(Или как да бъдем като Ботев)

Не мисля, че образованието ни преди /вече доста спорният/ 10-ти Ноември, беше непременно лошо. Идеологическата червена стая, в която се намирахме в онези десетилетия, обезцветяваше много от останалите краски, но все пак имаше добри неща.
Не, няма как да съм носталгичен, щом имам претенции, че мисля, но бих искал да съм що-годе точен.
И така, спомням си иначе развиващата мисленето рубрика в обучението ни по литература: „Отговор на литературен въпрос”.
Много ме мъчеше туй нещо. А досега ме мъчи чуденката защо аджиба се казваше „литературен” този въпрос. Е, то обяснението може да е ясно и на прима виста, но на мен ми се струва, че няма как да е съвсем изчерпателно - въпросите в литературата, на които бяхме призвани да отговаряме, всъщност бяха само привидно литературни. Сред тях имаше добри, глупави, червено идеологически, скудоумни, а и натъртващо недоумяващи. От последната категория беше въпросът „Защо искам да съм като Ботев?” !!!
Сетих се за този въпрос покрай отминалата Паметна дата, за която националната памет, видно, е на изчезване.
Е, аз не искам да съм като Ботев. Така отговорих и получих двойка. Сега търся реванш, но знам, че пак ще получа същата оценка.
ХРИСТО БОТЕВ!
Главните букви са твърде миниатюрни за изписване на това име.
Кое не е казано за него – гениален Поет, отчаян, но пламтящ Революционер... Тръбящ Глас против неправдата. Не само Онази, която трябваше да се премахне с кремъклийки и черешови топчета, а и против Тази, която го уби – страхът да не си загубим шагренираните кожи и мизерния уют... Това е Великата Неправда - Бог ни е създал свободни, но още в люлката ни учат, а сетне чудесно се учим и сами, как да бъдем роби.
Майната й на свободата, давайте салама!
Нямаше ли един друг исторически луд, който векове по–рано скърбеше по темата в дискусия със същата тази Неправда, а тя за благозвучие се наричаше „Санчо”? И за този шантав хидалго по принцип сме учили, нали?! Но пък добре, че продават салам, та продуктовото му позициониране на екрана да ни напомни, че все пак го е имало някога въпросният херой.
Та, как да бъдеш като БОТЕВ?
Кой пример от неговите живот и дело може да се свърже с нашите человечески стремленийца? Ще говорим ли ясно и открито, ще сочим ли с огнен пръст повсеместните простотии и мародерстване, ще мизерстваме ли в изгнание поради това? Ще се качим ли на Радецки? А Българската земя, която ни е скъпа само в рекламите и от която се чудим как да избягаме, ще я целуваме ли?
Хайде, хора, Човекът БОТЕВ го няма, но и никога не го е имало! Имаше една Звезда, която се спусна от небето за наше щастие. Веднага я стъпкахме и досега продължаваме да я тъпчем. Ето, на Втори юни 2014 година в гр.Калофер сирените ни напомниха този позор – мълчаха, поради техническа неизправност. В моя град пък тези пищялки извиха протоколно като наемни гробищни оплаквачки, но дори не бяха чути от блаженстващите в своя комфорт електоратчици.
Е, не искам да съм като БОТЕВ.
Няма как и да бъда.
Питам се обаче – обичате ли нощното небе в планината, там – на върха на Свободата. Там, където, щом настане вечер, месецът изгрява, а звездите обсипват свода небесен. Гората шуми, вятърът вее..., но няма кой да запее хайдушка песен...