Ивомир Игнатов се чувства все по-комфортно в ролята на Дон Кихот или Дончо Манчев в спектакъла на театър Хенд

Режисьорът Добрин Добрев: Всеки един трябва да намери рицаря в себе си

Сезонът в Театър Хенд започна с невероятната интерпретация на вечната творба на Сервантес за Рицаря на печалния образ в пиесата "Дон Кихот и Санчо Панса или нелепите приключения на Дончо Манчев и Станчо Панчев". В ролята на благородника влезе Ивомир Игнатов-Кени. Той и режисьорът Добрин Добрев – Додо застанаха пред КАПАНА.БГ, за да разкажат защо този образ е толкова актуален и днес, какво не е наред с днешната Дулсинея и най-важното, какво е свободата...

Защо решихте да създадете пиеса точно по текста Дон Кихот?

Додо: Най-просто казано, идеята беше да намеря едни класически образи от едно класическо произведение в нашето съвремие и се оказа, че за съжаление ги има. Много Санчовци, много Дон Кихотовци, които остават в очите на управляващите като едни луди, но те не са луди. Ние българите не сме луди и не се връзваме на празните приказки например. Другата идея всъщност е да се забавлява публиката с всичкото това нещо, защото все пак ти трябват и усмивки в този живот, който живеем. Достатъчно проблеми имат хората и понякога имат нужда от една усмивка.

Но плакатите за фон не са ли повече трагични с изписаните истински думи на политиците?
Додо: Да. Всъщност представлението е мислено като един сатиричен фарс. Фарсът е комедиен жанр, но може и като трагикомедия да се гледа. Не гледаме сериозно на представлението, а с шега и усмивка. Болката и сериозното стига до публиката ако тя го почувства.

Разкажи ни малко за образа на Дулсинея- доста по-различна е от оригиналната…
Додо: Според мен са се променили доста идеалите за жената, красотата и любовта в днешно време. Налагат ни се едни фалшиви идеали, което съм се опитал и да заложа в представлението. Другото, което се опитах да заложа, е цялата ни държава в образа на Дулсинея. Дон Кихот и Санчо Панса се опитват да правят всичко в нейно име, но всъщност кое е то. Може би завинаги ще си остане един измислен и фалшив образ, защото като такъв ни го представят. Така ни представят България. Така ни се представя и Дулсинея – един измислен образ в произведението на Сервантес.

А какво е чувството да бъдеш Дон Кихот?
Кени: Все по-комфортно. В петък мина премиерата, но е ново представление все още и не е улегнало. Даже за финала не сме сигурни, но аз съм критичен. По-добре питайте самата публика, аз винаги казвам, че е минало зле, тъй като винаги искам да съм още по…

Защо думи като доброта и чест разсмиват всички?
Кени: Защото са казани с насмешка. Тези думи са започнали да губят стойността си в днешно време и по тази причина ние въртим около тях, за да ги припомним, понеже хората са започнали да приемат лъжата и измамата за нещо нормално. Вече никой не вярва на празните приказки по телевизията, на празните предизборни обещания. Това е.

Додо: Това задаваме и ние като въпрос чрез представлението – защо са изчезнали тези идеали. Рицарят не е човек, който само ходи да се бие, той притежава именно тези качества – чест, доброта и много други, които хората са започнали да забравят. Това е било преди десетина века, а до сега вече съвсем са избледнели, само защото идеалите са се променили. Според мен трябва да се върнем към именно тези идеали, защото  те присъстват във всеки един от нас. Да направим добро на съседа си, на приятели , да бъдем честни едни с други. Когато се опитаме това да постигнем, ние като хора и граждани, тогава може да изискаме това от тези, които управляват съдбата ни.

Кени: Както казва Джордж Карлин: Трябва да спрат да ни използват като вещи. Да спрат да обичат вещите си и да използват хората, трябва да е обратното – да използват вещите и да обичат хората.

Имаме ли нужда от рицар, който да ни подтикне към Свободата?
Додо: Имаме, разбира се. Всеки един трябва да намери рицаря в себе си.

Кени: Правим театър, който извършва основната функция на всяко едно изкуство – да връща чувствителността на хората. Основното е да бъде коректив на обществото. Да показва болните, ненормалните неща, грешните неща. Да ни връща правилните категории. По тази линия този спектакъл е сто процента в този театър- Хенд.

Животът е...?
Кени: Животът е шест по седем – четиридесет и две.

А свободата?
Кени: Нещо, на което трябва да се държи, а не да се зяпа телевизия и празни предавания, да се четат празни вестници и да се слушат празни обещания. Това представление предизвиква една смелост. Трябва да върне смелостта на хората, защото всички са смели във Фейсбук, но колко са смели на улицата?

Додо: Свободата трябва да се заслужи. Човек трябва да се осмили, че свободен. Това, че ти казват, че си свободен, не означава, че си. 

Плакатаджиите Дончо и Станчо са новите Дон Кихот и Санчо Панса в премиерния спектакъл за сезона на трупата

Има причина за съществуването на класиките под формата на автори, произведения, че дори герои. Как щяхме да опишем любовта си ако не бяха трагичните Ромео и Жулиета. Или пък свободата, ако Дон Кихот нямаше своя верен другар Санчо Панса, с когото да си говори. Класиките са тук, дори с модерно звучене. Дончо Манчев и Станчо Панчев са героите в последната продукция на Театър Хенд - "Дон Кихот и Санчо Панса или нелепите приключения на Дончо Манчев и Станчо Панчев". Героите с високо вдигната глава и хартиени шапки забиват плесница в лицето на всеки, който се осмели да види реалността чрез изкуството на театъра.
Дончо и Станчо са работни мъже, които са натоварени с тежката задача да лепят плакати по улицата. Моментът, в който вече са приключили, шефът им звъни, за да махнат току-що сложените и да залепят нови. Така дните минават по един и същ начин сред предизборни думи на хартия и програмата на поредния чалга клуб. „Купуването и продаването на гласове е престъпление, ако те хванат”. Изречение, което виси на хартия или агитационен клип, но само толкоз. Сценографията на пиесата се е постарала да ни се забива в очите и да чупим пръсти, засрамени от мълчанието си. Как не би откачил ако всеки ден стоиш сред тези думи. Това се случва и с Дончо. Той вече не може да търпи тежката си работа за мизерните пари. В главата му се въртят делата на рицарите, за които важни са били само добродетелите и честта, които от своя страна като думи разсмиват българина в 21 век. Но с чисто нови доспехи и малко лъжи към Станчо, Дончо яхва метлата си и тръгва към приключения. Дама на сърцето си има, разбира се. Прелестната Дулсинея, която обаче във вековете малко се е променила в чалга певицата Мима. Вятърните мелници са се превърнали в още по-страшните вятърни генератори. Магьосникът е зъл в думите си, тъй като чрез тях лъже целия народ и го граби без никой да се усети за случващото се. Смелият Дон Кихот се бие, но имагинерното избледнява с всяка загуба. Нито тракийското съкровище е върнато. Губи в битката си с Европейския съюз и съдбата му остава в ръцете на дванадесетте звезди. Но остава верен на думите си, че не е важно да виждаш реалността, каквато е, а такава каквато можеше да бъде! Да имаш мечти, но да се бориш за тях. Да не позволяваш на човек с вратовръзка да командори  нито теб, нито цял народ.  Двама луди, яхнали метлите потеглят към Свободата. Една митична земя, за която само се чували приказки като малки. Едни легенди за свобода на чувствата, на гласа и на живота. Едно е да живееш свободен, друго е да ти казват, че го правиш, а ти да им вярваш.

Ясно е, че всички искаме един рицар да дойде да ни спаси, а ние само да веем копринена кърпичка. Това, разбира се, няма да се случи. Но вместо това може да се учим от класиките. Всеки един може да се провокира да намери собствения си рицар вътре между сърцето и душата. Може да помисли по-добре за кой магьосник ще си даде гласа. Може да преосмисли живота си и да намери своята собствена свобода.

Учителят на Стефка Костадинова и Йордан Йовчев и партньорът му Ангел Щерев могат да ви усмихнат и в Апокалипсиса 

Колоритните стрийт музиканти с различен репертоар за всяка точка в града, на която свирят 

Паулина Александрова  

Докато всички медии занимават аудиторията си с „Шок и ужас” от настъпилия апокалипсис, дошъл в 22.22ч. с прогнозата за времето, ние ще ви давим в една приятна история за две лица от града, които всеки е срещал, чувал, но почти никой не познава лично. Дъждове и снегове „потапят” държавата в изненадващо пристигналата есен, а в техния дует те са дъждът и снегът, за да пълнят удавените души на пловдивчани с удоволствие. Представяме ви един от най-колоритните улични музиканти под тепетата. Можете да ги чуете и видите пред Пощата или в Стария град. Това са Ангел Щерев със своята китара и Стефан Григоров с акордеона си.

Събират се съвсем случайно. Един ден Ангел вижда Стефан да свири пред Пощата, което събужда интереса му и той се присъединява с китарата си. Започват все по-често да свирят заедно и междувременно стават приятели. Така вече година и половина са дует "Орфей" и забавляват пловдивчани със своята музика и артистизъм.

Свирят предимно стари градски песни, но когато са в Стария град задължително в програмата им има патриотични възрожденски песни, а щом са на хълма - не може без планинарски. Когато видим чужденци, свирим музика според националността им, разказват двамата музиканти. Стефан е и пътуващ артист, обиколил вече почти целия свят. Познава вкусовете на различните народи. Ангел признава, че е научил много от него.

Още като ученик в прогимназията Стефан мечтае да бъде музикант. Едно лято работи колкото може повече, за да събере пари за първата си китара. С времето обаче разбира, че неговата страст е акордеонът. Завършва Музикалното училище, където свири на тромбон. Висшето си образование получава в Биологико-Географския факултет на Софийския университет. 25 години работи като учител по география и музика в Спортното училище. Дал съм диплома на големи спортисти като Стефка Костадинова, Стоян Делчев, Йордан Йовчев, разказва Стефан. Не бях много строг учител, обичах децата и знаех, че на обич с обич се отвръща. Затова и до ден днешен мои ученици ме канят на гости, разказва Стефан.

Като по-млад е пътувал  до Турция, Сирия, Ливан, Египет, Русия, Тайланд, но работата му не позволявала да отсъства дълго от България. След като се пенсионирал, Стефан се отдава на пътуванията, като вече е обиколил почти целия свят. Пътува предимно с влакове и рейсове. Когато дойде студът в България Стефан стяга багажа и заминава да свири в чужбина. В последните години ходи редовно до САЩ. Бил е в Ню Йорк, Вашингтон, Чикаго, Салт Лейк Сити,  Сан Франциско, Ел Ей, Лас Вегас. Бродил е из Мексико, Индия, покорил е с чара си Венеция, Париж, Мюнхен, Сан Диего, Холивуд, Аризона, изръчкал е Австрия, Германия. Най-много ми хареса в Тайланд, споделя Стефан. Там е красиво и много спокойно - няма завист, няма хора, които да ламтят за пари. Имах възможност да остана да живея в Тайланд, но носталгията не ми го позволи. На моята възраст ме заболи сърцето и искам да се върна тук, признава той. 
Чрез музиката пламва любовта между него и съпругата му. На една екскурзия пътуват заедно в  един и същ автобус и на Стефан, както винаги, му идва от вътре да засвири. По-късно, когато вече са заедно, съпругата му споделя, че когато чула музиката му, била омагьосана. Тя често ходела да слуша уроците му по музика в училището, защото пълнели душата й. Така покрай музиката, ние се събрахме, разказва с усмивка Стефан.

Музиката ме направи човек, казва Стефан. Знаете ли, всеки инструмент си има своята душа - една китара звучи по-меко, друга по-твърдо, както и акордеоните си имат различно звучене, но истинската музика излиза от душата на човека. Музиката е моят живот. Затова и станах уличен музикант. В България някои смятат, че това е просия, но според мен е занаят. Аз пренебрегнах вижданията на колеги и приятели и днес не съжалявам за това. В Европа имат съвсем друга представа за уличните музиканти. Малко по малко и тук проглеждат хората, доволства той.

Когато бил дете, Ангел редовно ходел на забавите, които се организирали в горичката на днешния парк Лаута. Там най-силно впечатление му правят музикантите. Започва да свири още на 10-годишна възраст. Винаги, когато виждал някой музикант, той запомнял мелодията и с нетърпение чакал да се прибере вкъщи, за да я подхване. Завършва висшето си образование в МЕИ и дълги години работи като електроинженер, но нито за миг не изоставя китарата. Като млад често правел серенади под терасата на любимата си, която по-късно става негова съпруга. Днес серенадите все още продължават със същия плам, но вкъщи. Ангел става уличен музикант, не за пари, а за удоволствие. Когато хората минават покрай нас, се радват, някои дори остават да попеят. Ние внасяме настроение, караме хората да се усмихват. Който пее, зло не мисли. Това не е случайна приказка, припомня Ангел. Музиката ме разтоварва, кара ме да не мисля за проблеми, тя събужда най-доброто у човека, допълва китаристът. Който е винаги усмихнат до уши и зарежда всеки минувач, дори когато се набира върху педалите нагоре по Отец Паисий или Съборна със старото си балканче и китарата на гръб.

Усмихнати и весели, двамата улични музиканти Ангел и Стефан са двама мъже, отдали се на тяхната най-голяма любов - музиката. Независимо от възрастта си те са с млад дух и с желание и хъс продължават да учат нови и нови песни. Свирят и в потоп, и в пек. Апокалипсисът- за него не знаят, но ги интересува, готови са да го посрещнат с инструментите си на Чифте баня или пред Пощата. Знаят, че точно с идването му те ще свирят и ще усмихват хората. Предпочитат да не се плашат с метеоролозите и медиите, а да заучават нови парчета. Ние им пожелаваме още дълги години да ни радват с мелодиите си и с духа си!