Характерно за персийската литература е поезията. Още от векове на всяко нощно шкафче стоят две неща – Коранът и книга със стихове. Първият роман се появява чак през двадесети век. От тогава насам персийската проза набира сила, а вчера пловдивската публика имаше възможността да се види очи в очи с най-продаваната иранска авторка – Паринуш Сании.
По професия не е писател, а изследовател. Занимавала се е години наред с психологически консултации и изследвания в какви ли не сфери. Има нейни издадени книги точно по тези теми, но тя самата казва, че едва ли повече от десет човека са ги прочели. Идва момент, когато иска да направи анкета за жените, за живота на едно поколение, което е изстрадало греховете на предишните, че и следващите след него. След като не намира подкрепа от своите колеги, тя пуска анкетата сама. Въпросите вътре са от рода на „На колко години се омъжихте?”, „По любов ли беше?”, „Имате ли образование?” и отговорите, които получава я вдъхновяват да се насочи към художествената литература. Така се появява романа „Моята орис”. Това за едно момиче, което се влюбва. Тя даже не говори с мъжа на сърцето си, но щом братята й усещат накъде са тръгнали нещата я пребиват и омъжват насила. Попада на съпруг, но както казаха на самото представяне „Добър, но комунист”. Героинята овдовява рано и остава сама с трите си деца. Години след това тя отново среща онази си първа любов, която даже й предлага брак. Децата й не са  съгласни с порива на сърцето й и така започва една война между майчината любов и тази на една жена в разцвета на силите си. За втори път собственото й семейство застава на пътя за личното й щастие.
Това е роман с история. Героинята е един събирателен образ на цяло поколение жени и майки, които са изстрадали своите години в опит да запазят и съхранят семейството си. Да дадат всичко на децата си, от което имат нужда, за да останат накрая сами, недооценени, без даже и една благодарност. „Моята орис” изстрадва своето публикуване. Дълго време романът не е бил разпространяван в иранските книжарници, но накрая Сании печели войната. За изключително кратко време се превръща в бестселър. Моментът в който е направен първият професионален превод на английски вече има желание за превода на романа й на цели 23 езика. Книгата е сред родната публика благодарение на Жанет 45, а както каза нейният издател Манол Пейков – това е роман, който е близка до България и може да ни каже изключително много важни неща.

Любимата музика на автора на огледалния Проект 0, който преобрази Капана, Кирил Кузманов, вече звучи по нашето малко радио вдясно на сайта. Един от най- емблематичните български млади артисти гостува на Виктор и Стефка в предаването Молескин, което ние много харесваме. Чуйте го!

Постановката Агенти, която беше спрягана за сценична версия  на изключително нашумелия сериал Под прикритие, така и не показа нищо от екшъна освен неговите актьори. От ролите си на полицаи и бягащи от властта, на сцената ни се показаха четирима брокера с техните шефове, един излъган клиент и леко раздразнена полицайка-феминист.
Това не е представление с дълбок смисъл или екзестенциална тема, но пък може да те разсмее със сигурност. Макар и не на всички от публиката да им понесе, около десетина човека станаха и си заминаха още преди средата, останалите искрено се забавляваха на именно тази ненатовареност от страна на сцената. Всъщност самите актьори не издържаха на поривите си, като Теодора Духовникова, която се разсмя на два пъти, което би могло да бъде прието като гаф ако публиката не беше изпаднала в истеричен смях заедно с нея. Роберт Ямакиев докарваше до сълзи със своя руски акцент, а щом Ивайло Захариев, Иво Йончев и Любен Кънев се появиха само по боксерки, макар и да се играеше под звездите, изведнъж температурите нараснаха и женската част от аудиторията започна да се препотява.
Българският театър върви по стъпките на своите американски колеги. Все още с бебешки крачки и с доста неща за изглаждане, родните постановки започват да засягат теми, които никъде другаде не можете да видите все още. Агенти е борбата в бизнеса, овцете срещу вълците, кражбите, сделките и подкупите. Тя е проблемът на израстването в бизнеса и колко евтина е човешката душа всъщност. Жив език, на места с доста вулгарности, представлнието не трябва да се гледа като Под прикритие на сцената, а като един собствен и жив организъм.

Тютюневите складове се превърнаха в дом на най-младата партида български дизайнери.

Изложбата Партида 4 събира прототипи, модерни хрумвания и оригинален талант на едно място. Чанти, които се превръщат в детска мебел, канапе, което с едно движение би могло да бъде страхотна кухненска маса. Ексцентричността също не липсваше – подвижната кухня беше най-голямата атракция от целия проект. Това са 4 пазараски колички, които са построени като кухня заедно с мивка, скара и табла за рязане.  Самата й конструкция е изключително актуална в момента, тъй като нещо подобно би могло да бъде идеален вариант при бедствени положения. Етажерка, която може сам да си оформиш, както ти хареса и както би било удобно за твоя собствен дом. Половин колело, което също беше един от най-големите фаворити, както и детските дървени играчки с магнит, за да бъде по-лесно на детето да сглобява.
Това не е просто изложба, а доказателство, че българското производство има какво да покаже и нашенският творчески ум е безграничен. Все още с бавни стъпки, младите дизайнери експериментират, но и съчетават красивото с нужното. Ежедневието ни е такова, че се нуждаем от лесно преносими мебели, неща, които са две в едно. Всичко е съобразено с начина на живот в едно българско семейство, нуждите на новия век и естетиката, на която всички държим. One Design Week представя Партида 4 за четвърти пореден път, като никога не повтаря дизайнери. Нашата цел е не само да направим изложба, а да дадем поле за изява на младите творци, каза координаторката на проекта. 

Ученици подкрепят Силвия Димитрова при дебюта й пред публика


Силвия Димитрова е най-новото име в българската проза. 12 е сборник с разкази – кратки, но пък изключително въздействащи. Започнат без да иска, при прочита на четири от разказите, приятелка на Силвия й казва, че много й напомнят за месеци от годината. Така се ражда и идеята за 12 – всеки разказ съдържа в себе си нотката на някой от дванадесетте месеца. Какво все пак я мотивира? Тя е ръководител на Ателието по творческо писане в ЕГ“Иван Вазов“. Дори на самото представяне на книгата й беше пълно с нейни ученици, а нейното желание е било децата да знаят, че им преподава добър и качествен писател.

Десетки хиляди хора са се захващали с писане, но нямат съдба, докато Силвия има, каза нейният редактор Недялко Славов. Кратките разкази са висш пилотаж в писането, който Димитрова управлява добре. Сама казва, че никога повече не би могла да напише нещо подобно и даже не иска. Това са дванадесет разказа, които флиртуват с читателя и го карат сам да търси и намира своята собствена логика в нехронологичната подредба на месеците. Да убиеш детето си, така Силвия описа единия си разказ „Виктория“, чиято главна героиня е посветена на дъщеря й. Трагичен край, който се опитва да прикрие или деформира, но разказът си е изисквал своето. Тя пише ударно и яко, органично, а думите й остават в теб като дъх на сладко вино.