни модели. Крайният резултат, видим в обществото, е фейсбучна инфантилност, идейно-планктонна импотентност, крайно наивни, вдетинени форми на обществен активизъм. Кръгът за публични спорове ИНФОРМИРАНО НЕСЪГЛАСИЕ е създаден в съвместна работа с много млади хора, за да си извадим главата оттам, където сме я напъхали, оплаквайки се, че няма светлина в тунела. Решили сме да се събираме два пъти на месец в понеделник, за да разсеем малко от малко терминологичната мътилка в понятията и главите. Изгазете снега и елате да си видим лицата, ако са ни останали.

Заповядайте да разнищим въпросите - дали лявото е свързано с червеното, дали социалното е свързано с икономическото, дали работническата класа е класа въобще и дали лявото има място в съвремието или трябва да бъде предефинирано. Поканили сме редакторите от Списание dВерсия http://dversia.net/

dВЕРСИЯ е платформа за независима лява публицистика - безплатно тримесечно електронно списание за социални, политически и културни анализи, фотография и непопулярни гледни точки.

dВЕРСИЯ има за цел „да отклони“ инертните изказвания и реакции от познатите до болка медийни дискурси. Това е независима общност, която не разчита на помощ от правителства, фондации и меценати. Всичко, което се случва, е плод на доброволния труд и желанието на авторите да се намесят в проблематиката на различни социални, политически и културни реалности. И да разкажат за маргиналните, изключените, невидимите хора, идентичности и визии за живота заедно.

Петър Добрев, журналист и докторант към Исторически факултет на Софийския университет. Изследва различни аспекти на социалната история на Балканите, както и историята на аграрния въпрос.

https://www.facebook.com/petar.zahariev.18?fref=ts

Станислав Додов, редактор на първите два броя, следва магистратура по Философия в Софийския университет. Занимава се с образователни и обучителни програми. Работи с деца и млади хора почти откакто се помни.

Чавдар Цветков,

https://www.facebook.com/chavdar.zvetkov?fref=ufi

Следва бакалавърска степен по Културология и магистратура към Юридическия факултет на Софийския университет. Разглежда проблемите на културния мениджмънт и му се иска да прилага решенията им в неправителствения сектор.

http://dversia.net/

Градската художествена галерия надскочи себе си с изложението на частна колекция, включваща 77 автопортрета

Стефка Георгиева

Няколко поколения български художници се събраха под покрив на Градската художествена галерия, събрани от топлата ръка на един истински ценител и съхранител на художественото изкуство – Николай Неделчев.

Неделчев, заедно с дясната си ръка – кураторът и изкуствовед – Надя Тимова, ни показаха една повече от забележителна частна колекция. На пръв поглед това са 77 автопортрета на различни български артисти, но всъщност това е нещо много по-ценно. Ценителят е събрал в тази колекция живата хронология на нашите автори, които изразяват своите отражения върху платната. Различни стилове, виждания и периоди можете да разгледате в пределите на залите на галерията. Акварел, масло и графики са майсторски подредени от Тимова, а каталогът на колекцията е брилянтния завършек. В него освен информация за картините и техните автори, ще откриете 10 текста, които олицетворяват автопортретите на различните автори. Те са селектирани от Елин Рахнев.

За тази изложба може да се говори много и премного, но сякаш всички думи ще бледнеят пред красотата и майсторството, което ще зърнете още от пристъпването ви в изложбените зали. След фурора, който направи в София, вниманието на пловдивската публика също бе приковано от събитието и галерията се препълни до такава степен, че в даден момент трябваше да се изчаква на опашка, за да достигнете до някоя от творбите. Както на първия етаж, така и на втория, стените бяха окичени с различни произведения на изкуството от различни периоди, като подредбата започва от по-старите художници и се завръща към настоящето, за да проследи как се развиват младите таланти у нас.

Много от картините бяха на пловдивски артисти, а причината за това обясни самият Николай Неделчев. Той също е пловдивчанин и освен, че е ценител на изкуството, е влюбен в града под тепетата. На откриването на частната му колекция, Неделчев благодари както на Градска художествена галерия, за гостоприемството, така и на Стефан Стоянов, който: „само за части от секундата откликна на молбата ми“. Там беше още и зам.-кметът Георги Маринов, а неколцина пловдивски художници, сред които и Атанас Хранов, бяха в публиката, наблюдавайки огромния интерес към събитието.

Градската художествена галерия отново вдига летвата на събитията от подобен род. Ако не сте присъствали на откриването, то можете да го направите до 10 февруари, а ние силно ви го препоръчваме.

Бележка от автора: На излизанe не пропускайте да зърнете каталога. Забележителен е!

Сигурна съм, че тази статия ще събере много негативни мнения и яростни коментари, затова напълно отговорно заставам зад нея с името си. Казвам се Паулина Гегова и ще говоря за прословутия български манталитет. Онзи, от когото всички се оплакваме.

Знаете ли защо се оплакваме? Защото българите винаги сме недоволни от нещо. И точно това е разковничето на всичките ни проблеми. Препъни камъкът, който пречи на многовековната ни култура и история, на безграничният талант и жар да изкласят и да се въздигнат високо, където им е мястото. 

Българите сме тук от незапомнени времена, под едно или друго име. Траки, татари, прабългари, славяни, диваци, варвави, как ли не са ни определяли. Изследванията за корените ни все още продължават и едва ли някога историците ще се съгласят за определен период, но няма и значение. Важното е, че сме един от най-старите народи, със смесената си кръв, с кръстопътя си не само териториално, но и екзистенциално. Събрали сме толкова цветни нишки в себе си, толкова различия, а какво се получава? Сами се съсипваме! Закопаваме собственото си богатство с лопата толкова тежка, че само един удар е смъртоносен. 

Българският манталитет...Той наподобява този на останалите балкански държави, но при нас като че ли е още по-изострен. 

Българите сме завистливо племе. Обичаме да гледаме другите и да злобеем, без да обръщаме внимание на собствените си недостатъци. Има твърдение, че истински силният човек е този, който познава слабостите си, но за нас това явно не важи. Вместо да се опитваме да ги преодолеем, продължаваме да сипваме масло в огъня, пък после се оплаквай, че политиката и държавата ни е такава. Факт, но политиците също са хора, и то българи, което води до първия въпрос. Освен, че сме завистливи, обаче сме и дупедавци. Обожаваме да плюем останалите нации, а доброволно им се поднасяме на тепсия, изпълнявайки желанията им, стига да са ни изгодни. Разбира се, тази изгода рядко е за самия народ, но пък народът търпи и негодува само под носа си, защото още от турско робство сме научени, че наведена глава сабя не я сече. Така беше с Русия, така беше и с Европейския съюз, после дойде Американското влияние. Стигнахме до тук, че да заклеймяваме героите си от учебниците, осъждайки ги като терористи и предатели, собственоръчно надявайки им примката на бесилото. После се чудим защо ни управляват Ахмед Доган и отрочетата му. Как да не, като ние сами го позволихме!

Впрочем, в отношението на българите към запада се забелязва един парадоксален феномен. Ту искаме да подражаваме на икономически по-развитите страни, ту когато се отразяват някакви постижения и ние не сме споменати, сме крайно възмутени. Все още сме на принципа да лежим на стари лаври, които не са се повтаряли от доста години. Такива сме ние - брилянтни на моменти и много пъстри откъм таланти, но егоцентрици. 

Някога силните, смели борци, се превърнаха в жалки подобия на отминалата си слава. Правим тук-там някой протест. Какъв ти протест? Дори не се доближаваме до истинския смисъл на думата. Парадност и симулиране, до там стигат нашите национални бунтове. Когато се случи някаква световна криза, било то атентат или нещо друго, изиграваме ролята на съпричастност, после крещим, че за собствените ни кризи на никой не му пука, после става нещо у дома и пак същото. Един безспирен кръговрат на илюзията и замаскираните принципи. 

Българите не си знаем правата. В това отношение, братята роми са много по-напред от нас, може би защото са по-хитри. Ние сме онеправдани, но не знаем как сами да се защитаваме. Съчетано с болните амбиции, които ни обземат, си е направо пагубно. 

И пак стигаме до началото - ние сме винаги недоволни. Недоволни сме от миналото, недоволни сме от промените, от съседа, от инфраструктурата, от управляващите, от здравната каса, от полицията, от себе си. Може би има защо да сме недоволни. Държавата ни съвсем не е пример за подражание, но когато има нещо, от което си недоволен - пребори го, промени го, направи го по-добро. Но ние сме търпеливи и работливи и до колосални, разтърсващи мерки не се стига.

Толкова много може да се говори и анализира, че свят да ти се завие. 

Приключвам с това, че обичам родината си. Тя е толкова красива и благодатна, че не може да се опише с думи. Обичам и народа си, въпреки многобройните му кусури. Твърде много го обичам, че да стоя аморфна към кощунството, което ни причиняват, точно затова и пиша тези редове. Защото можем много, знаем много, умеем много, но като че го забравяме. Осакатяваме се душевно, погубваме идеологията си, огненият живец, от когото са треперели и са се възхищавали толкова други нации. Забравили сме балканското си бунтарство. А така ми се иска то да се възроди от пепелта...