Обременеността на младото поколение посече публиката

Живеем във време, недостойно за описване в театрални представления

Стефка Георгиева

Театърът е изкуство, с което не може да се борави с лека ръка. За него не се изказваш неподготвен, не го оставяш да бъде убит от ежедневието, не коментираш злободневието. Театъра е изкуство, което поставя на сцена проблеми далеч от личните истории. В него се вижда универсалното, извадено извън контекста на своето време, което е приложимо и е утвърдено от историята. Театралното изкуство гледа далече пред носовете ни.

„Ние сме вечни“ за съжаление няма да стане постановка с главни букви. По-скоро представя обременеността на младото поколение, живеещо в България. Сякаш младите хора не се интересуват от екзистенциалните въпроси, липсва всякаква философска насоченост, липсва вложена мисъл, върху която да е работено. Всички знаем какво е времето, в което живеем. Театърът е спасението ни от реалността, поставящо въпроси, които ни извеждат извън зоната на комфорта. Изкуство, което събаря кулите, в които живеем, независимо дали са абаносови или каменни. Тук обаче се случи следното. Сякаш авторът на пиесата, Константин Кучев, е отворил прозореца на апартамента или къщата, в която живее и е наблюдавал какво правят 19-годишните долу. 

Факт е, че на сцената бе представена реалната действителност на поколението, което сега напуска тийн годините. Персонажите бяха съвкупност от почти всички типажи ученици, които можете да срещнете – от интелигентно и малтретирано хомосексуално момче, през романтичния образ на музиканта, до пънкарката, която не е толкова агресивна, колко изглежда, съдейки по външния и вид. Има и изключения, но за тях няма как да разберете, че са интелигентни, здравомислещи хора, ако просто ги наблюдавате, защото за мисълта няма как да съдите по външен вид и поведение пред връстници. В тази възраст хората са такива, каквато изисква средата им да бъдат и лесно губят идентичността си, ако изобщо са я намерили. Кому е нужно обаче да ни се навира още веднъж ежедневието ни в очите?

Най-тъжното е, че поколението на настоящите 20-годишни расте сред емигранти, които повтарят, че „Тук нямаме бъдеще…“, „Вие нямате бъдеще…“. При тези обстоятелства е трудно дори да се опиташ да си представиш какво ще се случи след 20 години. В подобен случай е по-добре да се обърнеш назад към миналото. Но ако не си намерил житейската драма, комедията или онова зрънце, което да вложиш в текста си, за да достигне той до зрителите и да покълне в тях като заразна мисъл, то по-добре почакай ти самият да узрееш за подобно предизвикателство. Театърът е тежка задача, която не е по силата на всеки. Инак всеки втори посредствен драскач щеше да бъде автор на безброй много постановки, играни пред празни салони, а актьорите щяха да измират от глад като риби, отровени от нефтено петно.

Актьорите, за сметка на това, видимо много се постараха да представят максимално добре. Не че всички бяха брилянтни, но дадоха максимално много от себе си, за да изиграят монолозите си, които всъщност зрителите можеха да видят във всеки парк в Пловдив след 22:00/23:00 часа. Симона Халачева и Боян Арсов влязоха много умело в роля, което беше освежаваща глътка през цялото време.

Имаше няколко ситуации, в които публиката се разсмя с глас, но не виждам нищо смешно в реалността, представена на сцената. Хронотопът на „Ние сме вечни“ се отнася към Паметника на Съветската армия по време на миналогодишните протести. В откъсите между отделните сцени се пускаха части от репортажи за самите протести пред Народното събрание. Мъката и плачът на цял народ не е смешен. Незаинтересоваността и егоизма на младите не е смешен. Да ти навират реалността в лицето и то през погледа на хора, които не се интересуват от нея, не е забавно. Все пак не всички млади хора у нас са такива. Има хора, които раздават себе си в името на идеите си, но за тях не се и спомена. Театъра е елитарно изкуство, което не се занимава в подобни теми, недостойни за поставяне на чиято и да била сцена. За съжаление вечността на „Ние сме вечни“ се оказа с краен срок и той изтече между пръстите на посетителите като пясъчен часовник, още след напускането на залата на „Борис Христов“.

Истините, за които никой не говори

Лариса Илиева

Дали живота е по сценарии или всичко е плод на импровизация? А какъв ли щеше да е, ако знаехме кой дърпа конците? Не сме ли ние режисьорите? Това са само част от въпросите, които оставиха у нас талантливите актьори от комедийната пиеса „Club lifestyle или Клубът на лъжците“ 

„Клуб на лъжците“ е комбинация от малки пиеси и няколко монолога, свързани в общата концепция за илюзията, лъжата и прекомерното доверие, поднесени под формата на комедия. Това, което отличава тази театрална постановка от десетки други е бруталното разбиване  на тъй-наречената „четвърта стена“. Артистите започнаха да общуват директно с публиката, а това внесе лек смут и раздвижи вниманието отправено към сцената в едни неспокойни амплитуди.

Още в самото начало демонстрираха професионализъм, представяйки себе си, като това което те са, а именно – професионални лъжци. Някъде там, през нарушеният комфорт, ни накараха да се замислим по въпроса „Що за зло е самозаблудата и колко е опасна?“ Посочиха ни един по-мътен образ на политически аспекти на етническите проблеми, през очите на скърбящата девойка, загубила годеника си.

Същевременно персонажите влизаха и излизаха от роля, или пък излизаха от такава, за да влязат в реалността, и това не само объркваше, но и настървяваше интереса на присъстващите. Което се оказа гениален план, който постигаше целта си с всяка изминала минута. 

За край, експресивността на младежите  разтревожи аудиторията отново, ангажирайки я с не леката задача, да решат съдбата на персонаж от последната пиеса на представлението, получавайки единственото право - да говорят.  По-смущаващо обаче се оказа реакцията. Без да подозират, в главни актьори се превърнаха пасивните гости, като тяхното безучастие беше черешката на тортата. . А последиците от това мълчание бяха: една девойка отведена на сигурна смърт и една публика, потънала в гробна тишина, осъзнаваща някои истини, за които никой не говори.

И всичко това е плода на Сцена на кръстопът „Club Lifestyle или Клубът на Лъжците“ по Нийл Лабют. Режисьор е  проф. Снежана Танковска, а  участниците: Деница Петкова, Йонко Димитров, Йордан Ръсин, Мариана Бонева, Мартин Смочевски и Яна Бобева.

Изборът на Пловдив за Европейска столица на културата през 2019 година даде тласък за създаване на нова специалност в областта на културата и творческите индустрии. 

Във връзка със създаването на магистърска програма „Културен мениджмънт“ на Философско-историческия факултет в Пловдивски университет „Паисий Хилендарски“,  на 16 септември 2015 година, сряда, от 10.30 часа в зала „Компас” на университета ще се проведе пресконференция.

Доц. д-р Красимира Кръстанова – Декан на Философско-историческия факултет в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“ и представители на фондация „Пловдив 2019” ще дадат информация за теоретичните и практическите акценти на програмата, както и за стажовете на бъдещите студенти, свързани с проектите за Пловдив – Европейска столица на културата 2019 година. Перспективите за развитие на  новата магистърска програма ще представи заместник ректорът на Пловдивския университет проф. д-р Невена Милева. Представителите на Община Пловдив и на Област Пловдив ще аргументират подкрепата си за магистърската програма и възможностите за сътрудничество с университета.

Актовата фотография е послание. Няма място за срам в нея

Стефка Георгиева

Живеем толкова бързо и динамично, че на моменти забравяме за себе си. В бързия пробег между работата, семейния живот и приятелите ни, често не обръщаме внимание на сигналите, които тялото ни изпраща. Всеки дискомфорт, който усещаме е ясен признак, че е време да забавим малко темпото и да помислим за личното си съхранение. Физиологията ни говори и то много, но имаме ли време и уши, за да я чуем?

У нас е сякаш някак нормално да потърсим лекарска помощ и да обърнем внимание на здравословното си състояние едва когато сигналите на тялото ни станат толкова силни, че се превърнат в неописуеми болки. Всеки стадий преди това бива загърбван, пренебрегван и изтикан в ъгъла зад многобройните задачи, личния срам и свят и търпеливото стискане на зъби от болка, защото нали така правели големите хора, стискали зъби…

Точно против това търпение се обявява Симеон Тодоров в своя „Проект Т“. Какво всъщност представлява той ли? Актова черно-бяла фотография на голи мъже. Голи от кръста надолу. Няма нищо грозно или смешно в голото човешко тяло, а когато в снимките е заложен подобен замисъл, значението му става все по-силно.

Популярни са темите за женските проблеми с рака, т.е. рак на гърдата или на матката, но що се отнася до мъжете – сякаш техните здравословни проблеми остават на заден план, от популярните розови лентички, пропагандиращи женските кампании. В тях, разбира се, нищо лошо. Симо обаче запълни липсващото парче в пъзела като открито заговори за рака на тестисите, което бе прието с бурни аплодисменти от хората, посетили изложбата. Кадрите са заснети от Симеон и Александра Кевин (художничка). „Кога един мъж отива, за да се прегледа? Когато болките станат неописуеми! И това се случва в Пловдив, а представете си колко е катастрофално положението в по-малките градове и села.“ Това са думите на Симеон, които той изрече с истинско притеснение и загриженост. Ракът на тестисите е лечим, не е толкова опасен, но ако бъде открит в по-ранен стадий. В противен случай болестта, която бива пренебрегвана от срам, може да завърши в фатален край.

Зад обектива на Тодоров и Алекс са заставали различни участници, някои от които сами изявили желание да включат в проекта. Информираност трябва и грижа за себе си. Да жертваме здравето си поради срам от собственото ни тяло е абсурдно. Мъже, грижете се за себе си! А междувременно можете да посетите и самата изложба в сградата на PlovEdiv, която се намира в Капана.