Темата ще представи Владислав Ермолин (р.1968, Москва, Русия). Завършва Физико-технически институт, като междувременно през 1991 г. се среща с Лама Оле Нидал и става негов ученик. Учи в Международния будистки институт на Кармапа (KIBI) в Делхи, след което осем години е преводач от тибетски на руски език в руския клон на института в град Елисте. От 2005 г. учи и преподава тибетски език в Международния институт за тибетски и азиатски изследвания (ITAS) в Малага, Испания. Преподава в центровете на Диамантения път на будизма от 2006 г. и е един от преводачите на Шераб Гялцен Ринпоче, високоуважаван лама от линията Карма Кагю.

Будисткият възглед за света и явленията има някои забележителни сходства с основните понятия в съвременната физика, най-вече с двете й най-важни теории - квантовата механика (физиката на безкрайно малките частици), както и с теорията на относителността (физиката на безкрайно големите величини). Факт е, че будизмът и науката са напълно различни методи за изследване на природата на реалността, но и двата подхода се стремят да открият истината, прилагайки едни и същи критерии - автентичност, точност и логичност. "Да виждаш нещата такива, каквито са" - това е желанието и на науката, и на будизма.

Лекцията ще бъде превеждана на български език. Вход свободен (дарение по желание).

Събитието ще се проведе на 5 февруари (петък) от 19:00ч в Дом на културата „Борис Христов”, Пловдив, конферентна зала, ет. 1.

Образователната ни система работи чудесно. Нейна идея е не децата да бъдат образовани, а лесно контролируеми, произнесе се един от участниците в дискусията

Ново явление в Пост-културната сцена, заема място от няколко седмици. Ново, интересно и даващо право на неанонимно и в същото време неосъждано право на глас. Информираното несъгласие вече има няколко разисквани теми зад гърба си, а снощната сбирка не изневери на стила си. Темата бе "Манипулативното образование", разглеждаща последните събития в промяната на образователната програма в училищата. Всички сме наясно, че тези промени вдигнаха народа на крака, агресираха го и го накараха да заклеймява политици и различни етноси. Определението "съжителство" породи плеада от неприязън, основано или не.

По време на цялото обсъждане се засегнаха няколко теми, сред които: на какво всъщност учат децата ни в училище и образованието им не е ли съвместен процес между ученици и учители; способи си ла 4-класниците да осмислят „История славянобългарска“ на тази крехка възраст и каква е ролята на медиите в така нашумелия конфликт между министри и народ.

Първият зададен въпрос, който повдигнаха Никола Николов и Тони Шнитер, чиято идея са тези дебати, бе:  „Училището ни учи да мислим или ни учи какво да мислим?“ С други думи, каква е ролята на българското училище? То ли трябва да поражда в нас принадлежност за родолюбие или да ни развие до толкова, че всеки сам за себе си да открие отговора? Подобно на религията, историята и литературата също са "науки", твърде субективни. Историята е различна за всеки. Би трябвало да подлежи на факти, но бива изкривявана според народа, който я разглежда. Ако Априлското въстание е едно за българите, то от мюсюлманите е разглеждано по напълно различен начин. Интересното беше, че повечето мнения отричаха тази принадлежност, с аргументите, че сегашното общество с нищо не е допринесло за миналото. Имаше и бранители на родното, твърдящи, че кръвта на прадедите ни тече и в нашата кръв и ние трябва да се гордеем с постиженията им. Наблегна се твърдо върху идеята, че образованието създава едни "социални продукти", с еднакви бази данни, които после да излязат в света и да работят за държавата, без да дава предпоставки за личностна идентичност. Което в крайна сметка доведе до коментар, който цитираме по памет: „Образователната ни система работи чудесно. Нейна идея е не децата да бъдат образовани, а лесно контролируеми.“

Това поражда други въпроси. Нима само учителите са отговорни за интелектуалното и личностно развитие на децата? Колко и да им се иска на учителите, извън класните стаи те са безсилни и тук на помощ трябва да се притекат родителите, които не винаги са готови да подходят с разбиране към даскалите. Като цяло, топката се прехвърля от едни ръце в други и ако преподавателите осъзнават, че всъщност се прехвърля не топка, а самите деца, то малцина са тези мами и татковци, които осъзнават какво реално се случва в образованието на децата им.

В подобна ситуация особено полезно е неформалното образованието, което също бе застъпено като тема. За съжаление, то все още не е набрало достатъчно популярност у нас, но с надежда срещаме все повече млади хора, които считат подобно нещо е крайно необходимо у нас и са посветили цялото си свободно време да пропагандират „нещата, на които не ни учат в училище“.

Разбира се, нямаше как да не се изкоментира, превърнала се в скандал „История славянобългарска“. Важно е да се знае, че тя НЕ Е ПРЕМАХНАТА от учебната програма, а преместена за изучаване в по-горен клас, като Тони и Никола специално си бяха подготвили програмата на МОН, в която изрично е вписано изучаваното на творбата. Оказва се, че на болшинството от децата в тази ранна възраст им е трудно да разберат Паисийвите слова. Факт е, че те са доста трудни и сложни, но дали наистина е невъзможно? Ако бъде представена по достъпен начин, дори невръстен хлапак би могъл да ги осъзнае. Може би, тук министерството подценява нашите деца. Има го и елементът, че всяка литературна програма следва определена епохална структура. Ако те се смесят, би станало наистина объркващо. Трудно може да учиш в една и съща година, едновременно произведение от началото на 18ти век, паралелно с произведения от просвещението, например.

Странно обаче, докато гостите дебатираха, никой не спомена премахването на народните ни песни. Всичко се въртеше около "История славянобългарска" и почти никой не я разгледа като това, което реално е - литературно произведение с голямо значение.

Малко преди самия финал се забеляза голям упор срещу обществените и социални медии, които, според дебатиращите, са направили от мухата слон, в изгода на някои политически партии. Няма как да не сте станали свидетели на заглавия от рода „ШОК И УЖАС! СВАЛЯТ ПАИСИЙН ОТ УЧЕБНАТА ПРОГРАМА!“. Тази тема ние няма да коментираме, тъй като вярваме в здравия разум и развития интелект на нашите читатели, които сами могат да изявят мнение по въпроса.

Както казахме, мнения много. Но ако имаше нещо наистина стойностно, то бе, че в нито един присъстващ, не се отразяваше истинска злоба към турското общество. 99% бяха против наслагващата се омраза, което дава някакви надежди, че сме ако не толерантни, то поне здравомислещи същества, които не искат да бъдат влачени от синджирите на властниците и предразсъдъците.

От няколко години насам, вторият ден на февруари се превърна от почитан празник в повод шеги между мъжете. Независимо как бива възприеман от силния пол обаче, легендите остават и биват предавани от поколение на поколение. Днес ви предлагаме ако не да се запознаем, то поне да си припомним какво са разказвали прадедите ни за днешния ден и какво е съхранил българският фолклор до днес.

Легендите разказват, че в мрачните години на робството еничарите събирали "кръвен данък". Те ходели по къщите и насила отнемали мъжките рожби от родителите им. За да се знае в коя къща са били, те бележели вратите с кръв. За да скрие детето си, една майка заклала петел и с кръвта му напръскала пруста, портичката и оградата пред дома си. Когато еничарите пристигнали, видели кървавите следи и се убедили, че преди тях вече е минала друга потеря. Така майката успяла да спаси сина си. Всъщност е било практика българските семейства да маркират с кръв входните си врати, за да заблудят еничарите, че от техните къщи вече са взети момчета за попълване на войските на османската империя.

Вторият "Трифунеи", тоест денят след Трифон Зарезан, българите наричат Петльов ден и по своя характер това е мъжки ден. Старите хора разправят, че този ден се почита, защото, още когато цар Ирод избивал младенците в търсене на новия цар, една майка, за да запази рожбата си, накървила всички съседски порти с отрязаната глава на петле, като объркала нишана и спасила момченцето си. После тази легенда нагодили към еничарските золуми, но празникът останал.

Вече триста години денят 2 февруари се отбелязва като празник на мъжките рожби. И досега жителите на варненските села Голица и Кривини, по стар български обичай празнуват Петльов ден. Облечени с празнични дрехи, те разхождат из улиците по един петел, след което го обезглавяват рано сутринта на 2-ри февруари. Части от сварения петел, заедно с пита и мед се раздават на съседите за здраве. В някои райони колят черна кокошка за курбан. Забранено е да се работи, защото се вярва, че това е "черен" ден и ако се подхване нещо, "къщата ще се почерни" и децата ще се раждат белязани. Спазва се строго половото въздържание: така ще се увеличи плодовитостта на домашните животни и те ще бъдат живи и здрави. Жените не пипат остри предмети, не режат хляб, конци или дърва, за да бъдат здрави децата. Не се правят годежи и сватби, за да не умре някой от младоженците. Дори в някои райони Петльов ден е познат като св. Черна, баба Черна, Черен ден и е символ на тъмнина; мрак, смърт. Затова обредните действия на празника трябва да умилостивят лошите сили. Те включват жертвоприношение на петел или кокошка, а също и житна жертва (питата с мед). Тези езически по съдържанието си ритуали, са адаптирани към култа на св. Евтимий, покровител на децата. В християнските и дохристиянските култури петелът възвестява изгрева на слънцето. С неговия образ е свързана и представата за възкресението на мъртвите - той е символ на вечно възраждащия се живот, а 2 февруари става ден на мъжката рожба. Майките, които имат момченца, гостуват на своята баба-акушерка в селото. Носят се погача, заклан петел и дарове.