Режисьорът на Дякон Левски нападна критици, журналисти и актьори преди прожекцията на филма в Екоплекс

Не остана за обявената предварително среща със зрителите след прожекцията

Аня Петрова

Забелязали ли сте как, когато се шуми около нещо, то творците му вдигат гардове и почват да се защитават. То една война, то едни битки, но кому са нужни те? Ей така, в супер  задушевна обстановка във фоайето на кино Екоплекс бяхме и поканени от режисьора на „Дякон Левски” – Максим Генчев. Презентацията на филма няма как да не ти убие желанието да го гледаш. Всичко започва с оправдания и оплювания на критиците, журналистите, медиите, актьорите, живота,съдбата, целия свят и космоса.

Започваш да правиш филм, нямаш пари за него, но се намират общини и добри человеци, които да ти помагат. Така се появява и Златина Филипова в живота на продукцията „Дякон Левски”. Тя е дерматологичен лекар в Дубай, който толкова много се зарадвал на идеята за подобен филм, че още щом прочита статията за него мята сто евро доброволно. Вижда, че има свободно място за ролята на малкия Левски и праща снимки на сина си, който визуално имал прилика (защото всички сме напълно наясно как е изглеждал Левски в детските си години). Тя не казва на Генчев, че това е нейното дете, а просто момченце, което имало желание да играе във филм (да бе, а аз съм английската кралица). НЯМА ДА ПОВЯРВАТЕ – той взима ролята на малкия Левски, а майка му някак си дава милион и половина за финансирането на филма. Напомняйте си, че всичко е чисто и няма нищо нередно тук. Тя също участва във филма с много съмнителния си британски акцент, но все пак е малка роля. 

Цялата среща с режисьори, продуценти, актьори и всьо, което се намери в киното, започна с ОПРАВДАНИЯ. Защо хората не харесвали лентата?  Всичко идвало от това, че хората не гледали филма, а само от рецензиите за него си създавали мнението. В училище не си четяхме книгите, а по рецензиите за тях създавахме своето си мнение, казва продуцентката Златина Филипова. За нея не знам, но аз книгите си всичките съм ги прочела от училище. Изграденото мнение за филма е ОТ филма, а не от това какво ти е казал някой непознат човек из интернет. 

Историята се пише с кръв, а не с мастило, пък казва режисьорът Генчев, сякаш опитвайки се да се измъкне от нелепата ситуация, създала се около лентата му. Разбира се измежду оправдания и бръщолевения се намери и малко време за обиди, по-точно нападки към Димо Алексиев, първият избран за ролята на Левски, който по-късно беше изритан като мръсно котенце от снимачната площадка. Причините били визуални- Димо бил много висок, а Левски не бил. До тук можеше да се спре с обяснението, но когато наричаш актьор „лабилен” и споделяш как те притеснява денонощно из Фейсбук, нещата стават лични. Щеше да е поп, който съжалява,че е жив, така Генчев  завърши коментара си за актьора. Хората плакали на премиерите (то как няма, почти 4 часа филм би разревал и най-коравия мъж на света). Гледали го прави (в опит да излязат от киносалоните), а също така и не всички наследници на Апостола били ядосани, така че един вид нещата не са чак толкова зле. Разбира се, след половин час оплюване на всичко, което мърда Генчев си излезе пред  киното да запали цигара, а д-р Филипова започна да хвали сина си (нормална реакция на всяка една майка).

Как може да обидиш публиката? Като кажеш, че ще останеш за въпроси след прожекцията, а те няма. Тежък път ги чакал, та ги изпратихме по живо, по здраво още преди да е започнал филма.

Биляна Янкова

Емблематичният фонтан на Деметра в Цар-Симеоновата градина беше демонтиран за реставрация. Това е добра новина, ако пропуснем да добавим, че при демонтажа чашата на скулптурата се разцепи на три. Не толкова заради самата операция, колкото заради състоянието, до което бе докаран този близо 123- годишен паметник на културата на италианския скулптор Арнолдо Дзюки. Честно казано, на мен ми се струва, че подходът по демонтирането не бе професионален, а Деметра бе третирана по първобитен начин. Може и да бъркам, но май не… Начинът, по който частите й бяха нахвърляни в каросерията на камиона, ме обезпокои до крещене. Имах неприятното усещане, че гледам как култура отива за смет. 

Интервю на Радостина Безева, курс „Творческо писане” в Модерна академия „Синдикат”
 
С какво друго се занимаваш освен  с литературата?
Занимавам се с музика доста сериозно.  Свиря в три рок групи,  освен това пиша музиката и текстовете.  В едната група "Гологан" свирим етно-рок,  основна фигура  е Анджела Роден,  тя е американка, която пее български фолклор и живее в България.  „Par Avion Band“  е другата група, стилът и е по- традиционен рок  в нея също участва поет- Емануил А. Видински,  с когото отдавна сме приятели  и  третата група е „ЛаТекст“,  в която правим музикални композиции по мои стихотворения.

Завършил си социология, практикуваш ли я ?
Социологията ми даде една по- широка обща култура, не исках да се ограничавам в областта на литературата.  Исках да имам по-широк поглед върху реалността, но никога не съм имал намерение да практикувам.

Колко време отне написването на „Камуфлаж“?
Отделните разкази са периодични проблясъци, писани в продължение на 20 години.

Защо издаваш тази книга чак сега?
Реших да я издам, защото смятам, че прозата, която създавам, ще  даде едно допълнително измерение на моето писане за читателите. Отдавна исках да събера част от тези разкази, но сред тях има текстове, които не стават  за публикуване.  Дълго време не можех да ги подредя, да реша кое да остане  от предишни издания, зад кое да застана и преиздам отново.

Ако приемем , че всеки писател иска да предаде някакво послание чрез своите книги, какво е посланието на „Камуфлаж“?
Не съм по посланията, за мен това е една несвойствена характеристика. Не се опитвам да отправям послания. Ако някой възприеме нещо от това, което пиша или създавам като музика и въобще в областта на изкуството като  послание, то ще е въпрос на субективното възприемане на читателя или слушателя. Никога не си задавам такива цели, нямам заложени послания, читателите трябва да отговорят.

Как според теб би изглеждала литературата ти без тази ирония и без този твой хумор в нея?
Не си го представям, защото това е носещата конструкция на моите текстовете и не само на текстовете, а и на цялостното ми отношение към света. Аз се смятам за скептик-ироник, не за циник, и това по някакъв начин е моята защитна реакция, начин да оцелявам. Нямам негативни нагласи към света,  не съм и амбициозен оптимист и точно тази ирония и  скептицизмът, който се крие зад нея ми помагат  да държа средния път.

От колко време пишеш, как се ражда писателят?
Пиша от втори- трети клас. Основен стимул  беше баща ми, който ми пишеше различни закачливи стихчета и истории. По онова време беше модерно да се четат комикси.  Помня, че си взимах ПИФ- френски комикс , но нищо не разбирах от френски, баща ми също, за това измисляше историйки върху тези комикси ,а аз прихванах от него.  Започнах да си правя експерименти. В училище пишех гротески - стихотворения  за съучениците ми , което ме направи популярна фигура сред тях и от там писането  за мен тръгна постепенно . Превърна  се в едни желан начин на себеизразяване.

Имало ли е период  на творчески застой ?
При мен обикновено има приливи и отливи, които са движение между музиката и литературата. Имал съм години, в които изобщо не съм писал, но тогава съм се занимавал с музика и обратното, когато съм бил напълно отдаден на литературата. Смятам , че сега най- сетне намерих баланса и успявам да се занимавам и с едното, и другото.

Писането бягство ли е от битието?
Не е бягство, по -скоро един начин да се опитоми това битие. Не знам как се справят хората, които не създават и не  творят.  За мен  изкуството е начин да се преобърне това битие. Имайки двата образа - този на възприеманата от мен  реалност и този на създаваната моя мен реалност, която съм изградил върху това, което възприемам, по някакъв начин се създава една многоизмерна структура, през която  минавам по - лесно и не се чувствам толкова смазан от неумолимостта на случващото се. Винаги знам, че мога да го пресътворя  битието, това  ме кара да си мисля, че имам някакъв контрол върху действителността.

Какво е бъдещето на българските  библиотеки, все по-често се наблюдава тенденцията на електронните книги ?
Напоследък доста хора четат. Има някакъв ренесанс на четенето в България. Самото четене става cool , което отдавна не е било. Има все повече групи за четящи хора във Facebook, те непрекъснато споделят, пишат. Това че има електронни книги не означава, че библиотеките ще изчезнат. Както когато се появява киното , много хора смятат, че театъра е обречен, всъщност се оказва, че  киното и театъра  съществуват паралелно доста успешно. Надявам се, че електронните форми на публикуване на текстове няма да унищожат тези, които са на хартия, а просто ще съществуват заедно, дори ще им помогнат да получат някакво ново развитие.

Как изглежда света като мечтано от теб място?
Мечтая да съществувам в пространство на общност с различни хора.  Да мога да запазвам усещането си за връзка с тях. Това е много важно , за това и пиша, за това правя  музика, за да създавам пространства, в които да мога да общувам и с други хора. Тези пространства са много интимни- когато напиша  един текст и знам, че хората го четат, усещам някаква много близка връзка с тях, макар и да не ги познавам.

Когато текста напусне вътрешния свят, той не става ли чужд?
Зависи, ако смятам, че текстът има нужда от редакция, но той пак не става чужд.Редактираният текст става като близък човек ,когото  искаш да промениш. Съвършеният  текст за мен е като близкия човек, когото приемаш такъв какъвто е .

Художникът Фред  Джованити се оказва отличен пример за подражание и гордост на своите три дечица. Всеки месец на любящия татко му се налага да ходи в командировка, която налага три-часов полет към другия град. За да съкрати пътя си във влака той взима рисунки на своите деца и чифт цветни моливи и с креативността си успява да вдъхне на детското въображение чисто нов живот. А всеки път щом се прибере у дома Федерико (9 год.) София(8 год.) и Джекстън(5 год.)  чакат с нетърпение да видят какво по-точно е сътворил татко този път. 

Това е един прекрасен начин да посадим любовта към изкуството в децата ни. Вижте част от творенията на семейство Джованити. 

 

Фредрик Бегбеде е казал „Системата побеждава в мига, когато успее да накара хората да се влюбят в нея“. Трябва ли да се примиряваме с реалността, налагана ни от властта? Може ли един човек или цяла група от хора да се борят за свободата и да спечелят? Колко силни могат да бъдат човешките думи и кой би се осмелил да тръгне на война срещу тях? Представяме ви десетте най-емблематични отговора на тези въпроси. Класически произведения на знаменити писатели от ХХ и ХХI век.

1. „451 градуса по Фаренхайт” от Рей Бредбъри.

451 градуса по Фаренхайт е температурата, при която хартията се самозапалва. Светът на бъдещето, където книгите не се четат, а се изгарят, а хората биват бомбардирани от информационен боклук и лечението на всяко несъгласие е електрошок. Тази книга е плашеща, защото е истина и голяма част от „предсказанията” в нея вече са факт. Важното е, че докато има любов, красота и преследване на истината, шанс все още имаме.

2.„Полет над кукувиче гнездо” от Кен Киси

Тази книга – груб и унищожителен образ на границата между здравия разум и лудостта. Психиатрична болница, където всичко работи перфектно и превръща хората в добри граждани. Един ирландец дава началото на бунта на малкия човек срещу грамадата. Единственият проблем остава, че не е възможно да спечели крайната битка.

3. „1984” от Джордж Оруел

Романът описва свят, разделен между трите тоталитарни държави. Книгата е за тоталния контрол, който унищожава цялата човешка раса и опита да оцелееш в един свят на омразата. „1984” многократно е бил подлаган на цензура от социалистическите страни, дори е бил изцяло забранен в СССР. Дори в днешно време, антиутопията на Оруел може да е една от най-страшните книги, които бихте могли да прочетете.

4. „Ние” от Евгений Замятин

В двадесет и шести век жителите на Утопия са загубили до такава степен своята индивидуалност, че успяват да се различат само по номера си. Главата на Единната държава е някой, наричан Благодетел, който всяка година бива преизбиран от цялото население единодушно. Водещият принцип в държавата е, че щастието и свободата са несъвместими.

5. „Боен клуб” от Чък Паланюк

Това е една от най-невероятните и най-скандални книги на 90-те години. Книгата, в която Паланюк започва да говори не само за „поколението Х”, но за „генерацията Х” вече огорчен и стъписан от техните илюзии. Един последен отчаян опит да намери свободата. „Когато не намираш за какво да се бориш, можеш да се бориш против нещо!”

6. „Спасителят в ръжта” от Джеръм Д. Селинджър

Наръчник на няколко поколения млади бунтовници припомня какво е, когато главата ти не е проядена от системата и ти задаваш въпроси, на които никой не знае отговора, защото никой никога не е мислел за това. За това, колко е трудно да се впишеш в света, когато си на 16, 27 или 48 – и това е норма!

7.„Да убиеш присмехулник” от Харпър Ли

Романът е написан от името на осемгодишно момиченце, а действието се развива в малък американски град. „Уморено от дългия живот” , където има престъпления и расова угнетеност. Но това е роман за куража. “Храбростта е, когато знаеш, че си победен още преди да започнеш, но въпреки това започваш и се държи докрай…”

8. „Прекрасният нов свят” от Олдъс Хъксли

Романът е определян от самия си автор като антиутопичен. Пред нас се показва едно консуматорско общество в цялата си прелест. То не знае какво е болка или тъга. Още от раждането си всеки човек е научен, че мястото му в обществото е най-доброто. Всички са снабдени с това, от което имат нужда. Ако все пак се случи, че тъгата се промъкне в душата ти – просто взимаш няколко хапчета или лек наркотик и лошото настроение си заминава.

9.  „Процесът” от Франц Кафка

В утрото на тридесетия си рожден ден, Йозеф К. е арестуван без да му бъде дадена причина за това от двамата служители на дадена организация. Въпреки това Йозеф продължава живота си, какъвто е бил до сега, защото от организацията не се страхуват, че той би могъл да избяга. Викат го на съд, посещават дома му и го преследват на работното му място. През цялото това време се опитва да разбере причината за ареста си, но е невъзможно да достигне до истината, заради обкражаващата го бюрокрация.

10. „Джентълмени и играчки” от Джоан Харис.

Привилегированите училища на Сейнт Осуалдс винаги са се славели с перфектния си ред и изключително добрите обноски. Дори е трудно да си представиш как би могло да се случи нещо дръзко, скандално и възмутително. Все пак се случва. Започва с няколко дребни недоразумения, но като лавина после събитията ни затрупват. Срещу Сейнт Осуалдс се води тайна война.