Националните есенни изложби чукат на вратата. Събитието, с което градът бележи старт на септемврийския културен маратон, ще спази всички традиции, въпреки особената ситуация за културния живот в страната, породена от коронавирус пандемията. КАПАНА е медиен партньор на изложбите и ще ви запознае с проектите на всеки един от артистите, поканени за участие от куратора Галина Лардева.
Стилияна Узунова – един от участниците в Националните есенни изложби 2020 – е изключително интересен артист. Завършила „Книга, илюстрация и печатна графика“ и с дълъг стаж в телевизията като гримьор на „Като две капки вода“, тя има зад гърба си и голям опит като живописец. През септември тя ще представи маслени творби, в които има и пастел, въглен, принт и други внесени техники. Самите творби са интересна смес от символи, фигури и различни форми, които делят пространството на платното. Тя разказа повече за тях и за художествения живот в страната малко преди откриването на Националните есенни изложби в Пловдив, което ще бъде на 1 септември:
Какво представяте на Националните есенни изложби?
Това е цикъл. Една моя идея, която се роди преди две години. Когато професор Лардева ме покани да участвам в Национални есенни изложби и ми сподели темата, намерих смисъл за себе си да я реализирам именно сега. Всички творби са рисувани за пространството на къща ‘‘Мексиканско изкуство‘‘. Желанието ми беше да въздействат максимално в цялото си. Това са 18 платна в различен формат, от 20 х 20 см до 340 x 140 см. Работени са тази година.
Живописта е моята медия. Техниката е смесена – маслени бои, акрил, пастел, въглен, принт. Реших да експериментирам в тази изложба, едно мое лично предизвикателство.
Най-видимото свързващо звено между различните картини са тези циферблати или часовници, които се появяват по един или друг начин на всяко платно. Каква е идеята?
Аз ги наричам таймери. Таймерите на времето са навсякъде около нас, но моите таймери се появиха на една пътека за бягане. Там беше единствената пролука в еждневието, в която можех да си представя къде искам да бъда. И докато бягах, а цифрите на таблото светеха срещу мен, все по-осезаемо разбирах, че аз нямам време за нищо.
Непрекъснатото препускане в страхове и отговорности ни лишава от възможността да изживеем онези поискани места с хората, които ни носят истинско щастие. Непрестанно бързаме, тичаме . На едно място. Без да стигаме никъде. Точно като електронната пътека, на която бягах. Бягах от действителността.
Много интересно се преплитат абстрактни форми и композиции на платното с истински фигури, всяка от които „прави“ нещо. Много неща се „случват“ едновременно на това сюрреалистично пространство, което създавате. Има ли общ мотив сред тях, сякаш повечето от тях спортуват или играят?
Композициите ми имат дуалистичен харатер. Два паралелни свята. Местата, на които искаме да се чувстваме себе си и другият свят, днешният, в който сме притиснати от времето. Визуалното въздействие на луминисцентните, сигнални цифри ми се стори много подходящ символ за нашето съвремие. Опитах се да доближа максимално типографията до живописта, за да срещна тези светове. Вътрешният ни и онзи, който ни консумира, който ни кара да се чувстваме затворници.
Има много символи в картините ми. В годините те са се раждали в подсъзнанието ми и за мен носят много точен и близък смисъл. Сандъците, камъните, багажът, шатрите, спасителните ми куки, символ на моето минало и бъдеще, които на прима изглеждат страшни, но всъщност са винаги в моя помощ.
Фигурите в моите композиции са метафора на мислите, стремежите, разочарованията, слабостите и всичко, което ме вълнува. Има едни хора, които искат да спасят други хора - има едни смисли, които могат да освобят други мисли, чувства и действия.
Малките човечета, които разрушават оковите на времето, или просто го наблюдават, са нашите ценности и откровени желания. А тичащите хора на пътеките сме ние, в ‘‘матрицата‘‘. Днес. Гонейки един уж по-добър живот. Тичаме уморени, копнеещи за нашите места. Там, където сме били или искаме да бъдем.
В платна ми има и трети фигури, които просто седят или гледат, или правят нещо свързано с бита. Появиха се в картините ми преди двайсетина години, без лица, забулени, с дълги тоги. Но съвсем скоро разбрах, че това са моите светии, хората на вярата. Те носят в себе си доброто, спокойствието и мира.
Смесвате различни техники върху платното – това свързано ли е с разнообразния ви опит и образование в няколко сфери? Предимство или предизвикателство е тази възможност за богатството на техниките в съвременното изкуство, според вас?
Техниките и медиите са изразно средство, начин да разкриеш себе си, идеите си, гледната си точка и смисъла ѝ. Смесването на техниките при мен се случва интуитивно. Най-вероятно в случая има значение, че в Академията съм завършила ‘‘Книга, илюстрация и печатна графика‘‘ - там ни насърчаваха много да експериментираме. Но водещо в смесването на материала и медията трябва да е внушението. Това, което най-точно пресъздава твоята идея. Разбира се, дали си уцелил мярката, вкуса и доколко си успял, само времето може да покаже.
Какво мислите за съвременното изкуство в България в момента – като среда, пазар, галерии, критика?
Обществото вече е много по-информирано. Струва ми се, че се заражда една нова публика и това предполага артистите да търсят отражения и нови решения за своето изкуство, които да са в крак с нашето съвремие, да бъдат максимално откровени и да не се ‘‘носят по течението‘‘.
Няколко думи за Националните есенни изложби – какво ви е мнението за тях като събитие, в пловдивския и в националния художествен живот?
Националните есенни изложби в България са едно явление, което във времето не само засилва, но и надгражда дългогодишната си традиция, като дава възможност на артистите да експериментират и да срещат изкуството си. Радвам се, че има такъв форум, който изгражда вкус и развива съвременната култура. Мисля, че повечето колеги с нетърпение го очакват.
