Стефка Георгиева

Капана си има ново свежарско местенце, което се нарича Sound trap. Прекрасното кътче има една доста привлекателна и широко скроена концепция. Освен, че помещението ще се ползва като галерия, където различни млади хора на изкуството ще могат да се изявяват, също така си има и сцена, тъй че музикантите няма да бъдат ограбени в изявите си. Звуковия Капан е част от творческия комплекс „Инкубатор“. На сцената му ще можете да видите творци, изявяващи се в сферата на танците, музика, театър, сценография, визуализация и съпътстващите ги сфери. Ще можете да посетите уъркшоп по китара, да отидете на открит урок по актьорски майсторство или пък да се срещнете с музикален продуцент. На това му се казва мултифункционалност.

Trap-a се намира на мястото на небезизвестния „Пъзел“, който вече няма нищо общо с това, което е бил някога. Преобразено до неузнаваемост е новото място, в което ще се случват арт партитата. Откриването започна с изложба-състезание на винили. Десетки творци създадоха своя плакат по повод откриването на новото място. За жури бе обявена публиката, която даваше своя глас под формата на точки, а за бъде тя обективна, имената на авторите не бяха изписани.

Естествено, имаше и парти. За музиката се погрижи DJ Skill, който накара дори тухлите да вибрират под звучите на електро суинг, денс и какви ли не прекрасни тракове. Нямаше човек в Sound trap-a, който да не танцува и това беше най-прекрасното от всичко! Усмихнато, позитивно и адски раздвижено парти се получи. Малко денс шоу направиха тримата американци, които показаха стил и техника в хип-хоп и брейк танците. Само минута след случайно започналия денс батъл между тях, публиката вече ги беше обградила в кръг и не отделяше поглед от тях. Изненадата на вечерта беше, гайдарът, който накара много хора да настръхнат под звуците на фолклорния инструмент. Все по-актуална става тенденцията да се комбинира електронна музика с фолклорни мотиви и съдейки по реакциите наоколо – все по-често ще се случва. Дано!

Най-точната дума, която описва хората, мястото, музиката и като цяло енергията на цялата вечер е – СВЕЖО (като фреш от портокали и лимони в 40-градусова жега)! Определено мястото се вписва повече от добре в Капана. Интересни бяха реакциите на хората, които идваха и първоначално плахо пристъпваха, незнаещи какво да очакват, носейки все още представите за „Пъзела“ в главите си. Panta rhei – Всичко тече. И се променя. А коментарите от хората май нямат значение, съдейки по усмивките, които се виждаха по лицата им.

Гласуването за винил приключи точно в 22:30, а победителят е Иван Кашлаков. Честито на него! Успех на целия екип на Trap-a, който вдигна летвата на нощния и културния живот в Пловдив. Очакваме продължението!

Един невероятен подарък си даде сам на себе си Станимир Видев, по случай рождения си ден-  изложба с художника Георги Щърбев. Но не свършваме до тук със сантименталностите – Видев, може да се каже, че е бил учител на младия Щърбев, преди той да поеме сам по пътя си на изкуството.

Формата на празнична кутия, беше взета от пространството на галерия Aspect. Десетки се събраха пред общината, чакайки да влязат и разгледат последните творби на маестро Станьо Видев. Само половин час след обявения за начало, картините, обозначени с червена точка, бяха повече от немаркираните. Дори за секунда да извърнеш поглед от някоя от платната, то после тя вече е резервирана. Но и как няма? Творчеството му е толкова магично и пропито с емоция, че се пренасяш в друго време и измерение. Денят ти става по-красив, по-смислен и по-пълноценен, щом се докоснеш до нещо подобно.

Двамата художници разделиха галерията с по петнадесетина произведения от всеки. Прави впечатление и при двамата промяна в отношението към цвета. При Щърбев виждаме засилена цветност. Фокусът му се измества от фактурата към формата и цвета. Стилистиката на творбите е същата, но въздействат различно именно поради своята цветност. По-интимен е и във форматите, преобладават средни по размер платна. Паралелно в картините на Видев изпъква една лаконичност на изразните средства, понижаване на цветността, особено във фигуралните му композиции. Тази изложба е забележителна с обединяването на две силни творчески натури, изложба, носеща духа на Пловдив. 

Ако се родя отново, пак с музика ще се занимавам, каза в Баския Оги Видев

Стефка Георгиева

„Дъждовен ден“ е филм не само за големия български китарист Огнян Видев. Това е една черно-бяла лента, която събира в себе си пулса на музикалния Пловдив. Филм за павираните улици, вибрациите на струните и бохемството в края на миналия век.

Филмът е на Андрей Чертов, а инициатор на прожектирането му в Баския е Стефан Колев. Това е режисьорският дебют на Чертов, който определя работата си като „една филеберийска история“, което е може би най-доброто определение, което може да се даде за прекрасната музикална лента.

В прожекцията осезаемо се усеща отношението не само на Видев към музиката, но и на неговите колеги Милчо Левиев, Иво Папазов – Ибряма, Мая Новоселска и др. Учениците на големия китарист споделиха, че от него са взели не толкова техниката на свирене, колкото отношението му към музиката. Ако се родя отново, пак с музика ще се занимавам, каза Огнян Видев. Китарата ли е избрала него или той нея, е трудно да се определени, но хващайки я в ръце сякаш двамата се сливат в един жив организъм, който няма ръце, а струни, които вибрират под влияние на мисълта и емоциите в сърцето.

Нямаше как да не се заговори за джаза. Джазът е манталитет на аутсайдера, хем си с обществото, хем си различен от него. Той е изкуство, каза Огни. Това е една филебрийска история за джаза преди, сега и в бъдеще. Интересни и леко носталгични бяха разказите на музикантите, в които говореха за техните младини, когато са свирели по улиците. Но и много хумор имаше в тях. Бохеми се наричахме, защото пиехме алкохоли по центъра на Пловдив, иначе щяхме да бъдем обикновени пияници, казва се във филма.

След прожекцията на черно-бялата лента, последва разговор с Огнян Видев. За живота, пътуванията, джаз фестивалите, сцената в Америка и какво ли още не. В края на вечерта се насладихме на музиката, създадена от брилянтния китарист и едва ли би могло да има по-добър финал от звуците на неговия инструмент.

Най-новият моноспектакъл на Пловдивския театър представя историята на най-великия актьор от 19 век

Едуин Бут е един от най-великите актьори на 19 век. Той изиграва незабравимо и до наши дни едни от най-големите пиеси на Шекспир, нo животът му, също като професията, е бил трагичен. Освен „най-великият актьор“, той е бил известен и като „братът на убиеца на Президента Линкълн“. Живот, достоен да се овековечи в пиеса, която ще бъде поставена за първи път пред пловдивска публика днес, именно в Деня на театъра.

Актьор, който играе актьор, който пресъздава живота на американския човек през 19 век. Звучи объркано, нали? Но не е! Велико е! Стефан Попов успява за частица от секундата да влезе от роля в роля, да се разплаче, да разплaче теб дори. Да те разсмее. Да те накара да повярваш, че ти не си в Пловдив, а в Америка и то два века назад. Единственият начин да обясня колко е добър в играта – режисьорът на постановката Родни Лий Роджърс, пристигна чак от Америка, за да присъства на репетицията, а след това и на самата премиера. Той не разбираше и дума от казаното, но самия поглед, самата игра на Стефан успя да го разсмее с глас.

Какво е животът на един актьор? Любов към жените, любов към бутилката и любов към професията. А ако твоят живот е този на Едуин Бут, то имаш стотици въпроси, на които Съдбата ти отговаря с черното си чувство за хумор. „Аз, актьорът“  е моноспектакъл, който би ви подействал като медитация. До такава степен трябва да се концентрирате, че всичко останало в живота ви заминава някъде на заден план. Не с изключен звук на телефона, а с цялата ви техника изключена трябва да отидете на тази постановка. Тя заслужава да се потопиш в нея, да я поемеш цялата, а на излизане ти остават минутите тишина за размисъл.

Животът е цикъл от смърт и раждане и в тази безкрайност живее душата ми, казва гимназистката

Нина Желязкова е последна година в гимназията. Красива, умна, изключително позитивна, с ярък бунтарски пламък в очите ѝ. Едва ли много от връстниците ѝ могат да се похвалят с нещо подобно, пък и едва ли мечтаят за него, но снощи тя излезе на сцената в Петното и представи дебютната си стихосбирка „Жар-птица“. Точно като пролет пременена, Нина успя да събуди у всеки един човек в публиката чувство. Да видиш толкова млад и талантлив човек, който държи живота здраво с невинните си ръце, е вдъхновяващо.

Тя не само пише поезия, а е самата поезия. Повечето хора имат душа в тялото си, но тя е душа, която си има своето тяло. Стиховете ѝ се четат с лекота и песенност. Метафорите ѝ идват от сърцето, което им придава такава истинност и красота.  Тя е един масивен сблъсък между сюрреализъм и експресионизъм, който от доста време не бяхме срещали на младата литературна сцена. Човек се ражда и умира стотици пъти през живота си, казва тя. Пише именно за тези красиви изживени моменти. Пише още за така желаната промяна в обществото, за ежедневието и празниците. Дори се е опитала да събере в едно стихотворение всички хубави спомени, които има от иначе краткия си за сега живот. За люляка пред блока, за учителката, която в ръцете си държи бял лебед и го потапя в черните води. Това, което успя да просълзи почти всички, обаче, беше, когато баща ѝ изкара първото ѝ написано стихотворение. То е сътворено когато е била на едва 4 годинки, написано на малък лист със зелено и е било посветено именно на него.

„Жар птица“ е можела да просъществува още преди две години, но тогавашното издателство не са харесали едно от стихотворенията. Казали са ѝ ,че то ще бъде премахнато, тъй като „звучи като от 18 век“- имали възражения към старинните думи, които то съдържа. Нина е отказала подобен тип редакция и твърдо решена да си издаде стихосбирката, както я вижда в мечтите си, чака до този момент. 88 стихотворения в 88 страници, което не е случайно. Осмицата изобразява безкрайността. Животът е цикъл от смърт и раждане и в тази безкрайност живее душата ми, сподели Нина.