Млад артист разгръща въображението си в художествено студио „Донна Евелин”

Паулина Гегова

В Пловдив има много скрити кътчета, които могат да те изненадат с вътрешната си пищност и богат асортимент от изделия. Когато търсим нещо, особено свързано с изкуство, главно го правим по дългата улица на Главната или моловете, надявайки се да открием онова "съкровище", нужно ни, за да зарадваме някого или просто да украсим дома си. Но не само центърът изобилства от предложения. Все пак, един град не се ограничава до няколко посещаеми пункта, нали? Някъде там в пресечките или затънтени ъгълчета, се крият скъпоценни камъни, чакащи скромно своя откривател. Точно с едно такова специално място ще ви запознаем днес.

Художествено студио "Донна Евелин" се намира централно срещу Събота пазара, на ул. "Филип Тотю" 30, заобиколено и от двете страни с хранителни стоки и книжарница, които някак си го сливат с интериора. Ателието се намира на втория етаж, където една млада художничка създава своите картини и ръчни изработки, били те по поръчка или не. 

Ивелина Петрова е завършила две средни образования едновременно - художествена гимназия "Цанко Лавренов" и Сценични кадри. Продължава висшето си образование в АМТИИ, степен бакалавър изящна графика и магистратура иконопис и стенопис. Като възпитаник на академията тя получава добра база и основа, за да доразвие себе си като художник, който да намери своя самостоятелен подход за изразяване. Така отваря и "Донна Евелин", която кръщава на своите баба и майка! Въпреки трудностите свързани със създаването на бизнес в сферата на изкуството, следвайки наученото от своя доцент Владимир Генадиев за упоритостта и последователността, тя открива начин на достъп до всеки дом. Затова тя продължава и до днес да твори, понякога до късна вечер, с едничката цел всеки от нас да открие изкуството, под една или друга форма.

Най-често я наемат за сватби и кръщенета, но Ивелина е най-щастлива когато пуска на свобода собственото си въображение. Тогава изпод пръстите й се сътворяват прекрасни неща - от картини и графики, през пана от кожа и цветя, ръчно изработени бижута, пакетиране на подаръци, карикатури, до рисувани артикули като чаши, вази и други. Приема професията си много на сериозно. Когато рисува икона, следва канона да стои пречистена и пости. Материалите, които употребява са от естествена кожа и пигменти, ползвайки различни похвати и техники. "Държа на личната комуникация с клиента. Обичам когато получавам поръчка и да опознавам човека, за когото творя, за да мога да пресъздам неговата индивидуалност в продукта. Постоянно имам лепило или боя по себе си. Превърнаха се в нещо като моя марка парфюм", смее се хубавата художничка. 

Готовите артикули са с фиксирани цени, но при поръчка артистът може да работи и по бюджет на клиента. Всичко зависи от това какво желаете и колко сте готови да дадете за труд, който няма да се счупи или развали след два месеца. Самата тя казва, че не мечтае за препълнени от посетители изложби и национални награди, защото е останала разочарована от шуробаджанащината в тази и подобните на нейната професии. Достатъчно й е нейната рожба да продължава да живее и да расте. "Съветът ми към младото поколение е да изградят търпеливи и упорити личности, които да преследват целите си и да влагат всички способи на изразяване, за да задоволят очакванията на човекът, който им се е доверил. Това е тайната на успеха!" Новият проект, който вълнува Ива е създаването на онлайн магазин в най-скоро време, което ще улесни много от ценителите на изкуството.

Ако ви се случва да минете през пазара, отделете време да се качите на втория етаж. Дори да не вземете нищо, поне надникнете в този малък бутик. Ще останете изненадани от очарователността му, а кой знае - може би именно там се крие вашият идеален подарък за коледните празници. 

Ние не пътешестваме, защото нямаме място, на което да се приберем.  Домът ни е колата ни, така че ние сме си винаги вкъщи. Просто изследваме задния си двор

Днешните ни герои открихме в artnewscafe, работещи над сайта си. Кром и Валеа не са туристи, нито пък пътешественици – те просто живеят в кола, а задният им двор е цялата земя. От февруари до сега не се спират за дълго на едно място, освен за 60 дена в Хърватия, където Кром е бил в затвора. Историята на две свободни от задълженията души. На хора, чиито планове за живота са просто да бъдат щастливи. Трудно ни е да си го представим с нашето ежедневие, но такива хора съществуват и то доста успешно.Тук са от дни, но пишат имената си на кирилица, носят джапанки през декември, а ключът за дома им стои на най-сигурното място – до сърцето. 

Били ли сте досега в България?

К: Аз да, преди 8 години и останах за около 20-25 дена в Гоце Делчев.

Как се научихте толкова бързо да пишете на български?

Обичам да общувам и комуникирам с хората, така че първото нещо, което научавам винаги е езикът. 

Да започнем от началото – как се запознахте двамата?

Запознахме се в Бразилия. Тя дойде като доброволец в университета, а този февруари аз ? отидох на гости в Берлин. Седмица по-късно наехме кола и започнахме пътуването. 

Кои държави сте посетили от тогава до сега?

Ох.. Имаме карта в сайта си. Полша, Унгария, Чехия , Хърватия, Сърбия, Босна, Румъния и сега сме в България. 

Разкажи ни за най-интересната история, която се преживели до сега.

Най-интересното е, когато бях в затвора за 61 дена. Дори днес получхме писмо от адвоката ми, че делото е било нулирано, но все пак трябваше да прекарам цялото това време зад решетките. Има едно място между Хърватия и Сърбия, което наричаме Либерланд. Не принадлежи на нито една от двете страни. Два пъти съм бил там и двата пъти ме отвлякоха хърватските полицаи. Наричам го така, защото ако открадна нещо и полицията ме хване, то тогава е арест, но полиция да ме золви, на територия, която не е тяхна – това го наричам отвличане. Първия път избягах в една река и се наложи трима полицаи да ме качат в лодката, ако гледате видеото много ще се смеете.

А тя какво правеше през това време?

Тя беше моята най-голяма подкрепа. Пращаше ми пари за храна всяка седмица, защото храната в затвора е просто ужасна. 

Как решихте да дойдете пак до България?

Когато живееш в кола трябва да се съобразяваш с времето. Сега е зима, така че се местим на юг. 

А  как избрахте Пловдив?

Разбрахме, че това е един от най-старите градове на света, освен това тя има приятелка тук, а на всичкото от горе и колата ни се развали. Много неща ни насочиха насам. 

Как намирате града?

Обичам града и обичам България. От както сме тук получаваме само и единствено добро отношение. Полицията никога не ни е правила проблем, дори и просто защото съм черен. До колкото разбрах Пловдив е избран за Европейска столица на културата за 2019 и виждам защо. 

Какво е да си пътешественик? 

Не се виждам като пътешественик, защото този тип хора имат дом, в който да се върнат. Ето, ти си от Пловдив – пътуваш 5 дена, 5 седмици, 5 месеца, но ще се върнеш тук. Ние не пътешестваме, защото нямаме място, на което да се приберем.  Домът ни е колата ни, така че ние сме си винаги вкъщи. Просто изследваме задния си двор. 

Какво ще кажете за случващото по света в момента – атентати, терор и войни?

Тази земя винаги е била във война. В нашата култура предричаме, че разрухата е моментът, в който лампите ще светнат  и нищо няма да бъде крито повече. Хората съдят, те виждат добро и лошо, а аз виждам нещо СТРАХОТНО! Всичко сияе и  вече няма нищо скрито. Хората говорят само за ПАриж, но има много други места, на които се случва същото. Така виждам нещата – като възможност всичко да излезе на повърхността и няма как да минем от мрака към светлината без болка. Просто трябва да се успокоим, защото нищо никога няма да бъде под контрол. 

Взимате ли си сувенири от местата, които посещавате?

Не, когато живееш в кола не можеш да си го позволиш. По принцип приемаме храна като подаръци, но не винаги има място и за нея, защото хладилникът ни е много малък. Когато започнахме пътуването си, едни наши приятели ни се чудеха как ще архивираме и сбием живота си в една кола, но от наша гледна точка беше точно обратното, защото до преди това сме пътували само с раниците на гърба си, но все пак няма място за какво да е, тъй като всеки инч ни е от значение. 

Без какво не можеш да пътуваш?

Без колата. Тя е наш дом, но и не само. Тя си има характер, като Хърби. Понякога клаксонът отказва да работи и след половин час всичко му е наред и никой не знае защо. Колата си има своите настроения. Бяхме късметлии, защото беше една от първите коли, които видяхме, а също така през февруари цените им падат драстично .

Какво е това на врата ти?

Ключа за вкъщи, за да сме сигурни винаги къде е. Макар че веднъж се заключихме отвън и трябваше да се промуша през покрива, за да ни отворя. 

За какво мечтаете?

Това е въпрос, на които мога да отговоря много лесно. Не планирам бъдещето си. Когато напуснах родното си място, хората ми казваха, че животът ми няма бъдеще, а аз им отговарях, че това за мене  перфектно. Не искам живот на бъдещето, а на настоящето. Мечтата ми е винаги да бъда щастлив в точно този същия момент.

Илияна Тоткова

Вчерашният петък беше подготвил китарна музика за ценители в  Bee Bop Cafe.Виновниците са  не кои ,а именно "Acoustic trio 3000". А това са Иван Лечев, Цветан Недялков и Веселин Койчев, знаеш кои са,чувал си за уменията им ,виждал си ги , обикнал си ги.... И как няма , господата, на които повечето изпълнения са не къде , а в Пловдив.
 Под въпрос е дали можем да намерим други китаристи у нас, който да съчетават рок, джаз и  етно в струнен вариант на звученето без вокали . Отидеш ли на техен концерт, осъзнаваш ,че вокали дори не ти трябват , техните струни напяват  български народни песни минали през призмата на техният аранжимент  и  нежните звуци на цигулка. С нескрита елегантност се разходиха из музикалните стилове ,смесицата от фламенко, джаз и фюжън галеше сетивата на присъстващите в задушевната атмосфера на сцената на Bee Bop Cafe в  първия четвъртък от поредицата Jazz Thursday .
Както един мой приятел би казал,снощната вечер си беше бутиково изживяване , не можеш да се насладиш на представеното изкуство  всяка вечер , ето за това следващият път, когато  разбереш, че "Acoustic trio 3000" са под тепетата ,не се замисляй ! Идеалният завършек на работния  ден  в тематична атмосфера и сетивна китарна музика.

Основна тема на младите автори се оказаха размириците по целия свят, състояли се тази година

Стефка Георгиева

Годишната коледна изложба на ДПХ бе открита официално вчера. На нея присъстваха десетки от авторите, взели участие в изложба. Общо 84 художника с почти 150 произведения на изкуството изпълниха двете зали на Дружеството на пловдивските художници.

Тази година бе особено осезаемо участието на младите творци, които се присъединиха към ежегодното събитие. Силен акцент в тяхната работа бяха събитията случили се тази година, сред които атентатът над френското издание Шерли Ебдо, както и емигрантската вълна. Младите автори запаметяват исторически значимите събития на времето, в което живеем, а чрез работата си художниците подтикнаха мнозина от публиката да си направят равносметка за изминалата една година. Войната и мирът, хармонията и дисбаланса,  спокойствие и агресия – така си кореспондираха картините на различните хора на изкуството.

Разбира се, имайки предвид, че живеем в един античен и приказен град, то неминуемо е той също да не бъде център на вниманието. Пловдив бе представен чрез различни гледни точки. Акварел и масло обрисуваха великолепието и чара на града под тепетата, за да се влюбите още веднъж в него. 

Както всяка година, и тази бяха раздадени награди. Призовете за живопис отнесоха у дома си Вълчан Петров и Димитър Кирчев. Скулпторът, който също се отличи бе Трифон Неделчев, а Магърдич Хасапян получи наградата за графика. Разбира се, приз имаше и за младите автори, сред които най-ярко се отличи Христо Бозуков.

Да си "смахнат" е титла за актьора. Всеки в нашата професия драпа да получи званието „шут", казва театралът

Актьорът Венелин Методиев e едно от остриетата на Пловдивския драматичен театър. Завършил  НАТФИЗ през 1998г., той избира именно сцената под тепетата за реализацията си. Зад гърба си е оставил много значителни роли в постановки като "Адската машина", "Българи от старо време", "Апетит за череши", "Тишина, моля!", "Макбет", "Казанова", "Когато гръм удари", "Възвишение", "Сестри Палавееви" и други. Гастролира и в "Сълза и смях", театър "София", както и в Габрово, Добрич и Сливен. Венелин е изключително земен и скромен човек. В неговото държание няма парадност, нито високомерие. Въпреки известността, знае откъде тръгва и накъде иска да върви. Неведнъж е казвал, че обича Пловдив и го приема като втори дом. С Венелин разговаря Паулина Гегова.

-Венко, може на Ти, нали?
Разбира се!

-Разкажи ми за следването си в НАТФИЗ. Какви бяха най-големите изпитания, пред които трябваше да се изправиш?
Най-голямото изпитание за мен и до ден днешен е преборването с асоциалността ми. И сега, 17 години след дипломирането, изпитвам себе си в общуването с хората. Не съм от най-общителните, трудно допускам някого до себе си, а това в нашата професия не е за хвалба. Много ми беше мъчно, докато намеря път към колегите си. Случи се някъде в средата на втори курс, а това е пропуснато време не само за мен, но и за тях. Хахахаха...

-Имаше ли моменти, в които губеше пътя си? Сигурна съм, че всеки студент се е сблъсквал с подобен проблем.
О, аз трудно влязох в пътя, така че положих неимоверни усилия да не изляза от него. И така вече повече от 20 години вървя по него, преодолявайки всички неравности.

-Как ги преодоляваше? Имаше ли изградена индивидуална тактика или оставяше проблемите да отшумят?
Изповядвам максимата, че каквото трябва да стане, то ще стане. Аз крача напред, опитвам се да не изоставам назад във времето, пък каквото отреди Господ.

-Завършил си при проф. Здравко Митков. На какво те научи той?
Има две неща, които никога няма да забравя. Тук някои колеги биха се засмели, защото много обичам да употребявам това изречение, когато ме попитат какво съм научил от професора си. Че няма справедливост в тази професия и че винаги, когато сме на сцената, червената лампичка в главите ни трябва да свети. Колкото и да искаме да бъдем "вътре" в ролята, трябва да умеем да "излезем" накрая. Иначе нещата могат да отидат в нежелана посока - и за нас, и за партньорите!


-Дисциплината е неотменна част от актьорското майсторство. Понякога не ти ли се е искало да си като волна птичка, без задръжки, без десет, често и повече часа репетиции.
Винаги съм държал на дисциплината в работата. Умора бих изпитал не от времетраенето на една репетиция, а от това има ли смисъл в нещото, което се случва на нея. Безсмислието е в състояние да ме изкара от контрол, да ме обезвери и да ме подтисне. А после връщането в правия път е много трудно.

-Егото на актьора! Преувеличено ли е то в общоприетите виждания?
Който актьор ти каже, че няма его - лъже! Просто при едни е изявено много, стигащо до болезненост. Когато е в границата на здравословното, всичко е наред. Смятам, че съм от хората здраво стъпили на земята и в този ред на мисли, и егото ми е търпимо. Предполагам, хахаха. Другите ще кажат.

-А какво ще кажеш за определението "артистите са смахнати"?
Да си "смахнат" е титла за актьора. Всеки в нашата професия драпа да получи "званието шут", както е казал Шекспир.

-Ти си и музикално развит. Музиката отделна страст ли е или допълнение към играта?
Хич не съм развит даже. За мен музиката е нещо, което ме спасява в трудни моменти, в мигове на отчаяние. Но също така и безкрайно ме обогатява. Почитател съм на класическата музика и когато тя присъства в театрално представление, преминават тръпки по гърба ми - дали ще е Моцарт, Чайковски, Пучини, Верди, Григ или Шопен - това е Музика.

-Някога замислял ли си се да избягаш? Да пробваш навън? Талантът ти е достатъчен за чуждата сцена и какво те е спирало?
Никога пред мен не е стоял въпроса за излизането ми навън. Обичам си въздуха, който дишам тук, приятелите и колегите, с които заедно вървим и споделяме трудностите и празниците. Колкото и да съм саможив, не бих могъл да вирея на друга почва.

-За един актьор е трудно да избере фаворит от репертоара си и все пак няма как да не ти задам въпроса имаш ли любима роля? Такава, която е преобърнала вътрешната ти вселена?
Да. Но не е една. С безкрайна любов мога да говоря за Юрталана от "Снаха" под режисурата на Юлия Огнянова, за срещата ми с Диана Добрева и шантавия Малкълм от "Макбет", който се роди от това познанство. Чумата от "Възвишение" и сега Капитан Нощ от "Сестри Палавееви" също ме зареждат по необясним начин. Но това се дължи до голяма степен и на екипите, които са ги създали. И Иван Добчев, и Елена Панайотова са добри манипулатори. Заблудиха ни, увлякоха ни, прегърнаха ни с работата си и резултатите са налице. И, да, не мога да пропусна съкровеното си мълчание в "Когато гръм удари", под режисурата на Стайко Мурджев. Това са заглавия, с които всеки един театър само може да се гордее. Колкото и нескромно да звучи.

-А пропусната? Такава, която винаги си искал, но не си получил, а вече е късно?
Има и такива, но явно не е било писано да ме срещнат.

-Поредният проблем в професията са финансите. Те са крайно недостатъчни, било то за държавен артист или частник. Какво е твоето мнение?
Ще замълча. Каквото и да кажа, ще прозвучи глупаво. А ми се иска поне малко да прикрия глупостта у себе си.

-Подценени ли са артистите?
Подценен може да бъдеш само ако ти самия не цениш себе си. 

-Хората не осъзнават колко труд, мъки и жертви се влагат, за да излезе един продукт, който да ги забавлява. Заслужават ли си жертвите?
Да, иначе нямаше да се "жертваме" всеки път. И да искаме още и още. Този мазохизъм, присъщ на хората на изкуството е необясним за другите. Но пък и може би така трябва. 

-Един от големите страхове на колегите е, че работата трудно се съчетава със семейството. Постоянни пътувания, отсъствия. Каква е схемата за баланс и изобщо има ли такава или сме обречени в крайна сметка винаги да оставаме сами?
Аз едва ли ще съм полезен с някоя рецепта за успешно съчетание на работа и семейство. За мен съчетанието е в това, че семейството ми е тук, в театъра. С хората, с които работя, ядем солта и пипера, бършем си сълзите от радост или огорчение, дишаме заедно прашния въздух на сцената и заедно се борим с алергиите си. Нима това не е семейството? Може би затова и не се чувствам сам в театъра. Самотен понякога, да, но сам не съм бил! Грижат се колегите да ми е комфортно. И затова си ги обичам!

-Как изграждаш образ ти? По системата на Станиславски, по Брехт или си намерил собствен подход?
Няма рецепта. Режисьорите ме повеждат за ръка и аз се стремя да спазвам правилата на тяхната игра. Все пак съм изпълнител. Ако се случи така, че да бъда и съавтор, щастието е двойно. Но обичам да провокирам сам себе си, да си правя изненади и да се променям - и външно и вътрешно.

-Наблюдение! Всички знаем, че актьорът краде самоличности. Прекарвал ли си време просто стоейки на някоя пейка, съзерцавайки минувачите?
Не, защото съм създаден постоянно да се движа. Обичам движението, ходенето. А "кражбите" не са ми присъщи. Може някой път да взема назаем нещо от някого, но не пропускам случая да го отбележа и по този начин уважа.

-Какво ти донесе театърът и какво ти отне?
Всичко ми е донесъл и се надявам да продължава да ми носи. Единственото, което ми е отнел е спокойствието. Но ако исках спокойствие, нямаше да се занимавам с театър. Щях да стана уредник в музей, например. Тихо и застинало. Това не е за мен.

-Като за финал, какво ще пожелаеш на пловдивчани за идната година?
Ходете на театър, хубаво е! И бъдете здрави!