Иван Ангелов изкритикува пловдивската опера по време на пресконференцията за концерта тази събота

Изпращаме февруари месец с грандиозен концерт в Дома на културата, посветен на творчеството на Вагнер.  На пресконференция днес в общината бяха представени и двете световни звезди, които ще се качат на пловдивската сцена – сопраното Елизабет Стрид от Швеция и американският тенор Даниел Брена. Елизабет е вече позната на пловдивската публика, след като миналата година взе участие във фестивала Opera Open в представлението „Полетът на валкюрите”. Това беше едно от най-хубавите ми преживявания като певица, сподели Елизабет и допълни, че за нея Пловдив е като втори роден дом.

Тук сме любители на италианските класици, като Верди, например, но Вагнер е име, което не бива да забравяме. Иван Ангелов, който ще бъде диригент на концерта си спомня как през 80-те години композиторът е бил изцяло зачеркнат от културния ни живот, тъй като немското му потекло е напомняло за Хитлер и фашизма. Но Вагнер не е само име, а една цяла епоха. Той внася дух, въвежда музикална характеристика на героите си, а оркестърът му става по-голям и активен. Двамата гост изпълнители са световно признати в сферата си. Елизабет е една от звездите на Вагнеровия фестивал в Байройт, а Даниел един от най-убедителните изпълнители на Зигфрид в момента.

В пловдивската опера всичко се прави от днес за вчера, заяви диригент Иван Ангелов и допълва, че според него  Пловдив не може да планира събитията си, както се случва в другите европейски държави. Твърде много спънки и институции, които вместо да помагат за възкръсването на културния живот, то те пречат. Но операта е една брошка за града ни, която независимо от всички проблеми успява да задържи своето  високо ниво. Лучано Ди Мартино напомни, че тази финансова криза не е ударила само България и целия свят и дори в родната му Италия творците стоят с месеци без заплати и това не бива по никакъв начин да притеснява българската публика. А Десислава Десева, отговорник по комуникациите към операта, успокои, че финансовото положение на институцията не е толкова зле и обеща в най-скоро време да се проведе специална среща, в която да се разиска тази тема.

Билети за концерта все още има, а цената им варира от десет до двадесет лева. 

Жителите и гостите на Пловдив ще могат да прекарат един ден с "Човеците на Шекспир" в арт-сцена "4хП" - пространството за паратеатрални приключения в Стария град на 28 февруари. Проектът "Човеците на Шекспир" включва спектаклите: „Ричард, кой Ричард“, „Време е за Лир“, „Ромео и Жулиета – сонет за безсмъртната любов“, „Хамлет или три момчета и едно момиче“, „Аз, лейди Макбет. Те са част от програмата "Шекспир - съвременен и жесток" на Софийски университет "Св. Климент Охридски", посветена на 450 години от рождението на Шекспир, които бяха навършени през 2014 година. Всички те са инспирирани от анализите на проф. Ян Кот, който разглежда класическите драми в съвременния контекст и отправя предизвикателството към бъдещите театрални поколения да се замислят, колко от техните продукции ще има от Шекспир и колко от самите тях.

14:00- ‘‘Ричард, кой Ричард‘‘
16:00- ‘‘Време е за Лир‘‘
18:00- ‘‘Ромео и Жулиета- Сонет за безсмъртната любов‘‘
20:00- ‘‘Хамлет или три момчета и едно момиче‘‘

"Ромео и Жулиета, сонет за безсмъртната любов"
 
Аз не съм Ромео. Аз не съм Жулиета.
     Когато човек се откаже от всичко, което „е“. Само тогава и единствено тогава „е“. Съблечен. Истински. Себе си.
     В годината, в която празнуваме 450 години от раждането на Шекспир, режисьорът на Арт-сцена ‘‘4ХП‘‘ - Николай Георгиев, тръгва към една от най-класическите и същевременно емблематични пиеси в световната драматургия. Но не за да я постави на сцена и да ни запознае с образите на Ромео и Жулиета, а за да срещне човекът зрител с едно момиче, което не подозирате че съществува. Този път – не за да видите колко от вас има в Шекспир и колко от Шекспир във вас, а за да се откажете от себе си, от мислите, от логиката си, от морала, от семейството и обществото си и да си кажете „Аз не съм това, което съм, защото съм само това, което съм. Така вече става!“.
‘‘Ако моята ръка, дръзко и смело на твоята ръка нарушава неприкосновеността, то нека устните ни бъдат пилигрими за молитва сътворени, които греха ни с нежния си грях да заличат.‘‘
 
"Време е за Лир"
 
Празно. Сам съм, а имам чувството, че сме много.
      Когато си в празното ти всъщност не си. Не присъстваш. Си само знак. Знак за самия себе си или по-точно на отсъстващия себе си.
      Време е. Време е за Лир. Да дойде и да ни каже - Живях, помъдрях, остарях. Да се усмихне както само той може и да добави „За едно само ви моля – не посягайте на старостта ми. Уважението , което ми дължите – не е заради нея. Към вас заслуги нямам. Освен една – тази, че живях и все още живея. Това е моето голямо богатство. Днес щедро ви го завещавам, за да не можете един ден да кажете, че не сте могли да бъдете това, което сте искали да бъдете.
Всички се раждаме свободни, но не всички живеем като такива. Свободен е само този, който се е освободил от своята несвобода.
 
 
„Хамлет или три момчета и едно момиче“
 
     “Шекспир – съвременен и жесток” – такъв е най-световният английски драматург за най-съвременния и най-жестокия негов тълкувател – професор Ян Кот. И ако той успява да съблече другите шекспирови герои от кожата им и да ни покаже месото им – голо, кръвта им – течаща, то в “Хамлет” хирургическата му намеса е още по-кардинална. Трепанация отваря прословутия шекспиров череп и оголва мозъка на Хамлет и ние виждаме този, ще ми се да го нарека, хаос от мисли, “Буря” от мисли, която не спира да бушува от векове.
            Ян Кот не експонира въпроса “Какъв е Хамлет?, а “Как се става Хамлет?”, “Кое е хамлетовото в Хамлет?”,  “Кое е това, което прави от едни хамлетовци, а от други нехамлетовци?”, и то в един изключително ярък и четлив сценичен прочит.
            “Три момчета и едно момиче” е жестоката реплика на Шекспир формулирана от Ян Кот и хвърлена като ръкавица в лицето на нашето жестока “днес”, жестока сценична визия за убийството не на Хамлет, а на “гена”Хамлет – за да изчезне той завинаги и да не тормози повече човешкия род.
          
 „Ричард – кой Ричард“

Къртиците копаят своите тунели в тъмното без да се интересуват от посоката.
Хамлет-къртицата беше. Лир-къртицата беше. Хенри-къртицата беше... и Ричард, не онзи – Лъвското сърце, не и този – синът на Черния принц, не... все същият Ричард, в тялото на който се е втелил онзи почти млад, почти юноша, император на Рим – Калигула.
Ричард-къртицата е. Калигула е.
А ти – колко си. Колко от Шекспир, колко от Ян Кот, колко от Камю. И най-вече, колко от себе си.

За повече информация: 0896 808 944

Такъв ли трябва да запомним Левски, какъвто го е представил Максим Генчев

Изкуството да превърнеш национална икона в екшън герой

Аня Петрова

Обичате да си горите пари и да си губите времето?Тогава отидете да гледате „Дякон Левски” на кино. Ако случайно не се мразите чак толкова много, то тогава не стъпвайте в киносалона, освен ако не ви бъде предложена достатъчно висока сума, която да покрие разочарование, обидата и сълзите още в първите десет минути на филма. Сълзи от болка в сърцето, че има още час и половина до края му.

Така де, може да е една идея преувеличено началото, но основата си е тази. Четете всички негативни коментари за филма и на пук на цялата система отивате да го гледате. НЕДЕЙТЕ! Стига сте правили това, не си заслужава цялата мъка. Просто приемете, че филмът е недодялан и с неособено добър подбор на кадрите. Разбира се, че малкият Левски ще е синът на жената с парите, а тя самата ще се покаже на няколко пъти с малко чадърче и фалшив британски акцент. ЧУДО! Някой си е платил, за да влезе във филм, ще кажете вие, но това е филм за Левски. На никого не му пука, че не бил документален/биографичен/исторически, а историята била само основа за създаването на цялата лента. Да, окей, аз мога да направя филм, в който Хан Аспарух е гей например. Какво? Не работим ли така вече? Звучи много по-арт. Съжалявам, Дяконе, че историята ти е такава и не става за пресъздаване на филм. Съжалявам, че смъртта на баща ти е супер скучна и се заменя с някоя екшън сцена. Важно е кръв да има и дузина бойни сцени на забавен каданс. Разбира се, ако бъдат премахнати 10% от забавения кадър и ненужните сцени бъдат съкратени от две минути на достатъчните 10 секунди филмът от 210 минути ще стане в границите на поносимо- 120. САМО ПРИ ДЕСЕТ ПРОЦЕНТА, ПОВТАРЯМ И ПОТРЕТВАМ. Тази техника трябва да допринася за напрежение в дадена сцена, не за тоталното отегчение на хората в залата. Що за садист трябва да си, че да причиниш нещо подобно на човечеството, че и после да заплашваш, че другата седмица ще се прожектира втората част. Хайде, моля ви се!

Актьорският състав – много хубави имена, наистина, но до там се спираме. Ники Сотиров си театрализира през цялото време. Николай Тодоров, в ролята на Раковски, можеше преспокойно да изиграе някое от дърветата в гората. Епичните ефекти при появата на Ана, изиграна от Деляна Христова, направо  те оставят без дъх. То едно връщане на кадъра, то камъчета в обувката, а тя три дена и нощи чака Левски да й събуе обувката и да й махне камъчето. Романтика и половина, преминаваща към две. Ефектът „Не сме си закрепили камерата добре” не съм сигурна дали е нарочно или не, така че заслужава да бъде пропуснат. Разбира се, не всеки човек иска картината на филма му да си бъде разтресена като от земетресение. РЕЧИТЕ! Да, ако няма забавен кадър или ненужна сцена, то има епична реч на някого, или в по-лошия случай – несполучлив хумор. Когато Христо отива да предлага годеж и казва „Изчакай само да си лъсна....”, а Левски го прекъсва с думите „Обувките. Да си лъсне обувките” – да, няма как да не се разсмееш на този толкова жалък опит за хумор. Същият този стоя като статуя с празен поглед, докато около него търчаха нападнати бунтовници и след като всички се изнизаха и мина ТВЪРДЕ много време, човекът се сети да изрече заветното „Лъвски скок”. Ямата, която беше прескочена, разбира се, остана в тайна за зрителя. Да погъделичкаме малко въображението ви, сещате се. Парите не стигнаха да се изкопае една дупка. Ей това са ситуации тип „да се смея ли, да плача ли”. За сценария единствено мога да кажа – „ебане”. Е, да му се невиди, толкова ли всичко в тоя живот е „ебане”, толкова ли е  „недоебан” и филма, че „наебахте” всички пички материни, лелини и родата до девето коляно на всеки втори герой. Левски бил псувал – ами, да, то всеки бунтовник е псувал, но толкова ли не можа да се сложи една реплика без „ебането”. Айде, утре по училищата всички ще псуват, защото „Дяконът така каза”. И без това децата по-скоро биха гледали филма, от колкото да седнат да прочетат нещо за Апостола в някоя книга. За това сетихте ли се? 

Когато Дяконът е превърнат в пън. Пън с празен поглед и несполучлива игра. Когато някой е решил, че може да се гаври с историята. Когато е тръгнал да върви по тънък лед с кубинките и разбива. Троши една икона и се хвали с този си акт. Той Левски добре си спи вечния сън, дано наистина никога не се събуди. Дано няма Рай, от който да се вижда какво се случва с името му. ИМЕ, което носи приходи. ИМЕ, което пълни залите. ИМЕ, заради което си тръгваш в средата на прожекцията.

Айде, дори филмът ще цитирам за финал: „Черква ми не требе, а ракия”. 
НАЗДРАВЕ и АМИН!