Като че, всички ни е обзела еуфория с настъпването на сезона. Вървейки по улицата, съзирам само лъчезарни хора. Лицата им светят от ентусиазъм, от нови очаквания и трепети. От споделени страсти и сбъднати блянове. От обяснения в любов...

Паулина Гегова

Пролетта! Сезонът, приет за ново начало. Всички казват "Нова година, нов късмет", но именно през пролетта си поемаме отрезвителна глътка чист въздух и издишаме старите, събрали паяжина, емоции. Защото тогава всичко разцъфва, всичко се съживява, всичко придобива цвят, аромат, една нова, неопетнена енергия. През зимата душите са били като бели, пухкави страници. Нежни, но празни. А ето, че идва моментът, те да бъдат опръстени с всевъзможни багри. 

Пролетта носи унеса на романтиката, въздига те на крилете на надеждата. Кара очите да виждат като през най-чисто стъкло, където всичко е красиво и крехко, като току що пробило през снега, кокиче. Да, цялата природа е доказателство за това ново начало - флората, животните, дори ние. Дори ние - хората, ставаме малко по-добри, малко по-изпълнени с мечти, малко по-щастливи. Щастието върви ръка за ръка с настъпващата пролет, защото ни кара да вярваме, че светът може да бъде хубав. Всичко придобива друг почерк, друг нюанс, друга метафора. 

Щъркели, прелитащи в небето, крадящи мартениците; тучни ливади, по които можеш да бягаш цял ден без да се умориш; китни градини, в които искаш да се заровиш и никога да не излезеш, защото миризмата на цветя те опиянява повече от който и да е наркотик, а пеперудите и жужащите пчели кацат по оголените колена и ако притежаваха лицеви мимики, сигурно щяха да ти се усмихнат. Представете си поляна изпълнена с цъфнали слънчогледи, или безброй люлякови дървета. Ясното небе, с тук там облаци, приличащи повече на захарен памук, напичащото гальовно слънце и свежата вечер с ясни звезди. Това е за мен пролетта! А и не само за мен.

Като че, всички ни е обзела еуфория с настъпването на сезона. Вървейки по улицата, съзирам само лъчезарни хора. Лицата им светят от ентусиазъм, от нови очаквания и трепети. От споделени страсти и сбъднати блянове. От обяснения в любов... Какво по-хубаво от това да се влюбиш през пролетта? Тогава любовта идва сякаш натурална. Без да е пришпорена, без да е подтиквана. Изглежда като най-естественото нещо на света. Естествена, колкото естествен е изгревът, както и залезът след него. Вкусна и сладка като бонбон, или тръпчива и огнена като чаша червено вино. Някой може да я определя като избил хормон, но не тази първична реакция лежи в основата на всичко. Основата е, че разкрепостяваме душите си, освобождаваме сетивността, разширяваме хоризонта си. И най-вече - даваме си шанс! Шанс за нещо по-добро. За реализация, за фантазия. Зимната меланхолия отстъпва място на топлия апотеоз. И дори да е лъжовен... нека! Нека отпием от това въображение, което може да остави горчив, но може да остави и прекрасен привкус по небцето ни. Такъв... нереален, магически по един светъл начин. Изпълнен с безброй емоции. Като мелодия без лирики, като стихотворение без болка, като приключение без разочарование. 

Пролетта може да бъде описана най-точно с една единствена дума - Вдъхновение! И тази дума съдържа в себе си толкова много сила, колкото сила събираме за цял живот. Цял живот спотаен в един миг, който трае като вечността. Пролет пукна, а с нея и ние, като срамежливо цвете, готово да поеме по един необятен път, изпълнен с безброй светоусещания...

Включете се в програмата на One Design Week - фестивал за съвременен дизайн и визуална култура, като изпратите своите предложения за проекти и събития до 21.03 на Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите. в PDF формат /текст, снимки, илюстрации до три страници или кратко видео /mp4/ до 4 минути. Ако идеята ви е селектирана за участие, ще се свържем с вас до 30.03.

По-голямата част от програмата на ONE DESIGN WEEK е курирана, но за това издание обявяваме отворена покана и даваме възможност на подбрани събития да станат официална част от него.

Мултидисциплинарният подход, който следваме тази година, позволява да отворим програмата за идеи от всяка област на дизайна. Tемата на ONE DESIGN WEEK 2016, - Мога ли да помогна? разглежда дизайна в неговата цялост и цели въвличане на публиката в дизайн процеса и ангажирането и с продукти, услуги и материали, които променят начина, по който взаимодействаме със света около нас.

Повече информация и насоки за участие: http://edno.bg/blog/otvorena-pokana-2016

21 март е Международен ден на кукления театър

Каним ви на Ден на отворените врати в Куклен театър Пловдив 

http://bit.ly/1QHoMM9

През 2003 г., по решение на Международния съюз на куклените театри към Организацията на ООН по въпросите на образованието, науката и културата (ЮНЕСКО), 21 март е определeн за Международен ден за популяризиране и подкрепа на кукленото изкуство – тази пленителна магия и за деца и за възрастни.

Ще се радваме да споделим нашето ежедневие с вас, за да станете и вие част от къщата на куклите. Посещенията ще са организирани в групи до 10 човека на всеки кръгъл час от 10,00 до 16,00 ч. С цел по-добра организация и безопасно и приятно посещение, моля, заявете участието си в безплатния тур: през регистрационната форма на сайта на театъра http://bit.ly/1QHoMM9, или по телефон: 032 623275 или на място - ул. Христо Г. Данов 14 /всеки делничен ден от 09,00 до 17,00 ч., а събота и неделя до 12,30 ч./

В навечерието на Първа пролет, когато студът отстъпва на топлото слънце и природата се събужда, а денят и нощта са равни - кукленият театър по света празнува. Пловдивският куклен театър също ще празнува - заедно със своите приятели и почитатели. 

На 21 март в 10 ч. ще отворим ателиетата на театъра, ще вдигнем завесата, ще открехнем вратата към реквизитната, ще влезем заедно в склада с декорите... Заедно ще надникнем зад кулисите, за да видим как сценичните работници строят сцената за спектакъла „Приказни бъркотии”, с помощник-режисьора ще подредим декора и куклите, с художниците в ателието – ще станем свидетели на ремонт на кукли и костюми. В коридорите, гримьорните, фоайето ще срещнете с любими актьори и сценографи, кукломайстори. Ще ги попитате за тяхното майсторство, ролите им, куклите с които играят, проектират, създават.

Ще ви очакваме!

А за тези, които освен да разглеждат обичат и да творят, на 19 март, ви каним станалата вече традиционна „Работилница в Кукления театър”. Този път тя ще е посветена на кукленото изкуство – рисувани герои от приказки оживяват като кукли. Желаещите да участват в тази работилница трябва да донесат рисунка на любимия си герой, който заедно с художниците от Художественото ателие на театъра, ще бъде превърнат в кукла, на която ще можете да движите ръцете, краката, главата... /Рисунките трябва да бъдат не по-големи от лист А4 или лист от блок за рисуване/. 

Участието в работилницата се заявява във формата за регистрация в сайта на Кукления театър - http://bit.ly/1RBwKtJ

Актьорът сподели прекрасни разкази от миналото си, свързани с велики актьори като Парцалев и Мутафова

Разказа за детството си, за годините във ВИТИЗ, в казармата, в различни градове и чувствата бликаха от него като фонтан на емоцията

Екатерина Стоянова

С песен на Бертолт Брехт и спомени за отминали години– онези в безгрижното  детство, с много лудории и игри в Добруджа, до безкрайното море, край вятъра, направил местните жители по-търпеливи, лете – южен и топъл, зиме – бръснещ и плашещ, започна биографичният шоу-спектакъл „От роля в роля“ на Николай Урумов в U P.A.R.K. GALLERY.
Актьорът разказваше изключително увлекателно и красиво, бе раздвижен и усмихнат. С лекота имитираше различни природни звуци, вилнееше край микрофона, жестикулираше пламенно и създаваше у зрителите запленяващо чувство, сякаш може да направи всичко на сцената.

Разказа как, като деца, с приятелите му обичали да си играят в онези прашни улици на Българево, в сивата, мека като брашно прах, останала под колелетата на каруците и камионите. С усмивка си спомняше тези години, в които, по лятно време, Българево се превръщал в един малък Холивуд, защото много филми се снимали там. Тогава той е мечтаел да бъде част от това. Каква радост е някой актьор да те прати да му купиш цигари и те погали по главата, сподели Урумов. Разказа дори как е хукнал през снимачен кадър, за да влезе в него и го е провалил. Много искрен и много въздействащ, актьорът потопи публиката в океана на живота си и като приятел на приятел, й даде възможност да се запознаят с него, с радостите и мъките му.

След детските години се пренесе в училище, където бил лош ученик, по думите му и учителите не вярвали в него. Тогава е видял обява за местния театрален колектив, набиращ нови колеги. Кандидатствал е, приели са го и е останал предоволен и щастлив. Той обича уханието, което носи сцената и то му действа като наркотик.
Разказа за казармата, за театъра в Русе, където постоянно гледал постановки и не му се искало да излезе от там, за първите си години във ВИТИЗ, а след това представи още една песен, написана специално за него.

Във втори курс е трябвало да постави моноспектакъл,  като се е надявал да представи драматична роля, но, уви, все го нагласявали да играе смешници. За драматичните роли, трябва да имаш своите натрупвания. Прав е бил професора, замисли се той.

Спомена много видни имена на българския театър, като Стоянка Мутафова, Георги Парцалев, Петър Слабаков и др, с които се е чувствал невероятно на сцената.
Разказа много  истории, свързани с Антон Горчев, Жельо Желев, Сашо Морфов, фурията – Мутафова, Калата, Стефан Данаилов, Кръстьо Лафазанов и други.  Говореше за тях като за богове – с такава любов и възхита, в такъв плен.

За Стоянка Мутафова сподели колко прекрасна и енергична е на сцената и как заразява останалите актьори със своята енергия, колко много импровизира и прави изненади, развеселяващи всички.

С приказки за Калата се пренесе в „Бай Ганьо“ – о, колко много от неговата любов е попил този период. А Лафазанов е бил любимият му партньор, с него са се разбирали перфектно, говорели са на един език и са си прехвърляли топката на сцената, като заедно импровизирали и се забавлявали много. Дори заради тези импровизации е спечелил награда за главна мъжка роля „Икар“.

После стигна до Пловдив, където разказа как е влязъл в театъра, по-скоро как са го поканили, след като няколко постановки не намерили достатъчното внимание и пуснали анкети из града, за да разберат какво и кого искат да видят зрителите. Следователно зрителите масово искали „Бай Ганьо“  и така – те го избрали. Но това било огромно предизвикателство, защото те вече са с родени и живи очаквания, които трябва да бъдат покрити.

След Пловдив – в Шумен, след Шумен – отново в Русе – така той обикалял театри и не се задържал в 1 повече от 5 години. Задържиш ли се повече от 5 години в един театър, започваш да се разхождаш в него като директор, до болка познаващ всичко,  вече всичко – рутинно и еднакво. Докато всяко ново място с нови актьори и очаквания, е предизвикателство и живот, казва Урумов.

Изпя няколко песни, по време на спектакъла, разказа много лични и не толкова лични истории, подробно запозна публиката със себе си, премеждията и забавленията, които е срещал, спомни всички велики български актьори, с които е работил и, някак с носталгия, много често гласът му ставаше плътен и нисък, сякаш плачещ за миналото.
Спектакълът той е направил в чест на всички онези велики актьори, с които е имал честта да се срещне, а след него остана да си поговори още с хората в U-P.A.R.K. галерията, но неформално и приятелски.

Пловдивските ценители на изкуството препълниха залите на Градската художествена галерия, където на 18 март се откри впечатляващата изложба на Ясен Гюзелев – един от най-забележителните илюстратори на съвремието ни. Ретроспективата на неговото богато творчество е проект на куратора Красимир Илиев и Софийска градска художествена галерия. 

Възхитеният зрител поема на красиво пътешествие, което завладява сетивата му още с ученическите рисунки на художника и особено с неговия зряло представен автопортрет на 15 годишна възраст. Заявеният талант се разгръща и демонстрира ярко чрез илюстрациите, рисувани по време на следването в Художествената академия. Емоциите на посетителя са покорени напълно, когато се изкачи на втория етаж на Галерията и види изключителните по майсторство и необятност на въображението илюстрации на книгите за Алиса, героинята на Луис Карол. Поразителна е работата на Ясен Гюзелев върху „Пинокио“ на Карло Колоди, върху книгите на Дикенс „Големите надежди“ и „Оливър Туист“. Зрителят е омагьосан от уникалните изображения, правени за „Дон Кихот“ и „Баскервилското куче“, циклите „Сократ“ и „Микеланджело“, картите Таро.

При откриването Ясен Гюзелев изрази надежда, че неговите творби ще дадат на многобройните му гости поне за кратко спокойствие от нещата, които ги дразнят в общия ни живот. И за друго призова маестрото в краткото си слово – да запазим Пловдив и културното му богатство,  завещано от предците. Апелира във всички български градове повече да се съгражда, вместо да се руши.

Заместник-кметът по култура и туризъм Амелия Гешева изрази своето възхищение от таланта на Ясен Гюзелев и го покани да вземе участие в артистичните изяви на 2019 година, когато Пловдив ще е Европейска столица на културата.

Гости на откриването бяха и съветникът от посолството на Република Турция в София и временно изпълняващ длъжността генерален консул в Пловдив Онур Екрен и съпругата му Дуйгу. В изложбените зали ги доведе най-вече техният интерес към изкуството и по-специално възхищението им от илюстратора Ясен Гюзелев, с чието творчество се бяха добре запознати.

Десетки посетители получиха автограф от художника върху екземпляр от илюстрирани от него книги, с които Галерията разполага.

Пловдивчани могат да попаднат в Страната на чудесата на Ясен Гюзелев до 14 април.

"Шепа спартанци под натиска на Ксеркса, ще ни избият" - продуцент Росица Вълканова

Паулина Гегова

Вторият ден от София филм фест, мина повече от добре. Залата на Lucky - дом на киното се напълни от почитатели и ценители на българското кино, както и от колеги от Драматичен театър Пловдив. Сред тях бяха Ивана Папазова, Симо и Ирен Алексиеви, Тихомир Кутев, Ники Станчев, Росен Чепилски и други. Всички те дошли, за да подкрепят своя колега Красимир Доков, участващ в новия филм на Иглика Трифонова: "Прокурорът, защитникът, бащата и неговият син". 

Филмът е копродукция между България, Швеция и Холандия. В него се говори на английски, немски и босненски. Сюжетът заляга на действителни събития и показва съдбата на оцелелите след войната в Босна и Херцеговина през 1992г. 

"Прокурорът не е филм, за който бихме ви пожелали "Приятно гледане". Дръзнахме да разкажем една чужда история, за една война, която на нас ни е колкото далечна, толкова и близка", споделя Иглика Трифонова, режисьор на кино лентата, която е отнела десет години, за да се реализира. Тези десет години, изобщо, не са минали напразно, защото са дали шанс да се събере един професионален екип, с професионално визуално и емоционално виждане. Като режисура и операторско майсторство, лентата е изчистена, без ефекти и гръмки сцени. Напротив, тя се докосва до семплото и действително-детайлно европейско кино, в което се държи повече на истината, отколкото на лъскавата фасада. Не е това, на което сме свикнали и с което ни заливат по екраните. Филмът е голяма лъжица за българското кино, но крайният резултат е повече от впечатлителен, особено за нас, българите, които някак си, можем да съчувстваме на съседите си и да усетим болката им. Самият актьор, Изудин Байрович е преживял войната, играе себе си, своят разказ. Нещо умопомрачително и разтърсващо.

"Когато някой каже, че филмът е тежък... Е, не е весел! Ежедневието не е весело, но най-важното е да ви докосне". 

Такъв бе и ефекта. В киносалона не се коментираше, цареше мълчание, тук там някое друго подсмърчане, а накрая, зрителите избухнаха с аплодисменти и отправиха въпросите си към любимия пловдивски актьор, Краси Доков, който играе "лошия герой" в продукцията, ако изобщо можем да съдим тези хора и техните действия. 

Той сподели, че това е било едно от най-хубавите преживявания в живота му. Смислено и важно! Трудно, но облагодетелстващо. Персонажът на Доков е събирателна от две реални личности, взимали участие в извращенията в Белите къщи в Сараево. 

"Според мен, миналото се повтаря и сега. А сигурно е и нормално! Може би, филмът трябваше да излезе преди емиграционната вълна" - отговори актьорът на въпроса ми за сегашното положение в Европа и бежанците. Дали е прав, не знам! Дали един филм би бил от някакво значение, също не знам. Знам само, че омразата и различията все още продължават да разкъсват и разделят хората един от друг. Дали тази злоба, тази вътрешна война някога ще спре, не е ясно. Малцина са тези, смеещи да вярват. Но както казва един босненски поет: Това е земя на кръв и тя винаги ще блика от омраза.

Link към trailer-a: https://www.youtube.com/watch?v=C0IH4W6q3wI

В „Пловдив 2019“ не става дума за 2019-а, дори не става дума и (само) за Пловдив

Теодор Караколев

Теодор Караколев е журналист от около 10 години. Работи дълго време и като фотограф. В последните 5 години специализира в сферата на културата. Работил е в различни пловдивски и национални медии, сред които Дарик радио и Mediacafe.bg – част от който е и към днешна дата. В момента е и студент „Изкуствознание“ в Нов български университет. Автор е на уеб-документалния филм „Как Пловдив стана Европейска столица на културата“. С радост ви информираме, че от днес Теодор става част екипът на Под Тепето като външен автор.

Поемането на отговорност е черта на смелите хора – нещо, което рядко виждаме напоследък. Смелостта пък е именно причината Пловдив да спечели Европейска столица на културата. Смелост на много нива – да бъдем открити за проблемите си, като си ги признаваме. Да чуваме всеки глас, а не да си запушваме ушите за „врагове“ или тези, които критикуват, пък нека било конструктивно. Смелост да помечтаем за промяна на града. Тази смелост ни донесе победата в кандидатстването, но имаме огромна нужда да я запазим и, все пак, да си понесем отговорността, за да изпълним това, заради което сме одобрени от европейското жури.

I

Шокът в описаното в началото на първата ни Апликационна книга е голям. Първата книга започва с това, че градът ни е пълен с проблеми – с културно-историческото наследство, социални, етнически, обществени, политически. Уви, около три години по-късно, този документ не е докоснал нито масата пловдивчани, нито така напредничавата ни управа, която, уви, явно още не е чела този тъй важен за града ни проектен документ.

Признанието, че имаш проблеми и имаш желанието да ги решаваш е много, много по-силно и смело от самоцелното хвалене и слагане на розови очила, че си великолепен, бляскав и най-стар на света, докато си рушиш документите за тази старост с бутафорно надстрояване или бутане с багери.

Тъкмо това желание да си решаваме проблемите грабна журито – грабна ме и мен, който, следейки процеса от самото му създаване, бях доста скептичен, след сменените тогава 3-4 директора. Без да съм бил вътре в процеса на писането на книгата, но винаги следейки всичко в града, бях изумен как екипът на фондацията - подчинени на иначе розово гледащата община - могат да са толкова критични, но и толкова реалистично насочени към живота в града. Как, например, от 20 години (а, вероятно и повече) си говорим за Адата и какъв хубав парк би бил, за пустеещия Младежки хълм, за Тютюневите складове и претъпкания с автомобили Капана...

И така, четейки, установих че един огромен процент от пловдивските проблеми – а не от пловдивските гордости – са събрани в тази Апликационна книга и много по-важното – потърсено е решение за тях. Никой не е вдигнал ръце и не е казал „Ама тези сгради са частни, нищо не можем да направим“ или „Ама тоя остров не е наш, няма как да направим нищо там“. Спечелихме, защото се състезаваха хората с очи, уши и емоция, които видяха, чуха и усетиха града и подредиха това, което спечели всички европейски специалисти. Защото тогава се бяхме спасили от най-сериозната опасност – управлението и идеите да бъдат заграбени от слепи, глухи и безчувствени хора, които на всичкото отгоре нямат чувство за отговорност, макар и да имат електорат и родители с минало.

II

Всичко това може да ви се струва много досадно, за да се повтаря, но е нужно, тъй като все още забелязвам следната грешка у гражданското мислене:

Първо „Европейска столица на културата“ е три неща:

Европейска, т.е. трябва да покаже нещата в европейски мащаб, да бъдат интересни не само на нас, а на всеки европеец.

Столица, т.е. трябва да бъде за пример, трябва да е новатор и да прави неща, каквито не са правени досега.

И също толкова важно, да бъде културна – т.е. без значение какво прави, дали си решава социалните, екологичните или икономическите проблеми, да ги прави чрез култура. Но, именно поради предните две неща, не може да се занимава само и самоцелно с „култура“.

Освен това, обаче:

„Пловдив 2019“ не е една година празненства.

В „Пловдив 2019“ не става дума за 2019-а, дори не става дума и (само) за Пловдив.

Въпросът е, че проблемите, залегнали в Апликационната книга, не са уникални за града ни. По света е пълно с ценни и красиви сгради, които са изоставени и рушащи се, за които има икономически интерес или които, в очите на местните кметове, са свърталища на наркомани. Да решиш този проблем – тази сграда да престане да бъде рушаща се и изчезваща, може да подходиш поне по два начина. Първият е да я събориш (или да не ти пука, че я събарят). Вторият е да се опиташ да работиш чрез култура – дали чрез диалог, дали чрез артистични акции, дали, предоставяйки икономически анализ колко по-ценни са лофтовете от бездушните стъклени хотели.

Решавайки проблема – без значение по кой от двата начина, но пловдивското обещание беше да е чрез култура – с Тютюневите складове, а и също с Адата, Столипиново, Капана или липсващото българско Биенале, ти не го решаваш до 2019-а. Капана няма да стане отново градския паркинг през 2020-а година. Изпълнените с живот сгради в Тютюневото градче няма да се срутят през 2020-а. Един оживен, артистичен и със запазена природа остров, като Адата, ще продължи да бъде оживен и пълен с артисти и през 2020-а, защото проектът е готин, новаторски и всички в Европа ще му се кефят.

Не става въпрос и само за Пловдив, защото успешно изпълнените проекти за Тютюневото градче ще дадат шанс и идеи на Харманли да си запазят техните складове (ако имат още, де), на София да си запази Захарна фабрика (ако не е срутена дотогава) и т.н. и т.н. Именно за това става дума, когато се говори за „столица“ - да бъдеш пример, новатор и да измисляш нови начини да се справяш с проблемите си. Защото, ако вдигнеш ръце и казваш „Всичко е законно, имат си разрешителните“, не си нито столичанин, нито културен. За европеец да не говорим.

III

Когато бяхме избрани за „Европейска столица на културата“ наистина беше свършена само малък процент от цялата работа. Много хора го казаха, малко го чуха. Европейското жури ни посочи и каза, „вие ще сте“. Нашата работа – на гражданите, медиите, на самите институции – е да успеем заедно да забъдем столица. Гражданите се стараят, но вероятно се изисква още повече активност – в противен случай нямаше да се търпи човек, като арх. Румен Русев в управителния съвет на „Пловдив 2019“ в продължение на 4-5 години. Някои медии също се стараят, други имат много път да извървят – например тези, непловдивските, които в последната седмица са разбрали кой е пловдивския кмет, но раздават присъди за Европейската столичност, и отнемането на титли (без да са способни да назоват тазгодишните ЕСК, например). Безспорно е, обаче, че най-много трябва да се постараят институциите, които да осъзнаят, че ако си вършат съвестно работата, ще видят у гражданите партньор, а не враг. Същото ще видят и у медиите, между другото. Столичността изисква да наскочиш себе си, да надскочиш дори законовите ти ограничения и от машина, която само подписва документи, да се превърнеш в гражданин, на който му пука за града.

Спорно е колко сме се променили от 1989-а до днес. До 2019-а има малко време, но вярвам, че е достатъчно, за да докажем, че промяна има. За да сме истинска европейска столица на културата, а не просто са ни дали една награда, трябва да покажем, че всички сме „заедно“, наистина – както смелите пловдивчани, дошли в понеделник на жива верига, така и служителите в общини, министерства и пр., които все още нямат смелост да си признаят грешките и сипят обвинения в една или друга посока. Вярвам, че до 2019-а има шанс това да се промени, а ако това стане – ефектът ще е много по-дълъг от тази една празнична година.