Спектакъл като изящна приказка направи маестрото с джаз дрийм тима си

Има ценности, за които здраво трябва да се държим, иначе сме загубени, бе посланието на старта на Пловдивските джаз вечери

Ицко Финци: Колко много случайности ни събрата тази вечер тук

Александър Владигеров в пиано дует с Милчо Левиев на сцената в Дома на културата

Защо с лекота наричаме едни творци велики? Защото те са светлината, класата, те са животът и емоцията. Този урок нагледно ни дадоха Милчо Левиев и джаз дрийм тима му от сцената на Дома на културата тази вечер. Супер музикантите откриха Пловдивските джаз вечери по начин, който ще остане в музикалната история не само на Културната столица на Европа за 2019-та. Мултижанровият проект Song of Clown съчета джаз със симфонична музика, театър, поезия, дори нотки от кабаре. Изящна еклектика, която осъвремени миналото, за да каже на бъдещето, че има вечни ценности, за които здраво трябва да се хванем, иначе сме загубени. Спектакълът бе своеобразен диалог между учителя Панчо Владигеров и ученика Милчо Левиев, между двама изключителни творци и приятели. Бе почетен знак към Панчо и творчеството му- пиесите му от 20-те години на миналия век са преформатирани от Милчо в един съвършен букет. Завет към бъдещето направи и своеобразното обединение на три поколения артисти на сцената- Милчо и Ицко Финци от една страна, Валери Костов, Вики Алмазиду, Петър Салчев,  Веселин Веселинов- Еко и Стоян Янкулов- Стунджи от втора, и от трета внуците на самия Панчо Владигеров-  близнаците Александър и Константин . Първият дори направи пиано дует с маестро Левиев на емблематични му роял в една от последните пиеси.

Самото представление бе като една приказка- с начало и край но без паузи по средата. Откри я и я закри гласът на спектакъла Ицко Финци, който демонстрира брилянтното си чувство за хумор. Още в началото двамата с Левиев си размениха шеговити реплики, за да подготвят публиката за онова, което я чака. Финци привика приятеля си на сцената. Остарял съм и не ме е срам- забравих се очилата. Отивам да си ги взема, няма да се бавя, а дотогава другарят актьор ще ви забавлява, остави музикантът публиката на артистичността на Финци. Колко случайности е трябвало да се случат, за да се съберем тази вечер в тази зала. Първо- трябвало е режисьорът  Макс Райнхарт да отива на работа и да мине под прозорците на една къща, в която живее младият Панчо Владигеров. Който свири на пиано в този момент. Г-н режисьорът чува това, спира се и разбира къде живее авторът на тази мелодия. И го кани да бъде музикант в театъра. Това се случва през 1920г. От тогава Панчо Владигеров е музикален директор на Дойчес Театър. И е композитор на много музика за пиеси. После идва и другата случайност- Панчо Владигеров има късмет да напусне Германия през 1932 година. Късмет, защото малко по-късно Хитлер идва на власт. После идва и другата случайност- има студент, който се казва Милчо Левиев. Обикват се- и Милчо и Панчо, и Панчо и Милчо. После Милчо, след като оркестрира една от първите творби на Панчо, му идва тази великолепна идея да направи пиеси на Владигеров от времето на Дойчес театър в джаз вариант. И го прави. А това днес събира на една сцена внуците на Панчо. Пляскайте от радост, че ги виждате живи, пардон, исках да кажа на живо, надигна публиката от смях и аплаузи Ицко Финци.

И концертът започна, за да се слее в една голяма вълна от музика и естетика, от история и театър, от минало и бъдеще. Толкова изчистено откъм визия, но толкова ефектно и ярко всъщност. Всичко бе черно, но толкоз колоритно. Милчо седеше зад пианото си и сякаш диригент задаваше стъпките на музикантите и гласовете Алмазиду и Салчев. Приказката продължи на един дъх в рамките на час и 20 минути, като публиката изведе дрийм тима на сцената и за бис. Тогава дойде и най-емоционалният момент. Първият артистичен директор на Пловдивските джаз вечери, на сцената на същия този фест, който проходи пред очите му и пред любимата си съгражданска публика, не устоя на емоцията и се разплака. Много съм развълнуван, няма какво да кажа, свали очилата той и попи с ръце сълзите от бузите си. На сцената, сълзи в очите има само на най-великите.

Густо майна, Филибето, извика си от цялата си пловдивска душа маестро Левиев и закри вечерта. 

Отношението на ромчетата към изкуството е прекрасно. Те са много сръчни, подхождат с любов, стига да им се обърне достатъчно внимание, разкрива художникът, който обучава такива хлапета в малко селце

Най-смешната гледка е  как един художник говори по телефона и рисува с другата ръка, казва маестрото

Професор Вихрони Попнеделев  води двойнствен живот между Националната Художествена Академия и малко софийско селце, където обучава деца от ромски произход. Маестрото откри тази вечер изложба в галерия „Люнион”. Лауреатът на „Златно перо” за принос към българската култура и носител на много награди за живопис за работата си в с. Долно Камарци пред Паулина Александрова и КАПАНА.БГ.

Разкажете ни малко за Арт центъра в с. Долно Камарци. Каква е идеята и дейността му?

Арт центърът има много важна стратегическа цел. Искам да давам възможност на хора, необременени с информация за културата и за изкуството, да идват и на място да се запознават с това,  не само на професионалисти, които мислят, че са стигнали до кой знае какъв връх, а на най-обикновени хора, които искат да се занимават и така да се каже, да се „оцапат” с изкуство, да забъркат нещо. Буквално. Едно от най-приятните и близки до човека занимания е работата с глина и кал, както на времето са се правели първите фигури. Децата се учат да точат и да изработват такива фигурки. На скоро дори шестима българи, които живеят и работят в САЩ, бяха дошли да релаксират. Така влияе тази работа на човек. Има и други като тях, които идват за по няколко дни и се учат на основите на това изкуство. Аз обучавам хората на техниката на изработването, но се старя да запазя тяхната индивидуалност и креативност, без да ги насочвам в някакви академични рамки. Другата ми цел е да се обърне внимание на местните. Дъщеря ми дори стана учител по изобразително изкуство в местното училище. Никой не обръща внимание на тези деца, никой! Обикновено изобразителното изкуство се смята за свободен час, не се осмисля, че може да има някаква полза от него, а всъщност децата се учат на прекрасно въображение, на човечност, на доброта. Просто изкуството в основата си е това – едно преживяване. Това се опитвам да науча децата – да им създам отношение към изкуството не като към парична стойност, а като преживяване, като стимулиране.  Тукашните хора като, че ли не уважават сетивата си. За тях е важно кой е художникът, чиято картина са си купили, колко е скъпа и прочие. Навън хората водят децата си от малки в галерията, а след това те се заинтересоват и се опитват да прерисуват картини на най-големите майстори, живеят между най-големите художници, детството им минава в галериите, в музиката, въобще в изкуството като цяло. У нас това се случва много рядко, но въпреки това има интерес. В центъра идват автобуси с деца от София, организират се екскурзии, пленери и т.н. За моя голяма радост именно май-малките идват в центъра да се учат на изкуство и след като овладеят техниките и добият самочувствие, те стават титани. Често идват колеги от Европа и България, правим срещи, опознаваме се, показваме на децата и на хората там истинското изкуство.

В центъра обучавате много деца от ромски произход. Каква е работата с тях?

Неслучайно много от тях са в моите рисунки. Когато ти се доверят, с тях се работи много лесно.  Работим с деца между четвърти и осми клас. Те са толкова сладки, но за съжаление след един период, когато поотраснат, техният интерес намалява. Започват да си се занимават с техните обичаи, да се женят и да създават семейства на 14-15-годишна възраст. Така те нямат възможност да се развият. Една от причините дъщеря ми да стане учителка е това, да ги учи, че са хора, и че имат бъдеще, а не да изпълняват някакви норми на тяхното общество.

Какво е тяхното отношение към изкуството?

Прекрасно. Те са много сръчни. С такава любов подхождат към изкуството, стига да им се обърне достатъчно внимание. Изведнъж порастват, започват да си вярват, увеличават формата. Отначало рисуват едни жалки дребни, около 4-5 сантиметрови картинки. Страх ги е, защото са плашени постоянно – около тях хората са завладени от битовизмите. Изведнъж се оказва, че тяхното детско въображение има някаква стойност. Едно дете ми направи много силно впечатление – нарисува къща без врати и прозорци. Това е една много силна психологическа картина – толкова затворено дете, че дори в рисунката му проличава страхът и несигурността му. С течение на времето се отпусна. Сега прави страхотни работи. Както и много други – вече рисуват огромни картини, огромни скулптори и керамични фигури. Когато поотраснат обаче, особено момиченцата, се променят и то много. Вече започват да се интересуват как изглеждат в очите за останалите. Винаги започват да рисуват някакви сърца. Много често в тези сърца се появяват имената на момчетата, които харесват.  Други се женят и повече не идват.

Има ли разлика между децата, които посещават центъра и връстниците им, които не идват?

Всички идват, става им интересно и дори започват да се състезават помежду си. Това му е хубавото.   И най-важното е, че се задържат. Изкуството създава траен интерес у тях. Не лъжат, за да не идват и да се занимават с някакви глупости. Работят с много голямо удоволствие. Свършва им часа, а те остават и не искат да си ходят. Рисуват или моделират по цял следобед.

Каква е основната разлика между тези деца и студентите ви?

Децата се чувстват непринудени, докато студентите, макар, че са кандидатствали за това и би трябвало от сутринта да са в Академията и да чакат професора, много често се случва точно обратното. Отива професорът и ги чака те да се наспят, да дойдат сънени и да почнат да си ровят в телефона. Най-смешната гледка е  как един художник говори по телефона и рисува с другата ръка. Не става по този начин! Естествено, не всички студенти са такива. Днес един студент може да е и на 60 години. Най-добрите ми студенти са малко по-зрели. Те много добре са осъзнали защо са дошли. Нямат време за губене, отговорни са и гледат сериозно на нещата. Те много се различават от децата, с които работя в центъра. Това са просто два различни светове.

Какво мислите за проекта, част от концепцията на Пловдив за Културна столица на Европа 2019, да се изгради център в Столипиново, в който ромското население да се учи на изкуство?

Приветствам това. Много е важно обаче как да се подходи. Според мен трябва да се отнасят с тези хора абсолютно чистосърдечно. В никакъв случай не трябва  те да  усещат надменност. Сред тях има хора, които истински се интересуват и обичат да се занимават с изкуство. Това, че са по-шумни и по-енергични не трябва да притеснява никого. Важно е да се намерят обучаващи, които да отговарят на техния темперамент, защото ако са мудни или сдържани, хората в Столипиново няма да ги изтраят и всичко ще е безсмислено. Там трябват бурни, живи хора, иначе рискуват никой да не им обърне внимание и дори да им се подиграват.  В училището в  Долно Камарци имаше такъв случай с учител, който не знаеше как да подходи към децата и така е не успя да намери пътя към тях. Отношението към хората е най-важното и от него зависи как ще се развият нещата занапред.

Стартират Международните фотографски срещи

Фестивалът Международни фотографски срещи ще бъде открит в Балабановата къща утре от 18:00 часа. Множество чуждестранни и родни майстори зад обектива ще покажат творбите си на почитателите на изкуството. Темата на фестивала тази година е „Минало несвършено”, сподели кураторът Никола Лаутлиев. Той сподели, че са избрали именно нея, защото идеите, които фотографията носи са едни и същи, но те винаги се интерпретират по различен начин през годините.

Сред българските представители във форума е Михаил Георгиев, който тази година завърши НАТФИЗ и който ще покаже своя проект Урбанизация. Освен него има и двама представители на Пловдив – Чавдар Найденов и Милан Христев. Чавдар ще покаже родния си град в черно и бяло.
Сред гостите от други държави присъстват имена като американеца Харис Фогъл, гъркът Джон Демос. Интересното е че бабата, дядото и бащата на Демос са пловдивчани, които в миналото са носили фамилията Димови. Той сподели, че му е много интересен градът, тъй като е слушал разкази на своите роднини за богатото архитектурно наследство на Пловдив.

Интересна е историята около изложбата и на друг американец, който чрез своите снимки представя един от най-бедните райони в Чикаго. Интегрирането му е било изключително трудно и за да спечели доверието на хората от квартала, той става учител в местното училище. След дълго общуване с тях те му разрешават да ги снима.

На 25ти, фестивалът ще бъде закрит с Нощ на фотографията. Тогава освен галериите, които ще може да се посетят, ще има и две опънати екрани в градска среда. Едното ще е на улица Златарска и Христо Дюкмеджиев, а другото- до култовото заведение Найлона. На импровизираните видео стени ще бъдат прожектирани множество фотографии.

Моята най-голяма награда са съпругата ми Бока и 5-годишната ни дъщеря Луна, казва Богът на китарата

Ние живеем в свят на бързи победи. Но що се отнася до овладяването на музикален инструмент, в това не може да има нищо бързо, категоричен е топ музикантът

Музиката днес много често се създава от машини , но също и от шарлатани, които просто режат и поставят някакви парчета в един процесор. И те са награждавани и аплодирани в поп културата. За мен това е невероятно двуличие

Един от най-иновативните китаристи и носител на Грами – Франк Гамбали, ще погали струните в кулминацията от тазгодишните Пловдивски джаз вечери на 11 октомври. Богът на китарата, както често наричат супер музиканта, има 30-годишна кариера като соло артист, известен е с революционните си инструментални записи. Идва Под тепетата със супер банда и големи очаквания от публиката. За концерта си, за музите, живота, щастието и музиката- Франк Гамбали пред КАПАНА.БГ.

След броени часове е концертът Ви в Пловдив в рамките на Пловдивски джаз вечери. Това ще бъде първото Ви посещение в България. Представете групата, с която пристигате.
Басист в групата е Кристиан Галвез, който по мое мнение е виртуоз. Много бързо, той се превръща в „Господарят” на басите със своите невероятни качества, усет и  майсторство в музицирането. Аз съм горд да свиря с него лично, както и с бенда му. Другите членове на групата са Оскар Пизаро – млад и изключително талантлив кийбордист, чийто качества са невероятни за неговата млада възраст. Той е талантлив солист и едновременно с това също толкова брилянтен и на орган или синтезатори. На барабаните е Ронал Баез, който също е един невероятен талант на ударните, овладял до съвършенство всички стилове. Той ще смае публиката едновременно със сила и финес. Аз се срещнах с Кристиан Галвез Трио по време на няколко турнета в Южна Америка и ги харесах толкова много, че директно им отправих предложение за съвместно европейско турне, от което е част и този концерт.

Сътрудничеството Ви с Чък Къриа продължи много години, през които издадохте албуми, получихте един приз и две номинации Грами. С какво помните тези времена?
Аз работих с Чък от 1986 до 2011. Последното турне, което направихме беше „Return To Forever IV” – едно световно турне с Чик, Стенли Кларк, Лени Уайт и Жан-Люк Понти. Беше един от големите върхове в моя живот – да свиря заедно с толкова много светила, на които преди това съм се възхищавал. Естествено, аз съм благодарен на Чък за това, че ме изстреля в орбита на такава невръстна възраст, че ме показа на света с Електрик Бенд – това бе през 1986, когато бях само на 27. Аз си спомням за всичко това с огромна обич и привързаност. Чък все още продължава да е голямо вдъхновение за мен и аз съм горд, да бъда част от неговото богато музикално наследство.

Имате над 250 авторски песни, публикувани в над 20 албума. Музиката Ви съчетава много стилове – от рок, фънк, джаз до латино и бразилски влияния. Какво Ви вдъхновява?
Животът ме вдъхновява. Аз съм голям късметлия, защото съм обиколил целия свят. Това е изключително преживяване – да можеш да видиш света със своите собствени очи. Аз често се шегувам, че ако хвърлиш стреличка към глобуса… където и да падне тя, това ще бъде някъде, където съм бил поне 5 пъти. Това, разбира се е леко преувеличение. Не просто животът и светът са това, което ми е повлияло като музикант. Аз се вдъхновявам и от изкуството на големите - Пабло Пикасо и Салвадор Дали, Антонио Гауди, Пол Макартни и Джон Колтрейн, и това са само няколко имена от дългия списък на велики артисти, от които се възхищавам. Моето последно вдъхновение са моята съпруга Бока и 5-годишната ни дъщеря Луна. Те са моята най-голяма награда. Те са най-голямото ми щастие и удовлетворение на този свят.

Преподавате и се срещате постоянно с млади хора. Какво виждате в новото поколение музиканти?
Аз мисля, че младите хора трябва да бъдат повече окуражавани. Много деца, отглеждани от детегледачки, в най-ранна възраст не успяват да получат нужното възпитание и пример. Децата са ужасно употребени от мейнстрийма. Медиите изпълват техните скъпоценни мозъчета с консуматорски и комерсиални послания, което не стимулира тяхната интелигентност, стремеж към усъвършенстване и човещина. Никога няма да видите джаз изпълнения, заложени в детските програми… или много рядко. В своите пътувания, аз срещам и невероятни таланти  и това ме изпълва с оптимизъм. В крайна сметка, те са тези, които ще трябва да предадат щафетата на следващото поколение.
Ние живеем в свят на бързи победи. Но що се отнася до овладяването на музикален инструмент, в това не може да има нищо бързо. Адвокатите и лекарите взимат своята образователна степен в университета за 6 години и са квалифицирани да практикуват. След 6 години с китарата, например, ти си все още съвсем неопитен. За мен, първите 6 години бяха само едно начало в процеса на „разбирането” и „ставането едно” с моя инструмент. Това бе един дълъг процес, който продължи 15-20 години. Един цял човешки живот е необходим за да се усъвършенства един инструмент и ето защо, когато аз видя един млад талант ясно да се прояви като обещаваш, се чувствам много щастлив. Това е манифестация на човешката интелигентност. Музиката днес много често се създава от машини , но също и от шарлатани, които просто режат и поставят някакви парчета в един процесор. И те са награждавани и аплодирани в поп културата. За мен това е невероятно двуличие.  Какво би направил един млад човек, който би искал да прекара живота си, свирейки на своя инструмент и едновременно с това виждайки тази реалност – успеха и славата, стоварваща се върху хора, които дори не могат да четат ноти, не свирят на никакъв инструмент и не знаят нищо за хармонията? Все едно да очакваме написването на голяма литература на език, който не знаем. Това е много важен въпрос. Във всеки случай, казвайки тези неща, трябва да призная, че все още виждам невероятни млади таланти, които идват. Все още има деца, които не се напасват към поп вълната. И това е един път, по който аз съм вървял доста щастливо през целия си живот.