Ново творческо пространство открива врати в Капана, което ще помогне на квартала да става все по-привлекателен за младите артисти, занимаващи се с музика танц и театър. Заповядайте на 28 март (събота) от 19:00 часа в Творчески комплекс Инкубатор на ул. Братя Пулеви 1-6.

Звуковият капан ( Sound Trap ) е пространство, което обединява творците в области като музика, танц, театър, визуализация, сценография и съпътстващи ги сфери, да творят на воля. Trap-a е подготвен за провеждане на репетиции на групи, занимаващи се в различни жанрове на изкуството – напълно технически оборудван. Това е място, в което, например, можете да посетите уъркшоп по китара с утвърдена музикална личност, открит урок по актьорско майсторство, среща с музикален мениджър, представяне на нова песен от ученическа група или събитие, на което присъствате с още 200 души, заклещени в Капана. Sound Trap е пространство, в което ще посетите постановки и пърформaнси, ново място за култура и изкуство.

Целта на Инкубатор(първият по рода си творчески комплекс в България) е да помага и дава възможност на младите музиканти, актьори и личности с артистично призвание да получават достъп до среда, обучение, публика, общности и интересни хора и творци като тях самите. Място, което да посещават, когато се случват събития, свързани с техните интереси.

Програмата за вечерта:

19ч. – Откриване на изложбата „ The Push Opening!” , представяща дизайните от конкурса за плакат по случай откриването на Sound Trap и журиране на публиката

22:30 – обявяване на победителите и връчване

22:45 - Ще измерваме звуковото налягане в Sound Trap с DJ Skill"

Трифон Ташев не е непознато име за пловдивската публика вече. Има няколко концерта зад гърба си и е бил част от изложби, организации и културния живот под тепетата. Завършил е бакалавър по Етнология към Пловдивския университет, но в момента страстта го тласка към музиката. Родом е от Кърджали, което е важно да се уточни, защото както самият той казва – важно е от къде идваш, тъй като мястото определя хората малко или много. Повече от десет години се занимава с музика, но тепърва започва да се появява в света. Този петък предстои премиерата на дебютния му албум, а в навечерието на това събитие Трифон се срещна с КАПАНА.БГ, за да ни разкаже какви са стъпките на младия творец и защо качва целия албум за свободно сваляне в интернет.

Как започна да се занимаваш с музика? 

В едно мазе. В читалището в Кърджали има едно мазе, което беше изоставено, но го даваха на групите, които искаха да свирят. Отидох с приятели, започнах да крещя на един микрофон и те много се зарадваха. Първо започнах да крещя, а после започнах да пея. Имахме си рок банда в Кърджали, но всеки замина някъде и така се разпаднахме. 

Как избра да живееш в Пловдив? 

Винаги съм харесвал този град. Първия път като дойдох бях в Етнографския музей. Беше леко сюреалистично, защото мина една японка в традиционно кимоно, с прическата и ветрилото, а аз стоях и си мислех „Леле, колко яко!“. Ето такива дребни неща ми са се запаметили и реших да остана тук. 

Можеш ли да се занимаваш само и единствено с изкуство в България?

Можеш ако си много упорит и си организираш нещата правилно, мисля че можеш. Сега свиря с Радoил Борисов, той си е родом от Пловдив, и неговия брат. Правим един проект „Ultra fuels” и е нещо като псайхаделик-фолк-рок и е силно засегната българската фолклорна музика. С него свирим и като улични музиканти на малката главна. Едно, че си правиш репетиция. Второ, че виждаш как публиката реално реагира. Ако си плати билет за концерт, то тя ще има изисквания, очаквания и ще си каже „е, дадох ги тея пари, трябва да ми хареса“. Докато на улицата, ако не те харесат те подминават, ако те харесат остават и слушат. Но това е само един от начините – трябва да се правят и концерти. 

С нещо странично занимаваш ли се?

С изкуство. Сега правя традиционен занаят – плъстене. Взима се вълна и се сплъстява и можеш да правиш всичко с това – дрехи, килими, скулптори. Аз правя скулптори и гледам това да ми е един вид начин да се издържам. Правя музика за театър, което ми е една главна идея. Музиката, която правя сам създава състояния, картини и може да се използва в кино и театър. Имам едно представление в Сливенския театър и сега правим второ. 

Разкажи ми малко повече за дебютния си албум. 

Той е много по-различен от това, което правим с групата. Това са парчета, които съм събирал с години. Ембиънт, бих ги нарекал, защото това е един термин в музиката, който дава Брайън Ино. Винаги съм правел така музика, но наскоро научих за този човек. Реално албумът е готов от година и нещо. 

Защо го пускаш чак сега?

Това са състояния, даже и песни не мога да ги нарека, тъй като в някои от тях няма пеене. Случва ти се нещо, не може да го изкажеш по друг начин и го правиш в музика. Вкарват те в състояние тези неща. Не е комерсиален албум, който да си пуснеш на пътя към морето, докато си караш колата. Идеята е, че исках всяка една от тези песни, мои близки приятели да илюстрират чрез тяхното си изкуство – рисуване, танц, видео - каквото и да е в артистичната сфера. 

Получи ли се?

Първо пуснах краен срок, но не стана, тъй като всички са много несериозни. После се свързах с Магдалена Гинчева, завършила в АМТИИ. Тя направи за всяка песен по една картина и идеята е да е във формата на компакт-диска. Като усещане за музиката се справи страхотно. Сега подготвяме и книжка, която ще е част от албума и се надявам да е готова до премиерата. Ще са рисунките и текстовете към песните. Мислех да сложа и CD, но вече никой не слуша такива неща, така че ще има линк за свободно сваляне от интернет. Идеята е да стигне до хората, а  не да си го държа вкъщи и да си го слушам сам.

Разкажи ни историята на някоя песен. 

Една от песните, „Requiem for the proper attitude” – Реквием за правилното държание. Един ден с много близки приятели се качвахме към тепето, но понякога колкото по-близък си с някого, стават по-силни дразги и конфликти. Не бях в състояние да общувам с тях и се събрах в себе си. Осъзнах, че ако остана мога да им предам само лоши неща и да им проваля настроението. Казах им довиждане, тръгнах си, пробрах се и цялата тази негативна енергия я изкарах в едно парче за половин час. После им купих по един сладолед и им го дадох. 

Как създаваш музиката си?

Не само пея, но и използвам ритъм, нойз, смесване на звуци. Обикалял съм града именно, за да записвам звуци. Симплирам и неща - интервю с Айнщайн и Юрий Гагарин. Неща, които вкарват в  посоката, в която искам да вкарам хората. Защото идеята като слушаш тази музика е да мислиш. Ембиънт музиката може да служи и като фон, зависи от парчетата – някои натоварват, други не. 

Какво те вдъхновява? 

Всичко. Книги, радио, но главно хората ме вдъхновяват. Гледам ги как се държат и как общуват. Вдъхновяват ме други хора, които правят неща, защото в България хората са супер подтиснати, намръщени и недоволни и като видя хора, които се борят за идеите си до край, това ме вдъхновява. В крайна сметка, ние сме тука, вършим нещо за малко и после пак наново. 

Би ли заминал да живееш в чужбина?

Мисля за подобни неща, но не бих живял, за сега, на друго място. Много искам да отида в Япония, привлича ме с психика и култура, но сигурно за не повече от няколко месеца. В България ми харесва. Тук е някакъв сюреализъм за мен. Оня ден видях една кола, на която бяха направили гараж от ламарина във формата на колата и беше заключено с катинари. Бил съм в Австрия и там никога няма да видиш подобно нещо. Трябва ти само една камера да снимаш по улиците и ще видиш толкова материал за филми. Има много сила в тази държава, но в корените. 

Родителите ти подкрепят ли те? 

Сестра ми е счетоводител, майка ми е счетоводител, а баща ми работи към счетоводната фирма, но пък преди е бил в театъра дълги години. Подкрепят ме. Ако не бяха моите родители и сестра ми никога нямаше да го направя това нещо. Като направя нещо го показват на хората, идват на изложбите и на концертите ми. Дори и сега ще дойдат. 

Какво ще представлява премиерата на албума ти този петък? 

Подготвил съм два микса с мои звуци, композиции , вплетени с неща на други артисти. Идеята е да се създаде усещане за цялостно събитие. Пък и това са неща, които са повлияли на мен и показвам като цитати. Има тибетска музика, българска народна, Бьорк – всичко, което ми е повлияло малко или много в музикалното развитие. Със сигурност ще има и нещо на живо, защото си е различно. Паралелно ще има и изложба на Маги. Картините ще се разпечатат и към тях ще има слушалки с отделните песни, така че всеки ще може да се изолира и да  чуе. 

Представянето на първия албум на Трифон Ташев a.k.a. Torazame Tasuu – „Pillars of Creation” ще се състои този петък (27.03) от 19:00 ч. в галерийното пространство на eXAF (бул. Руски №89). 
Изложбата ще продължи до 09.04

Светла Москова: Нейната светлина ни огрява в момента

Стефка Георгиева

Композиция от декоративни чинии, експериментална керамика и пластика – това показва Градската художествена галерия в изложба по повод 80 години от рождението на Анна Гребенарова. Събитието откри внучката на емблематичната керамичка и основен двигател в организирането на експозицията – Ани. С цветя и аплодисменти тя бе посрещната от публиката, заради ретроспекцията, която направи чрез изкуството на своята баба.

Изложбата е подредена в три зали. В първата са показани декоративни чинии, които заемат основна част в работата на Гребенарова. В тях силно застъпена е космическата визия. Разнообразие от цветове, форми и текстура се вижда в тях. Кураторката на експозицията Таня Арабаджиева- Санчез определи работите от първата зала като експериментални полета, тъй като техниките от чиниите се откриват в големите творби на Гребенарова. Тя е монументален артист, подчерта Арабаджиева- Санчез, която направи новия прочит на твореца Анна Гребенарова.

Във втората зала е подредена експерименталната керамика. Идеята за нея се заражда в процеса на реставрация на находки от обекта Долнослав. Проектът започва през 90-те години и продължава своята реализация над 10 години. Експозицията включва различни вариации на находки от каменно-медната епоха.
Най-пъстра, цветна и обсъждана бе третата зала с пластиките на Гребенарова. Различни биологични форми, наподобяващи други видове или пък обитатели на морското дъно, грабнаха вниманието на зрителите и не го пуснаха дълго време. Силно впечатление направи техниката ѝ „съд в съд“, която прави пластиката ѝ изключителна. Различни форми, текстури и глазура се виждат дам.

Нейната светлина ни огрява в момента. Трябва да направим всичко възможно, за да създадем пълен прекрасен каталог на изкуството й. Тъй като трябва да има спомени за хора като Анна Гребенарова, каза на откриването на изложбата Светла Москова. Тя е артист от международно значение, изтъкна Таня Арабаджиева- Санчез.

Благодаря ви, че сте тук. Благодаря на Градска художествена галерия, че ни изтърпя, каза внучката на Анна Гребенарова пред много гости на събитието.
Експозицията е подредена в ГХГ до 15 април. Със сигурност е изложба, която не бива да пропускате.

HUMANS OF PLOVDIV

Джеймс и Ники са женени от 12 години и имат две деца. Живеят в Пловдив, който много харесват.

Джеймс: "Запознахме се в университета чрез общи приятели. В началото и двамата харесвахме други хора. Аз харесвах друго момиче, а тя харесваше друго момче. Така че приятелството ни беше безопасно - нямаше шанс нещо да се случи. Така че просто излизахме често заедно и говорихме много. Започнахме да пием кафе всяка вечер в едно кафене наблизо - просто отивахме там и говорихме, и говорихме, и говорихме. Скоро чувствата ни запознаха да стават по-топли."

Ники: "Върнах се в България за зимната ваканция и тогава осъзнахме, че имаме чувства един към друг. Казахме си *Я чакай малко - липсваме си*".

Джеймс: "Започнах да мисля за нея много докато я нямаше през зимата и си казах *Престани, Джеймс! Тя ти е приятелка, не бива трябва да я възприемаш по този начин, странно е*. Така че се насилих да не мисля за нея през цялото време, но осъзнах, че ми липсва повече от останалите ми приятели. Това беше отрезвяващо за нас. Оженихме се година по-късно. Не сме фенове на дългите ухажвания - човече, ако се обичате, просто го направете - оженете се."

"Какво е важно, за да сработи един брак?"

Ники: "Приятелство!"

Джеймс: "Да, мисля, че при нас това е много важно, защото започнахме като най-добри приятели и все още сме такива. Постоянно сме заедно и си споделяме много."

Ники: "И се забавляваме заедно! Така че, приятелство и да ви е забавно заедно."

Джеймс: "Комуникацията е друго много важно нещо. Цел ни е да си казваме всичко. Доста сме открити за това, което искаме, харесваме, това, от което се нуждаем или което не ни допада. Може би е свързано с факта, че бяхме приятели оше от начало и бяхме прями един с друг. Докато сте прями и открити един с друг няма нещо, което да не можете да преодолеете.

"Как решихте да дойдете в България?"

Ники: "Аз исках да се върна и той каза *Ще дойда с теб.*"

Джеймс: "Нямах никаква идея къде искам да живея. Усещах, че мога да отида навсякъде и когато връзката ни стана по-сериозна Ники веднага ми каза *Смятам да се върна в България*. Казах й, че съм склонен да опитам *Ще опитаме там една година, а ако не се получи трябва да си склонна да дойдеш с мен и да опитаме на друго място.* Това беше преди 10 години."

Още истории вижте в страницата на Humans of Plovdiv: http://humansofplovdiv.com/ или във Facebook: https://www.facebook.com/humansofplovdiv

Вярвам, че още мога да променя един, пет или петстотин души, каза писателят

Пиша стихове само в краен случай, призна живият класик на българската литература

Стефка Георгиева

Живият класик на българската литература Стефан Цанев и неговите пловдивски читатели се срещнаха в конферентната зала на Народна библиотека Иван Вазов вчера. Мероприятието бе открито от Божана Апостолава, поетеса и издател. Основният повод за поканата на Стефан Цанев бе обявяването му за най-четен автор в библиотеката за изминалата година. Освен това, Апостолова призна, че той е и най-продаваният автор на издателска къща „Жанет 45“. Тази награда е най-обективната, каза Цанев. Другите награди могат да бъдат манипулирани, но с тази не може да се злоупотреби, добави той. „Всеки автор пише, за да го четат. Няма идиот, който да пише и да не иска да бъде четен.“ Това бяха думите на класика, когато бе помолен да коментира повода за днешната сбирка.

Силно застъпени в разговора бяха темите за театъра и поезията. Аз съм преди всичко поет и драматург, каза той. Сподели, че има над 80 негови постановки, които се играят в 20 други страни. Също така в Турция е обявен за чуждестранния автор с най-много представления в югоизточната ни съседка, което няма как да не бъде повод за гордост не само за него, но и за страната ни. Сподели още с аудиторията, че през есента се очаква да бъде премиерата на новата му пиеса „Заговора на Калигула“. Представлението е трябвало да бъде представено през май, но е силно вероятно това да е пиесата, която ще открие новия театрален сезон през есента в София. Относно поредицата си „Български хроники“ Стефан Цанев каза: „В тях улучих нещо случайно и така се получи връзката с читателите.“ Драматургът бе помолен да коментира нашумялото отричане на романа „Време разделно“. Той не даде мнение за това как възприема историческите събития на тази епоха, но сподели, че творбата на Антон Дончев е брилянтна и не може да бъде определена като бездарна, както я нарече Ефрем Моллов преди малко повече от месец.

Любими стихове от поета бяха представени от половинката му- актрисата Доротея Тончева. Със страст и сила в гласа, тя произнасяше редовете, написани от Цанев. Пиша стихове само в краен случай, каза авторът. Не повече от 5 или 6 на година, но не е и нужно. Поезията е есенцията на литературата, допълни Цанев. Нямаше как да не бъде засегната и темата за съвременната поезия, която в по-голямата си част бе обявена като слаба. Божана Апостолова направи не особен лек намек за оскверняването на литературата с днешните свободни стихове, в които липсва каквато и да било литературност, като направи препратка със стих от стихосбирка, която самата тя е издала. Но това искат да четат днес младите и ние им го даваме, коментира Апостолова. Все пак трябва да отбележим тази тенденция в литературната история на страната, добави тя.

„Сезонът на илюзиите свърши…“ Така започва един от стиховете на писателя. Но за него все още не е. „Не е свършил, иначе нямаше да напиша нито ред повече. Все още вярвам, че мога да променя един, пет или петстотин души. Те ще променят други. Живея с тази илюзия и с най-вероятно ще си отида с нея.“

Няма да се променим докато не осъзнаем, че не ни трябва революция, а еволюция, смята емблематичният кинаджия

Не си тръгвам, ще си бъда в киното, казва с това „Сбогом” на режисурата той

Георги Дюлгеров бе специален гост на закриването на 10-тия София Филм Фест в Пловдив снощи. Маестрото представи последния си филм „Буферна зона” пред пловдивска публика заедно с една от звездите в него- Стефка Янорова. С лентата си той казва „Сбогом” на режисурата. Кинаджията говори пред КАПАНА.БГ какво е чувството да затвориш една голяма страница и да сложиш в минало време една великолепна кариера.

Тръгвате си като режисьор, какво ще завещаете на хората след вас?
Истината е най-важна. Тя трябва да те вълнува като автор. Ти си във времето, в което живееш и времето ще присъства във филмите ти. Когато се стъпи върху традицията, успехът е гарантиран. Когато се започне с тезата: „Преди мен не е имало нищо, сега ще ви покажа как се прави кино” се получават съмнителни резултати. Аз като режисьор филми повече няма да правя филми. С „Буферна зона” правя равносметка с това, с което съм се занимавал. Освен това, като оставим настрани чисто здравословните ми проблеми, аз мисля, че време е да се правят филми от хора, които са във времето сега. Мен ме занимават проблеми, които, страхувам се, не са близки на съвременниците.

Споменахте равносметка, каква е тя?
Не съм проституирал в моите филми. Като се оглеждам назад нямам филм, от който да се срамувам. Не съм угаждал на зрителя, но не съм угаждал и на властта, май. Независимо, че имам пъстри филми в биографията си. Като този по антифашистка тема „И дойде денят”. Не се срамувам от този филм. Защото през 73-та година изследвахме, доколкото можахме, проблемът за насилието. В аспекта му, че ако една революция предизвика дори сълзата на едно дете, то тогава по-добре да я няма. Равносметката е още, че се срещнах с хора като актрисата Стефка Янорова. Постоянно говорим, че българското кино има нужда от звезди. Тя може да е една от тях. Тъй като освен много добра актриса, лицето й лепне на екрана. Тя е киногенична.  За жалост, малко са нашите реализирани звезди.

Кое ще ви липсва най-много?
Аз не си тръгвам от киното. Оставам с фестивала София Филм Фест. Освен това съм си със студентите. Ще си бъда докрай с тях, ще им помагам, ще ги насърчавам. Ще си бъда в киното. И с театър ще се занимавам. Един филм се прави много трудно. Това е огромно изпитание чисто физически. Това е.

Как протече последната ви работа като режисьор в партньорство с любимия ви актьор Руси Чанев?
В нашите филми той влиза като съавтор. Сега в „Буферна зона” отново даде много идеи. Той избра Стефка Янорова за партньор пред камерата. Аз не разглеждам нито „Авантаж”, нито „Мера според мера”, нито „Буферна зона” като някакво авторски филми. Това са общи филми с Руси. Те са общи за целия екип. Много мразя „Един филм на…” и името на режисьора. Всеки, който се е бъркал в киното знае, че един филм не може да е само на режисьора. Няма начин. Защото, особено по време на снимки, ако си отворен всички предлагат и вече не можеш да разбереш до къде си стигнал ти и къде е започнал другият. Филмът се прави от един екип. Операторът и актьорите- всички влизат със свои предложения. Трябва да си ужасно самонадеян, самовлюбен, за да не приемеш предложенията на актьорите, да се лишиш от техния капацитет, от тяхното съавторство. Това е безсмислена работа. Това, което актьорът може да измисли, не може да го измисли режисьорът. Има някои неща, които се раждат само при тях, става интуитивно. А Руси е висока топка. Аз непрекъснато казвам, че той е от световна величина. Непрекъснато повтарям, че ако не бяхме толкова затворена кинематографична общност, той щеше да повтори кариерата на Даниел Олбрихски. Ние бяхме затворена кинематография, бяхме излъгани. Затова и след 89-та година направихме глупава реформа. Много глупава. Минахме веднага на продуцентския принцип, копирахме френския модел, с една малка подробност, че нямахме техните фондове за пари за филми. Всички от щата излязохме доброволно на свободния пазар. Бе глупава стъпка. Някои се закачиха и оцеляха. Аз оцелях, защото бях преподавател. А други рухнаха социално. От едно много прилично материално положение изведнъж се оказваш на борсата. Рухнаха Людмил Кирков, който си отиде преждевременно, Едуард Захариев, също си отиде преждевременно. Поляците не направиха това, чехите не направиха това, унгарците не направиха това. Само ние. Както си изтрепахме след девети септември цялото народно събрание и интелектуалния елит.

Докога ще продължаваме така?
Аз не искам да обвинявам нацията. Това, за мен, е историческа обремененост. Ние сме обременени исторически, винаги догонваме. В момента, в който започваме да се стабилизираме, се случва някакъв обществен преврат и малката интелигенция, която се е създала, изчезва. И се започва отново. Тази наша последна нежна революция направи същото- избута настрани кадърните хора, според мен. И се започна пак. Ще продължаваме така до момента, в който осъзнаем, че не ни трябва революция, а ни трябва еволюция. Еволюция, бавна, спокойна, постепенна, с всичките й минуси. Поколение след поколение нормално да се развиваме.