Капана.БГ
30 на кастинг за нов филм
Едва тридесет момчета са се явили на кастинга за главна мъжка роля в новия филм на Константин Божанов в театъра вчера. Героят е Павел – тийнейджър с романтична представа за живота и света. Неговата мечта е да стане ученик на кумира си – легендарният художник Арно, който обаче живее в изолация. Тъй като по-голямата част от действието се развива в чужбина, един от критериите е да говориш добър английски. Момчетата трябва да са подготвени сравнително добре и да са мотивирани да развиват езика си с британски акцент, обясни ни Александра Фучанска, която провеждаше кастинга.
От 2014 година от продуцентска къща Мирамар Филм правят мащабен кастинг из цялата страна и дори в Лондон. Фучанска сподели, че кастингът в Пловдив й е най-личен, защото тя самата е пловдивчанка и адски много би се радвала и гордяла ако точно от тук излезе главният герой. Издаде също така, че макар и притеснението на участниците, то има няколко много добри попадения, които със сигурност ще отидат и на втория кръг от кастинга.
Ако все пак не се успели да се явите на кастинга – това не е последната ви възможност. Всеки, който желае може да изпрати снимки (портретни и в цял ръст) и кратка видео презентация като тази от живия кастинг: представяне – име, година на раждане, училище, интереси и хобита и за какво мечтаеш. Срокът за изпращане на материалите е 6 февруари на адрес Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите..
Ирина Желязкова представя изложба живопис
Галерия ХебросАрт има удоволствие да Ви покани на изложба живопис на Ирина Желязкова на 29 януари, четвъртък от 18ч.
Ирина Желязкова е родена в Пазарджик и израства в среда на художници. Баща и е Председател на Общински съвет за култура в края на 70-те и началото на 80-те години и срещата и и познанството и с творци от Пазарджик и страната играе голяма роля в бъдещето и на художник.
Завършва Институт за живи Езици в гр. Тунис, Тунис. Екзотичната тунизийска култура много често оживява в нейните творби.
Изобразителното изкуство е нейно хоби, но има няколко реализирани общи изложби в София.
Нейни картини са собственост на колекционери в Америка, Англия, Германия и най-вече в България
Ирина Желязкова е непознато за пловдивския зрител име, от една страна защото изложбата й е дебютна самостоятелна изява, а от друга защото е резултат на любителски творчески импулс на дамата, с професионална подготовка в сферата на лингвистиката. Може би именно владеенето на езици предизвиква сюжетната особеност на живописните й творби и оказва влияние на колорита във всяка една от тях. Авторката оформя поредици от творби със сходна сюжетна характеристика, добавя стилови специфики и индивидуална цветова гама, боравейки със средствата на живописта като литератор със словото и подсъзнателно класифицирайки резултата като лирика, епос или драма. Тя е разказвачът и нейна е волята да ни срещне с приказен тропически тукан или с полярна сова пред въображаемата стълба към небето, да ни предложи статични симетрични натюрморти като монументални алафранги, да ни облъхне с огненото дихание на пустинята в сюжетите от Тунис или чисто по женски просто да хвърли зрителя сред цветята. Като всички прохождащи в изкуството тя е безкрайно любопитна и развълнувана от всеки сюжет, а липсата на рутина успешно се компенсира от чистата радост, с която подхожда към процеса на сътворяването. Радост, граничеща с ликуване, което заразява и зрителя.
Наръчник за съвременно изкуство стартира в U P.A.R.K.
На 29 януари галерия U P.A.R.K. ще представи курса Наръчник за съвременно изкуство на Нада Нешева. От 18,30 ще чуете подробно за всяка от 15-те теми, които курсът обсъжда, както и да изиграете една визуална игра с произведения, които после ще бъдат обсъждани в хода на заниманията. В курса ще има много подобни игри, които ни помагат с лекота да навлезем във визуалното изкуство, начините, по които можем да гледаме картини и какво да търсим в тях.
Самият курс ще стартира седмица по-късно и ще бъде интензивен, в рамките на няколко уикенда. Пълната такса за целия курс е 100 лв. Записването ще започне на 29 януари след представянето на курса. Ако искате да се запишете по-рано, пишете на адрес Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите. или на фейсбук страницата на курса https://www.facebook.com/pages/A-companion-to-contemporary-art/564211977018147
Пловдив е коктейл КИК за англичанина Фил Кърк- Красота, История, Култура
Вижте магията на България през погледа на един британец, за да забележите очевадното
Хората имат навика да не забелязват очевадното. Толкова сме погълнати от ежедневието си, че понякога е хубаво да погледнем през нечий чужди очи. „Магията на България през очите на един англичанин" е един перфектен начин за постигане на нещо подобно. Това е последната книга на англичанина Фил Кърк, който последните години се подвизава като пловдивчанин. За разлика от първата си книга, в която пише за родината ни през погледа на турист, той вече е набрал достатъчно опит по земите ни, за да пише като човек, видял всичко – хубаво и лошо.
Макар и по български все да се оплакваме колко ни е зле, то в очите на Фил България е едно прелестно място. На представянето на книгата си снощи в Баския, той се появи пременен в българска народна риза, а начало на събитието дадоха два видеоклипа – един с българска народна песен и един посветен на райските земи, които имаме. Как един англичанин пък ще пише за България? Явно с лекота и то на чист български език. Впечатляващо е как за по-малко от десет години той успява да развие до такава степен езика си, че с лекота да се изразява писмено. Преди девет години за първи път посещава Черноморието ни и решава да си купи апартамент там. Идва с идеята да поживее няколко месеца, но среща пловдивчанката Тони, която тотално преобръща плановете му. Влюбва се в града, посещава всяко едно възможно събитие и поглъща всеки момент като малко дете. Коктейл КИК, както той го нарича - Красота, История, Култура го убеждава, че това е мястото, в което трябва да живее и за което трябва да пише. Колко от вас могат да изтанцуват 15 хора, защото Фил може, похвалиха го приятелите му. В сборника му с разкази може да се пренесете в десетки кътчета из България. Места, които знаете, но не познавате. През които сте минавали, но не сте виждали. Приятелите му се шегували, че сигурно третата книга за България ще я напише от Англия и по-скоро с разочарование, но Фил е сигурен, че нищо не може да промени любовта му към родината ни.
https://kapana.bg/kapana-likes/itemlist/user/570-%D0%BA%D0%B0%D0%BF%D0%B0%D0%BD%D0%B0-%D0%B1%D0%B3?start=15183#sigProId4ec1bcac87
Актрисата Елена Атанасова: Не се обичаме, много сме се увълчили
Елена е родом от София. Завършва НАТФИЗ, специалност „Актьорско майсторство за драматичен театър” през 2000 г. Има десетки участия в кино и телевизионни продукции. Има епизодична роля в Черната Далия на Браян де Палма. Блести на театралната сцена в десетки постановки. Носителка е на наградата Аскеер за изгряваща звезда за култовата си роля в мултимедийния моноспектакъл Дневникът на Бриджит Джоунс. Елена Атанасова за сълзите, мечтите, оптимизма, приятелството и любовта пред Паолина Грозева за КАПАНА.БГ.
След като сме извървели целия този дълъг път няма как да не е емоционален. Самата драматургия е толкова силна, че още на първи прочит не само в моите очи имаше сълзи. Признавам всички бяхме много развълнувани. Факт е, всеки познава романа. Аз като малка съм го гледала с участието на големите Коста Цонев, Никола Анастасов. Всеки път след репетиция се чудихме какво става, защо е това реване. До такава степен е силна емоцията, че колкото и да се опитваш да се въздържаш тези издайнички в очите се появяват. Емоцията взима връх. Но е по- важно да я има в очите на хората. Ние трябва да ги сдържаме, а при тях трябва да е този катарзис.
Търсим ги да, постоянно ги търсим. Аз си признавам, че съм много емоционална. Дори, когато гледам новините, това което се случва ежедневно ме разплаква или пък ме радва, ако се е случило нещо хубаво.Така че това неизбежно се отразява, тъй като нашата професия е един лакмус на обществото ако щеш. Неминуемо ежедневието ни от 7 часа нататък, когато започнеш да играеш, малко или много проблясва от сцената. Така че да, времената са такива. Болно ни е обществото няма какво да се лъжем.
Аз се опитвам да откривам в хората тази донкихотовщина. От всякакви жестове на рицарство, на аристократичност, на висок дух. Не винаги ми се получава, но се старая.
Бриджит Джоунс беше един много добър старт за мен в професията. Всяка роля е част от мен. Бриджит беше преди време. Даже си мислехме с режисьора на спектакъла дали да не направим продължение, защото вече има трета част на Бриджит Джоунс, където тя вече е майка. Но си казах: Неее, това вече до такава степен ми е минало през главата, че не мога да си представя някакво продължение на спектакъла. Дулсинея е образ, който живее във всяка жена според мен. Всяка жена иска да е дама на сърцето. Да, Дулсинея съм. Дон Кихот е небето, тя е земята. Допълват се, има го този баланс.
Според теб обичаме ли се? Виждаш ли любовта из улиците, наблюдавайки хората?
Не, не се обичаме според мен. За жалост много сме се увълчили. Аз много рядко виждам усмихнати лица по улицата за жалост. Виждам много угрижени хора, виждам хора, които са се затворили. По улиците си е някаква война. Вижте дори хората как вървят, как се блъскат. Това ти е възпитанието, поведението. Дали ще се извиниш, ако блъснеш някого, дали ще изругаеш, или ще проявиш някакво търпение. Не се обичаме. Мисля че сме адски объркани хора и за жалост не знам какво е лекарството.
Всеки нов проект, който започваме е една мотивация, че в един период ние ще избягаме от тази реалност. Когато се потопиш в нещо толкова силно като драматургията, с добър екип и с надеждата, че ще се получи добро представление, до такава степен се изолираме от всичко това навън, че като излезеш след репетиции си малко като неадекватен. Всички тези светове, които изграждаме в театъра и в които живеем, и отношенията, колкото и фалшиви да са за реалния свят, за нас са факт и ние ги изграждаме. И когато започнем да ги изграждаме е голямо бягство от всичко навън. Да постигнеш нещо качествено и добро ти е достатъчна мотивация. Че нещо стойностно се случва в момента. За мен специално е потребност.
Когато започнах да работя втория си моноспектакъл Секс без захар, първата част е абсолютно One man show и съм на педя от публиката. В началото ми беше много вълнуващо как с тези хора ще се харесаме. Защото излизам пред тях и ние все едно си пием кафето всеки ден. Трябва този ток да протече. И сега с времето усещам вече, че това ми стана адски забавно и интересно, да видя колко дълъг път ще изминем, за да се харесаме с тези хора. Вече не се притеснявам толкова, защото вярвам, че когато си искрен и честен ще жегнеш и провокираш дори и най-закоравелите хора.
Помниш ли как влезе в професията? Ясно ли е запечатано в съзнанието ти и от дете ли си мечтала за това?
Аз съм от тези клишета деца. Тъй като баща ми беше режисьор в телевизията и аз съм израснала по терените. И всъщност започнах с това, че може би искам да съм оперна певица, защото той снимаше много оперни клипове и аз постоянно ходех да гледам как снима величия като Райна Кабаиванска. Вълнувах се и в един период казах: Да, аз ще стана оперна певица. После разбира се преминах на балерина, защото те са толкова ефирни и прекрасни, и най-накрая кандидатствах в 22-ро училище и тръгнах по актьорския път без никакво колебание, че това е той. Но основният виновник си беше баща ми, който ме е заразил с този бацил. Като много малка, на 12 години се снимах в една българо-италианска продукция, нещо подобно на испанския сериал Синьо лято. И така поех по този път. После дойде НАТФИЗ. Така че не е имало много колебание всъщност дали да стана космонавт да речем или актриса. А вече след години, когато стана ясно, че мога да комбинирам това и с музиката в мюзикъли и в България вече се правят стъпки в този жанр, се радвам, че съм част от този процес.
Аз съм убедена, че в тези години на преход стана много объркано за много хора, за които ценностната система се срина. Кое е важното и кое би довело до някакъв разцвет на обществото? Няма държавна политика за култура. Тя не е приоритет. Факт е, че един театър във втория по големина град в България вече втори сезон не може да играе постановките си на голяма сцена. Какво по-показателно от това? Прекрасно е, нека има молове, но защо не инвестираме в изкуството и в това да възстановим сцената си. Как ще оставиш града без сцена за толкова време? Това в други държави е немислимо.
Трудно, много трудно. Репетициите се случват в театъра, тъй като репетиционните зали са незасегнати. Но когато представлението трябва да се прехвърли на сцена и трябва да се качи там сценографията… Ние делим сцената си с операта в Борис Христов и съответно постоянно някакви неща се пренасят. Това се шегувахме с колегите от техническия екип, че сме всеки ден като на турне. Защото се помъкват някакви куфари, декори, по цял ден се разнасят. Ако пък нещо някой е забравил търчи до театъра да си го вземе.Трудно е.
Нямаш много избор. Концентрираш се. Техническата част е факт. Не си позволяваш да те изморява.
Смяташ ли, че артистът в България е свободен човек?
Не, не мисля. Не може това общество да не те сковава по някакъв начин. Да не те кара да се бунтуваш и да си неспокойна душа. Не винаги неспокойствието води до градивност. Познаваме историята, когато революциите са водели до нещо много градивно, но според мен живеем в толкова забързан век, че ако всичко е по-нормално и по-концентрирано би било по-качествено. Ако ти си свободен можеш да си позволиш да си на свободна практика, а това на този етап очевидно не работи. Ако ти не работиш във филмови продукции, в които да имаш финансовата независимост, много трудно можеш да свържеш двата края.
Не. Аз, ако бях, може би щях да се занимавам с други професии. Мога да кажа че съм късметлийка, защото съм работила с много стойностни хора, които са ми дали много. Говоря за духовната страна на нещата. И може фактът, че това ми е било важното, ме е съхранил. Има хора, които са избрали другия път и така сигурно се чувстват по-добре. Говоря за другата свобода, която ти дават някакви финанси, но това не е моят път.
Да, малко по-модерни свещи като айфони. На Аполония играех Секс без захар в 11 часа вечерта. Денят, в който беше най-голямата буря в Созопол. Не знам защо, но просто имах някакво усещане, че нещо ще се случи. Женската ми интуиция не ме излъга за пореден път. Казах 5 изречения от моноспектакъла и мрак. Една жена излезе и каза „Спря тока“ и цялата зала прихна. Казах им, че сега ще трябва да си говорим за секс на тъмно, което е още по-приятно. И хората започнаха да се усмихват и да се радват заедно с мен. Започнаха едни импровизации и в следващия момент едни телефони започнаха да светват от всякъде. И залата светна наистина. Аз просто ги молех да се насочват към тази част, в която ще играя, за да може да не съм само силует. И 15 минути играх така. По едно време даже ги питах върви ли добре радио театърът. Много забавно беше и в края на краищата токът дойде, светнахме. До сега не ми се беше случвало, но много е приятно на айфони да играеш, защото ме следваха по сцената. Само се надявах да не им паднат батериите на телефоните. Вече казахме, че ще си слагаме свещички на сцената за всеки случай.
На премиерата на „То беше чучулига, Жулиета!”, когато припадна едно момиче. Спряхме представлението и не знаехме какво се е случило. Слава Богу се оказа, че тя е добре, изнесоха я и ние се върнахме на сцената, започнахме отново да играем. Но тези броени минути, в които просто не знаеш точно какво се случва с този човешки живот. И беше доста адреналинът. Започнахме и като стигнахме до момента, в който тя припадна, просто си казах дано всичко е наред и да продължим нататък. Не страдаме от липса на екстремни ситуации.
О, те също са много. Аз редовно изкарвам рождените си дни на някое предпремиерно представление и колегите са ме изненадвали много хубаво на сцена. С едни торти, крият се, букети. Но това си е за лична консумация. Иначе всяка вечер е красива, когато се е случила тази среща с публиката, която си си мечтал да се случи преди спектакъла. Когато е камерна зала и виждаш очите на хората е още по-голям подарък. Изпълнил си си мисията.
Не те някак сами ме намират явно ролите. Ето за тази Дулсинея съм си мечтала като малка, години по-късно тя се появи. Тя определено бе някаква роля, която ми е сбъдната мечта. Сега още съм толкова в Дулсинея, че нямам бъдещи мечти за образи, така че още съм Дулсинея.
Налага ми се, когато влизам в някакви административни учреждения. Ето там прилагам целия си актьорски потенциал, защото ми коства много да общувам със сърдитите хора там. Тогава играя, признавам си. Изключително мила и любезна съм и ако усетя, че това не им влияе, обръщам палачинката и ставам доста груба. Иначе не. Даже предпочитам в компании да не съм център на внимание. Прекалено много енергия хабя на сцената, за да продължи това и извън нея. Може би съм скучен тип.
Създават ли се истински приятелства в театъра?
Приятелства силно казано. Нашата професия е свързана с голяма доза себелюбие и егоцентризъм. Така че хора, на които мога да разчитам имам, те са ми близки по някакъв начин, моя кръвна група са. Но не мога да кажа, че сме първи приятели с хора от моята професия. По-трудно е да сме толкова откровени, когато явно имаме други ценностни системи.
https://kapana.bg/kapana-likes/itemlist/user/570-%D0%BA%D0%B0%D0%BF%D0%B0%D0%BD%D0%B0-%D0%B1%D0%B3?start=15183#sigProId51eea1dd8e
Драми и пороци
Биляна Янкова
Според последни новини от "Атака" се опитват да върнат свободното пушене в заведенията.
Аргумент-нарушава се правото на хората свободно да запалят цигара в ресторант или кафене. Поредният абсурд. Поредният популистки фишек.
Интересно, така не се ли нарушават правата на непушачите? Аз не искам като вляза в кафене с измита коса да изляза вмирисана на стар пепелник.
Била съм и от едната, и от другата страна. Като съм искала да запаля, съм излизала на открито, където няма да преча на никого.
Не е комфортно, но щом съм решила да си тровя дробовете с катран, ще тровя само моите.
Няма нагло да запаля в присъствието на деца на съседната маса, например.
Всъщност хората се борят за правото на самоунищожение. Добре, но нека не се нарушава правото на останалите на самосъхранение.
Никой не е длъжен да диша цигарения дим на другите, казвам го от името на пушач и непушач. Защото и в двата случая ще застана зад думите и мнението си.
Ако започна да ви наливам на сила с други канцерогени ще ме съдите, нали?
А се сърдите като ви откажат пепелника в кафенето, нали?
Колелото се завърта, и винаги има потърпевша страна.
Нека поровим малко на по-дълбоко. Тук не говорим за отмяна на закона, чисто и просто защото някой съчувства на мъката на клетия пушач.
В случая страдат заведенията, чиито маси ще побелеят от прах ако забраната остане и ВСЪЩНОСТ се спазва.
Страдат също и тютюнопроизводителите, защото продажбите им намаляват.
Иронията е в това, че пушейки, човек сам попада в капана на индустрията и от потребител, се превръща в предмет на покупко-продажба, задоволявайки нечии чужди интереси.
А най-жалкото е, че не само не го осъзнава, но и четейки тези редове по-скоро би ми пратил поздрави до 9-то коляно.
“И все по-ясно виждам, че нашият свят ще загине от алчността си.”
― Димитър Димов, Тютюн
Фотографска изложба "Букви на склад"
„Букви на склад“ е петгодишен проект на Щилиана Андонова, който включва фотографии, на забравени по фасадите на сградите табели, от времето на социализма. В основата на проекта е любовта на Щилиана към типографията, която се изразява в непрекъснато търсене на различни форми на шрифт в градското пространство.
Идеята за изложба на Щилиана в галерия ..Ластици се роди след като попаднахме на блога й - http://www.outletters.net/ . След няколкократни посещения и разглеждания на снимките й, решихме, че в тях има единство и цялост, подходящи за представянето им в изложба. В цялото това нейно търсене откриваме не само носталгия по миналото, но и стремеж към нещо съвременно и модерно. Нищо ново не се ражда, без да е вкоренено в нещо, което го предхожда. Това ни напомня на картината на Paul Klee, Angelus novus (изобразяваща, според Валтер Бениамин ангел-птица, гледащ в миналото, но тласкан от вятъра и крилете си неизбежно към бъдещето). Тoва виждаме и в буквите, които Щи с любов наблюдава, заснема и “каталогизира” в блога си.
Щилиана Андонова завършва образованието си в Пловдив, живее в с. Крумово и работи в града под тепетата. Започва развитието си в сферата на фотографията и продължава да заснема букви и табели по време на пътуванията си в страната и извън нея.