Райна Кацарова

Чух за Теа преди около месец от един приятел. Той пък слушал за нея по радиото и ме попита дали я познавам, защото бил „възхитен и ако идва някога в Пловдив, непременно трябва да отида да се запознаем“. И ето, че това се случи.

В началото на септември, в Bее Bop Café беше пловдивската премиера на дебютната ѝ стихосбирка „Преводачът на света“, издадена от ИК „Жанет 45“. Представи я Красимир Лозанов с думите: „Съпреживяването в литературата не е капсуловано в един кръг от хора, които това са учили. Разгърнат е този кръг и аз също бях изненадан, когато научих, че Теа Монева е завършила “Фармация” в Германия, нещо което е на пръв поглед далече, но от друга страна, като се замислим, тя там също борави с някакви атоми и молекули. Аз лично, като читател на поезия, изпитвам известна умора от така нареченото ителектуалнечене. Тук аз бях изключително много впечатлен от нейния прост изказ, некокетния, неманиерния начин на писане, и това ми връща вярата, че добра поезия може да се пише по един прост начин. По един абсолютно човешки начин. Защото, в крайна сметка, поезията е една покана за диалог.“

И този диалог се случи пред очите ни, когато на сцената останаха Ина Иванова и Теа Монева. Начинът, по който двете разговаряха, думите и жестовете им, така, както бяха седнали, с книгата помежду им, светлината сякаш не идваше от прожекторите, а от тях самите. Ина попита за това как улавя „вътъкът на света“ и Теа разказа как пише, как е събрала и подредила стиховете, а останалите – унищожила завинаги. Сравни писането с извършване на опити в лаборатория. Сподели колко е била развълнувана и удовлетворена от работата с редактора си Марин Бодаков (светло да му е небето!) и Иво Рафаилов, който пък е художникът на стихосбирката. За това как едно стихотворение написано по време на този процес измества другите варианти и дава заглавието на книгата. А водното конче от корицата е на бял лист и чака превода на всичко неуловимо, „което поетите превеждат на конкретен човешки език“, както се изрази Ина Иванова.

– Вярваш ли в прераждането и кой е Бог? – попита в един момент Ина

– Кой е Бог? Ние всички сме Бог! Тази книга, всъщност, е плод на 5-6 години труд и моето търсене да си избера нещо, в което да вярвам. Много е трудно да не вярваш в абсолютно нищо, дори и във себе си. Вярвам в прераждането, в това, че ние всички, като клетки от един организъм, всички ние, хванати за ръка, сме Бог. Затова трябва да внимаваме кого нараняваме, защото, в крайна сметка, нараняваме себе си, сподели Теа Монева.

Отказът от порастването, мечтите, мравките, маймуните, зайците, бенките, балончетата, душата, комарът, зелената птичка, средичката, късчето топъл хляб – всички те обитават света на Теа. Исках да разбера още нещо за нея, затова я попитах:

– Какво е за теб семейството?

– Мисля, че брат ми има голяма роля, макар, може би не го осъзнава, защото си мисля, че с него сме си избрали едни и същи родители, едно време, преди да сме тук. Така сме си избрали да видим света по един и същи начин. Мисля, че с него донякъде делим една душа, въпреки, че сме изключително различни хора. Затова той несъзнателно играе роля в тази книга. Разбира се родителите ми, те просто са чудесни. Мама ще я видите как пере пране в тази книга. Учи ме как се включва пералнята, което е ежедневно нещо, но е научено с много любов.

– А това хубаво божествено име, как се появи? Истинско ли е?

– Не е псевдоним. Майка ми много харесва Едит Пиаф и докато била бременна, чела нейната биография, написана от сестра ѝ. И там, последният мъж в живота на Едит Пиаф, се казва Тео. Той е много симпатичен мъж и мама решава, че трябва да ме кръсти на него. И така, понеже съм момиче, съм Теа. Много екзотична история. Аз не можах да повярвам, като ми я разказа, и прочетох сама книгата. Едит Пиаф не е обичала да мие чинии и ги пъхала под леглото, криела ги. Много ми хареса като човек покрай тази история, а сега и като певица.

– Животът в Германия? Студени ли са германците?

– И аз в началото мислех, че са студени, но по скоро са „други“. Много държат на личното си пространство, което не е лошо и мисля, че има много какво да научим от тях, но и може би те от нас. Първо ги отричах като хора, нямах желание да си общувам с тях, може би защото нямах желание да говоря немски. А сега се опитвам да вникна повече в техните светове.

– И сега къде ще живееш?

– Сега започнах работа там, след като завърших и засега, въпреки че България много ми липсва, ще остана още малко там. Докато нямам деца, мисля, че мога да си позволя да хода напред – назад и да правя, каквото си искам. Винаги съм си мислела, че в даден момент ще се върна. И все още си го мисля. Не зная кой ще е този момент, обаче. Накрая, с Теа Монева си поговорихме за нещо красиво, съкровено, но все по-рядко срещано като тема за разговор – мечтите. С книга в ръка, те са още по-хубави. Последвайте полета на водното конче, цял нов свят ви очаква между кориците. Теа ще ви превежда тайните на света