Новото Възраждане в Родопския драматичен театър

Ново Възраждане. Това високо дело извършва Крум Филипов и екипът му от Родопския драматичен театър. Само за няколко месеца режисьорът зачисти паяжините и би адреналин в спрялото сърце на Смолянската драма, за да покаже пред пловдивска публика спектакъл, достоен за най-престижните европейски сцени. Радичковата Лазарница изправи на крака всички в Камерната зала на пловдивския театър на два пъти, тъй като трупата на Филипов извъртя дубъл на представлението в рамките на няколко часа. Причината- борба за оцеляване. При все, че онова, което видяха поклониците на Мелпомена, бе толкова качествено, че би подпалило най-взискателните публики в Берлин и Париж. Страхотните и нестандартни режисьорски решения на Филипов, грабващата и ефектна сценография на Виктория Филипова, изключителната игра на Кънчо Кънев показаха на зрителите какво е културно възраждане в една погребана, после съживена, а сетне пратена в трета глуха институция, каквато е Родопският театър. Който с минимум средства, много лични лишения и никакъв компромис е вдигнал летвата високо, много високо. В Пловдив гостуваха едни съвременни възродители, за които съживяването на един театър не е просто работа, а епохална мисия. Ситуацията е „тегава”, както я описва самият Филипов, но това някак дори нахъсва и него, и всички от трупата. И в този момент, докато четете тези редове, директорът вероятно лепи афиши в столицата, където гостува с другото си представление за сезона Майстори. Да, прави го, и никак, ама никак не се притеснява от това. Защото всяко едно движение, което извършва в последните месеци, е в името на театъра и публиката, естествено. В името на мечтата за съвършенство. Трудно е. Много е трудно. Но си заслужава, когато си отворил вратите на дълго затворен храм, приемаш за първи път публика след години на театрална смърт, да видиш как бедни и съвсем обикновени хора влизат като богатири в салона, застават пред сцената и сядат на столовете с тежестта на великани. Това ни вдъхновява, затова ще продължим да се борим до сетни сили, каза след спектакъла в Пловдив Крум Филипов. Сякаш доказателство на думите му е тялото на Ивайло Иванов, който играе Шаро в Лазарница. Младият актьор е дамгосан от тежката верига, с която е окован през по-голямата част от представлението и която е постоянна част от хореографията му. Сякаш бичуван Ивайло е безпогрешен на сцената. А в мига, в който сваля прангите, сваля и дрехите пред публиката. Голото мъжко тяло се отправя на вечно пътуване към горния свят на фона на приглушена светлина и пушек. И идва да напомни, че има моменти, в които всеки е гол пред съдбата си и трябва да я посрещне с високо вирната брадичка, а не скрит зад маска и абсолютно безполезен в случая лъскав доспех. Гол, с блестящо от сълзи лице, остана накрая и Кънчо Кънев. И сякаш каза: Не дрехата, не риалити форматите, не протекциите и медийните пукотевици правят актьора. Правят го сълзите, страстта към театъра, любовта към сцената и яркият талант. 

За Родопския драматичен театър тепърва ще се говори,  ще се говори много и силно…  

Виртуозният италиански китарист Алберто Мезирка ще даде старт на деветото издание на фестивала на китарата в Пловдив на 30-ти октомври. 29-годишния италиански изпълнител, лектор и водещ на майсторски класове ще направи концерт, който ще остане в музикалните анали на града, категорични са меломани, познаващи качествата на Мезирка.

Алберто започва да пише своята творческа биография още от ученическите си години, по-късно получава бакалавърска и магистърска степен в Консерватория, в класа на изтъкнатия педагог Джанфранко Волпато, завършвайки с най-високото отличие “Summa cum laude” и почетно отличие. След това учи в музикалната академия в Касел, Германия, при Волфганг Лендле. Двукратно печели „Златна китара”, за най-добър запис през 2007 г., и за най-добър млад артист на годината през 2009та. През 2013 г. неговият компактдиск „Британска музика за китара”, публикуван от Paladino Music OG, печели „Златна китара” за най-добър запис на годината.

Подходът на Алберто към музиката се различава много от този на по-голямата част от днешните китаристи. Чрез избора на парчета, които интерпретира и  начина на изпълнение, той категорично отказва да използва китарата просто като приятен музикален инструмент, а напротив - успява да създаде място за среща между различни музикални жанрове със съблазнителна виртуозност.

На 30ти октомври /четвъртък/ в Балабановата къща пловдивската публика че може да чуе на живо и френското дуо от Лион - „Темиз”. На следващия ден е концертът на още един  интересен дует от Франция - „Ле фрер медуз”, както и този на българския китарист Боян Дойчев, който ще представи специално подготвения си репертоар. На 1ви ноември фестивалът на китарата ще се премести в Камерна зала на  Драматичен театър-Пловдив, за да посрещне  проекта на Шибил Бенев.

Билетите за концертите в рамките на Международен фестивал на китарата вече са в продажба в билетен център пред общината. Цената е 10 лв, а пакетна цена за трите вечери -  25 лева.

Програма:
30 октомври – Балабанова къща
Алберто Мезирка – Alberto Mesirca
Дуо Темиз - Duo Thémis

31 октомври - Балабанова къща
 Ле фрер медуз - Les frères méduses
Боян Дойчев

1 ноември – Камерна зала, Драматичен театър
19:00 часа - Шибил Бенев проект

В края на месец октомври ни очаква интересна лекция и дебат на тема как всекидневните ни дребни решения водят до глобални изменения. Защо е важно изделията, които ползваме, да са безвредни за нас и природата и защо цикълът на проектиране, производство, употреба и рециклиране трябва да бъде екологично съобразен?

Лектор е Красимир Мандаджиев – главен дизайнер на „Валинор” и създател на уникална серия нетоксични дивани – Green Sofas. Домакини на събитието са мебелен салон „Галеро” и производителят на мека мебел „Валинор”, чиято цел е да запознаят повече хора с идеята за потребление на устойчиви продукти, безвредни за хората и природата.

Ето и събитието във Фейсбук: https://www.facebook.com/events/805227579536460/
30 октомври, 19:00 часа,
Мебелен салон Галеро,
гр. Пловдив, ул. „Екзарх Йосиф” 16

Ивомир Игнатов се чувства все по-комфортно в ролята на Дон Кихот или Дончо Манчев в спектакъла на театър Хенд

Режисьорът Добрин Добрев: Всеки един трябва да намери рицаря в себе си

Сезонът в Театър Хенд започна с невероятната интерпретация на вечната творба на Сервантес за Рицаря на печалния образ в пиесата "Дон Кихот и Санчо Панса или нелепите приключения на Дончо Манчев и Станчо Панчев". В ролята на благородника влезе Ивомир Игнатов-Кени. Той и режисьорът Добрин Добрев – Додо застанаха пред КАПАНА.БГ, за да разкажат защо този образ е толкова актуален и днес, какво не е наред с днешната Дулсинея и най-важното, какво е свободата...

Защо решихте да създадете пиеса точно по текста Дон Кихот?

Додо: Най-просто казано, идеята беше да намеря едни класически образи от едно класическо произведение в нашето съвремие и се оказа, че за съжаление ги има. Много Санчовци, много Дон Кихотовци, които остават в очите на управляващите като едни луди, но те не са луди. Ние българите не сме луди и не се връзваме на празните приказки например. Другата идея всъщност е да се забавлява публиката с всичкото това нещо, защото все пак ти трябват и усмивки в този живот, който живеем. Достатъчно проблеми имат хората и понякога имат нужда от една усмивка.

Но плакатите за фон не са ли повече трагични с изписаните истински думи на политиците?
Додо: Да. Всъщност представлението е мислено като един сатиричен фарс. Фарсът е комедиен жанр, но може и като трагикомедия да се гледа. Не гледаме сериозно на представлението, а с шега и усмивка. Болката и сериозното стига до публиката ако тя го почувства.

Разкажи ни малко за образа на Дулсинея- доста по-различна е от оригиналната…
Додо: Според мен са се променили доста идеалите за жената, красотата и любовта в днешно време. Налагат ни се едни фалшиви идеали, което съм се опитал и да заложа в представлението. Другото, което се опитах да заложа, е цялата ни държава в образа на Дулсинея. Дон Кихот и Санчо Панса се опитват да правят всичко в нейно име, но всъщност кое е то. Може би завинаги ще си остане един измислен и фалшив образ, защото като такъв ни го представят. Така ни представят България. Така ни се представя и Дулсинея – един измислен образ в произведението на Сервантес.

А какво е чувството да бъдеш Дон Кихот?
Кени: Все по-комфортно. В петък мина премиерата, но е ново представление все още и не е улегнало. Даже за финала не сме сигурни, но аз съм критичен. По-добре питайте самата публика, аз винаги казвам, че е минало зле, тъй като винаги искам да съм още по…

Защо думи като доброта и чест разсмиват всички?
Кени: Защото са казани с насмешка. Тези думи са започнали да губят стойността си в днешно време и по тази причина ние въртим около тях, за да ги припомним, понеже хората са започнали да приемат лъжата и измамата за нещо нормално. Вече никой не вярва на празните приказки по телевизията, на празните предизборни обещания. Това е.

Додо: Това задаваме и ние като въпрос чрез представлението – защо са изчезнали тези идеали. Рицарят не е човек, който само ходи да се бие, той притежава именно тези качества – чест, доброта и много други, които хората са започнали да забравят. Това е било преди десетина века, а до сега вече съвсем са избледнели, само защото идеалите са се променили. Според мен трябва да се върнем към именно тези идеали, защото  те присъстват във всеки един от нас. Да направим добро на съседа си, на приятели , да бъдем честни едни с други. Когато се опитаме това да постигнем, ние като хора и граждани, тогава може да изискаме това от тези, които управляват съдбата ни.

Кени: Както казва Джордж Карлин: Трябва да спрат да ни използват като вещи. Да спрат да обичат вещите си и да използват хората, трябва да е обратното – да използват вещите и да обичат хората.

Имаме ли нужда от рицар, който да ни подтикне към Свободата?
Додо: Имаме, разбира се. Всеки един трябва да намери рицаря в себе си.

Кени: Правим театър, който извършва основната функция на всяко едно изкуство – да връща чувствителността на хората. Основното е да бъде коректив на обществото. Да показва болните, ненормалните неща, грешните неща. Да ни връща правилните категории. По тази линия този спектакъл е сто процента в този театър- Хенд.

Животът е...?
Кени: Животът е шест по седем – четиридесет и две.

А свободата?
Кени: Нещо, на което трябва да се държи, а не да се зяпа телевизия и празни предавания, да се четат празни вестници и да се слушат празни обещания. Това представление предизвиква една смелост. Трябва да върне смелостта на хората, защото всички са смели във Фейсбук, но колко са смели на улицата?

Додо: Свободата трябва да се заслужи. Човек трябва да се осмили, че свободен. Това, че ти казват, че си свободен, не означава, че си.