Колко струва животът? Какво остава след нас? Какъв е смисълът на съществуването ни? Колко са големи мечти ни? Достатъчно силни ли сме да ги гоним безпрекословно? Каква цена сме готови да платим за да оставим нещо след себе си?
Всички ние живеем в едно общество, в което успехът е единствената ни измерима мотивация. Успехът е положен в една обикновена рамка – хубава работа, съизмерима с добро заплащане, семейство, деца, собствено жилище, почивка един път в годината и си успял!
От ранна детска възраст ни учат да бъдем послушни работохолици, удобни за употреба. Мечтаем да имаме доходоносна работа, скъпи коли, големи апартаменти, приемливи партньори. Да пестим пари за почивка през лятото, да се разходим до Париж! Ако не успеем, търсим щастливата съдба на емигранта. Мечтите ни се побират в банкова, кредитна или дебитна карта. Живеем по график, оковани във веригите на собственото си мислене.
Тази непрестанна гонитба с материалното, ни отнема правото на избор. От раждането си, ние сме програмирани да живеем живота на някой друг, с неговите стремежи и мечти.
Това прави ли ни щастливи и успешни? Какво е успех? А какво е щастие? Да емигрираш от личността си, за да намериш материалното си обезпечение? Ами, ако ние сме просто помещения, със складирани празни буркани? Пълним мисловните си килери с буркани с надписи: "Смелост", "Чест", "Любов" и какво ли още не. Когато ни потрябват и ги отворим, забелязваме, че вътре няма нищо. Има само етикет без никакво съдържание. Успели сме да се превърнем в роботи на система, която самите ние сме изградили. Един цял живот можеш да събереш в една обикновена флаш памет. Осем гигабайта са предостатъчни, за да опишат цял един живот. Това ли остава след всеки един от нас - няколко гигабайта и една банкова сметка?

Създателят на пърформанса е провокиран от желанието на индивида за успех и какво е готов да жертва за него. Колко е готов човек да загуби в името да е част от една матрица.
Това е история за грешките на знаещия съвременен човек и отказа му той сам да създаде свой собствен рай.
Една неочаквана гледна точка за смисъла на съществуването, след навлизането на новите технологии в ежедневието ни.

Един моноспектакъл на Илия Виделинов.

Премиерата е на 29-ти януари, четвъртък, в Петното на Роршах.
Начало: 20:00
Вход: 5 лева
☎ Резервации: +359889814255

Биляна Янкова 

На всеки от нас му се е налагало да ползва държавните железници поне веднъж- по работа, за развлечение с приятели, за разходка и т.н. Темата е сериозна и засяга и мен самата, затова я приемам доста присърце. Не долавяте ли нотка на трагикомизъм в цялата ситуация?

Стотици, ако не хиляди хора няма да могат да се придвижват до работа/училище или близки, защото пътническите влакове носят малък доход на железницата. Мотрисите, както и вагоните, са стари и би трябвало да бъдат спрени от експлоатация. Пътуването само по себе си е трудно не само за пътници, но и за работещите в БДЖ. А сега дори нея няма да я има за мнозина. Стотици ще останат без работа, а други- без превоз.

 Причината за лошото състояние на железниците е, че властни лица във времето са опитвали да развият автомобилния транспорт за сметка на железопътния поради неясни причини. В следствие от тези действия БДЖ е неконурентноспособен на останалия транспорт. Дори днес този абсурд продължава.

Беше пуснат слух, че мястото на спрените влакове ще бъде заето от автобусна фирма, отново собственост на БДЖ. За този трагикомизъм споменах по-горе. Щом линиите, по които се движи железницата не са доходоносни, защо по тях ще бъдат пускани автобуси? От къде субсидии, с чии пари? И за чий джоб?

Според бивш служител на БДЖ в момента ръководни позиции заемат некомпетентни лица, водени от лични интереси. Днес пренебрегнат е фактът, че железниците са не само най-евтиният начин за придвижване, но и най-сигурният. Подходящ е за тежки зимни условия, за разлика от автомобилния, например.

По последни новини транспортният министър Ивайло Московски е заявил, че няма да бъдат спирани влаковете. През февруари би трябвало да бъде изготвена стратегия за закрепване на финансовото положение на железниците.

Искрено се надявам да има някакво положително развитие. Дано следващия месец бъда приятно изненадана не само аз, а всички, които разчитат на този превоз по една или друга причина.  Надявам се ако не може абсурдът да бъде спрян, то поне да бъде сведен до минимум. Дали днес Вазов би написал продължение на разказа „Дядо Йоцо гледа“ и какъв ли край щеше да има той?  

С такива решения и действия народът и държавата биват потъпквани ден след ден, а младежта бива прокудена от родните земи.  Нека поне железницата ни оставят!

Това е новата енергия, светът е на младите, каза след впечатляващата премиера на спектакъла директорът на Драмата Кръстю Кръстев

Историческа прегръдка на поколенията предизвика новият спектакъл на пловдивския театър Антихрист. Премиерата на представлението с режисьорски и три актьорски  дебюта в Дома на културата снощи посочи новия път на Драмата. Начерта го и директорът Кръстю Кръстев, който събра целия екип на културната институция след падането на кулисите на артистично празненство в храма на Мелпомена. Там, на святото за театралите място, той гушна режисьора на Антихрист Анастасия Събева и твърдо заяви: Това е бъдещето! Ето я новата енергия. Светът е на младите, каза Кръстев и посочи десетките озарени красиви лица около себе си- новата живителна течност в кръвоносните съдове на пловдивския драматичен театър.

Снощи публиката в Дома на културата видя, усети и изживя една история за избора, за вярата и безверието, за житейската битка на човека, избрал Бога, но гъделичкан от Дявола, за плътта и душата, пътя и безпътицата. Режисьорът Анастасия Събева, едва 23- годишна, качи на сцената изключително трудния текст на Емилиян Станев в първия си професионален проект. И успя. Направи го толкова смело, толкова лирично и в същото време мощно и тежко, толкова приказно, но и актуално. Единствено някои дребни технически гафове със звука и акустиката в залата накараха зрителите да си обещаят да гледат втори път представлението. Тъй като с изглаждането на детайлите Антихрист ще е наистина изключително театрално събитие. Събева обаче, абсолютен перфекционист, едва намери сили да се поклони пред зрителите именно заради тези детайли. Остана в сянката на кулисите на сцената, докато актьорите бяха затрупвани с цветя и аплаузи. Искам всичко да е съвършено, каза Анастасия на онези, които я поздравяваха за страхотната работа. Опита се да остане в сянката и на празненството след премиерата, но Кръстю Кръстев не й даде този шанс. Преди 35-години, тук, на тази все още наша изгоряла сцена, се появи едно явление именно с Антихрист- Иван Добчев. Тогава той също бе млад, също като Анастасия. Днес вие сте бъдещето, пътят на нашето изкуство. Нека Бог, а не Антихриста бъде с вас, обърна се към Анастасия и всичките си млади колеги директорът на Драмата. Той подчерта, че прегръдката между поколенията е била на самата сцена. Там „танцуваха” младите Анастасия Събева и сценографът Огняна Серафимова с маестро Асен Аврамов, прохождащите актьори Васил Дуев, Елена Нацариду,  Весела Петрова, Джована Кочева, Наталия Димитрова, Красимир Василев, Димитър Банчев с опитните им Красимир Доков, Симеон Алексиев, Ивайло Христов, Елена Кабасакалова, Петър Тосков и Венелин Методиев.

За първи път на пловдивска сцена в ролята на Еньо/ Теофил излезе младият Васил Дуев.Той сякаш гореше отвътре в лутането между Бога и Дявола. Играеше и с лицето, и с движението на тялото, и с тембъра си. Меко казано впечатляващ дебют в ролята на Арма направи Елена Нацариду. Удиви лекотата, с която харизматичмната актриса изигра сложния си персонаж. Тя бе едновременно съвършената чистота и пъклената телесна греховност, невинността и изкушението, светлината и мрака. Васил и Елена изиграха съвършени, префинени еротични сцени, носеха се по сцената в красивата хореография на Александър Манджуков, любеха се с музиката на Асен Аврамов, наблюдавани от живите „чучела” на сценографа Огняна Серафимова.

Финалът на спектакъла накара мнозина да настръхнат. Победата на безверието, настъпването на мрака бяха само привидни. Отстъпиха пред надеждата, вярата в светлината, в това, че не сме сами. Ефектът бе постигнат по изключителен начин- със звънък и наелектризиращ хоров напев. Точно от това имаха нужда много от хората в залата. Защото нима времената, в които живеем, не са твърде мрачни и безверни?  Днес имаме силна нужда от надежда, от вяра в себе си, в идентичността си. Това искам да дам с това представление. Това искам да постигна най-много. Имам чувството, че българинът има нужда от това, каза в интервю за КАПАНА.БГ два месеца преди премиерата режисьорът Анастасия Събева. Е, постигна го!

Владо Балчев разказва какво заварват чужденците под тепетата в края на 19 век и как променят картинката 

Десетки се събраха в залата на Библиотеката,за да присъстват на представянето на ''Пловдив - другият бряг на Европа'', последната книга на Владимир Балчев. Всички знаем, че историята побрана в Балчев след работата му като главен експерт в Териториален държавен архив, е повече от внушителна и думите му трябва да бъдат ползвани като ценно богатство. Думи, разказващи истории, които едва ли някога сте чували и такива, които звучат като легенда. Затова и последната му работа е една книга с дух и атмосфера.

„Пловдив – другият бряг на Европа”  е творение, върху което е било работено цели двадесет години. Тя дава възможността на човек да се пренесе в едно друго време, в един друг Пловдив. Края на 19 век, когато чужденци пристигат в града ни заварват един различен и със сигурност труден начин на живот, трупове на животни по улиците, хора без навици, незнаещи докъде е стигнал светът зад границата. Макар и странната градска гледка и още по-странните нрави, чужденците остават. Приемат работата си присърце и създават, творят и раждат един нов Пловдив, достоен да се мери с всеки европейски град. Изучих как са работели тези хора и това ме вдъхнови да напиша тази книга, каза Балчев и допълни, че най-малкото, което може да бъде направено за тях е да бъдат запомнени. Историите не разкриват пикантни подробности от живота по онова време, а цената, която хората са плащали, за своя престой. 

Европеецът и законът, изкуството, което изведнъж навлиза под тепетата. Това влиза с иноземците под тепетата. Много от личностите са ни познати като имена, но никога не бихме могли да се досетим, че те са част от историята на града. Първият френски дипломат в Пловдив Шарл Шампоазо, Пиетро Монтани и редица музиканти, педагози и бъдещи преподаватели в най-елитни университети. Хора, които в дадени моменти са защитавали града повече дори от самите пловдивчани. Балчев успява да покаже чужденците като приятели, да създаде атмосферата на онова време, и откривайки факти да им дари един чисто нов живот. Живот, който трябва да продължи ако не във всяка библиотека, то в пловдивските задължително.