Певецът Дичо отново влиза в голямото кино

Паулина Гегова

Все нови и нови екранни продукции се осъществяват в родината ни, което е добре, защото най-после излезнахме от тъмните години на занемаряването на българското кино. Есента се очаква да излезе и най-новата лента, наречена „Беси“. Филмът е базиран на легенда за съкровища по земите, обитавани от племената на тракийското племе Беси, получени като дар от Александър Македонски в знак на благодарност за помощта, която те са му оказали по време на неговите походи. Легендата разказва за богатства и предмети притежаващи огромна сила скрити на тайни места, за да не могат хората да ги открият. Иманярите безуспешно търсят оставени знаци, които да ги насочат, докато в един момент по време на своята ежедневна обиколка горски служител случайно попада на следа, която вероятно указва място, криещо нещо интересно.

Филмът е изпълнен с много динамични обрати и заплетени истории, както и добър актьорски състав. Участват Дичо Христов, Ивайло Аспарухов, , Мария Миради, Деница Георгиева  и други. Оператор Никола Дамов, сценарист и режисьор Георги Врабчев.

За да ни разкаже малко повече за процеса и снимките, се свързахме с пловдивската актриса Мария Миради, която макар че крие доста тайни, за да не изгуби интереса ни, все пак ни сподели някои подробности.

-Как те избраха за ролята?

От доста време режисьорът ни Георги Врабчев замисля този филм , преди  това с него сме снимали  заедно! От там тръгна и идеята с него и Ивайло Аспарухов да работим отново заедно по нещо по-интересно, по-сериозно и за по-дълго. Та така, може да се каже, че  ролята Жоро я написа за мен! И съм му безкрайно благодарна , че повярва в мен и ми се довери !

-Как се казва твоята героиня и каква е целта й във филма?

Моята героиня се казва Яна, тя е Археолог .

-Разкажи ни повече за историята.

Не мога да разкривам много неща по филма, но мога да кажа, че се стремим да направим един филм, който да накара зрителя да се отпусне и да гледа без излишни тежести по него. Искаме да стигнем до всеки, да е забавно, интересно, да грабнем вниманието на хората, да има динамика. Филмът се снима по различни природни забележителности и сред природата. Ще видите кадри от невероятни места в България, които само местните познават.  Ще има изненади! Целим се високо, дано успеем да постигнем всичко, което искаме и да е на ниво! Екипът ни е добър! Разполагаме с прекрасен стилист  в лицето на Камелия Тодорова и младата гримьорка Савина Савова, много точен и прецизен режисьор - Жоро Врабчев , талантливият ни оператор Никола Атанасов. Докосваме се до легендите и историческите факти свързани с Бесите . Вървим по следите на предците ни и ги вадим от прашните, покрити с камъни, мъх и дървета Родопи.

-Приключенско – иманярски сюжет. Мислиш ли, че ще има интерес от публиката?

Дали ще има интерес? О, да! България е едно чудо, където копнеш да намираш нещо свързано с историята.  Докато бяхме в Родопите се срещнахме с хора иманяри  и те не са измислица! Такива история и места познават, че няма как да не е интересно!  А и в българското кино няма много такива сюжети, време е да направим приключенски филм!  И ние нека имаме един Индиана Джоунс, ха-ха!

-Как вървят снимките до сега?

Имахме много силен първи снимачен етап през Юли месец. Предстоят снимки през Август. Искам само да благодаря на всички хора, които застанаха зад нас до сега, защото този проект е частен и имахме нужда от много и различни неща, както и ще имаме, но проектът си заслужава. Благодарни сме на хората в Родопите, които отделиха от личното си време да ни помагат.  Всички станахме едно семейство!

-Какво е да снимаш в Родопа планина? Какво е усещането там?

Главно снимахме в Ракитово и местностите около него. Тази част от България е особена, там магията витае навсякъде.  Дърветата ти шептят за миналите времена.  Мистика си е! Мекотата на природата , която те поглъща ...  Невероятно, просто ставаш по-чист!

-Лесно ли се сработва екипа или имате визионерни различия?

Познавам Жоро и Ивайло от доста време, работила съм с тях.  Ивайло Аспарухов е любимият ми екранен партньор. Имам усещането, че с един поглед се разбираме, допълваме се. А и героите ни са повече от приятели във филма. Колкото до операторът ни Никола Атанасов - младо, амбициозно момче, предразполага те, внимава да изглежда всичко добре, добър тандем са с Врабчев.  С другите актриси се запознах скоро, но са страшни сладури всички. А Дичо е голям образ,  приятели сме! На него дължим саунтрака към филма, както и добре направена главна мъжка роля! Чудесен екип сме! Въпреки напрегнатите моменти и трудности се разбираме и намираме решенията заедно!

-На къде върви българското кино според теб?

 Върви добре.  Все по-смели неща се правят,  все повече неща.  Лошото е, че се отделят малко средства за кино и се налага да се търсят спонсори и помощ от други места, както е в нашия случай. Но това по никакъв начин не пречи на развитието на нашето кино. Забелязвам ,че все повече зрители влизат да гледат родни продукции. Пожелавам на всички да са амбицирани и дръзки да творят тук, в България. И очаквайте премиерата ни!

Европейската столица на културата  за тази година Сан Себастиан дойде в Пловдив с проекта „Европа Транзит”

Група младежи от Столипиново ще станат герои в 60-минутен документален филм, заснет по проекта „Европа Транзит” на тазгодишната Европейска столица на културата Сан Себастиан. Екипът на „Пътуващото посолство”, както наричат инициативата на ЕСК 2016, е в Пловдив, за да работи по лентата, посветена на ромската общност и предразсъдъците, които съществуват за представителите й. Концепцията на проекта бе представена днес в Дома на културата. Пред камерите застават десетина роми, които ще представят своите умения в танца.

Художественият екип на Европа Транзит, специално за Пловдив включва световноизвестните хореографи от баското артистично дуо Sra. Polaroiska –Алаиц Аренсана и Мария Ибарете. Двамата не крият, че са изключително впечатлени от танцовите възможности на младите представители на ромската общност още след първите работни на организирания от тях танцов уъркшоп. Според специалистите, уличните танцьори от Столипиново имат огромен потенциал, стига да има кой да го  разкрие и разгърне. Концепцията на уъркшопа е  през танца да се потърсят възможните измерения на социалната интеграция, предразсъдъците и дискриминацията. Чрез танца на изолираните групи в града да се проправи път за преосмисляне на културата да живеем заедно. Това е и основният акцент в бъдещия филм. Режисьор на продукцията е Шубан Интаусти, който търси в Пловдив различните гледни точки към темата и разкрива богата палитра от идентичности, които съществуват в Европа. Завършеният филм ще бъде  излъчен през октомври, в рамките на културната програма на Сан Себастиан 2016.
Пловдив- Европейска столица на културата 2019 е осмата точка по пътя на проекта. Целта на Европа Транзит е да представи актуална картина на градовете, с фокус култура. Маршрутът на посолството обхваща в Пловдив, Сеу̀та, Белфаст, Дрезден, Вроцлав, Сараево, Калининград, Пафос, Прищина, Истанбул.

За осъществяването на настоящия съвместен проект Пловдив 2019 и Сан Себастиан 2016 си сътрудничат с екипа на фестивала One Dance Week. Готовият филм ще бъде излъчен на форумите на „Пловдив 2019“ и в рамките на фестивала на танца под тепетата през октомври, както и ще има своята премиера пред европейската публика в семейството на ЕСК и другите градове участници.

Софийски журналист го нарича „кебапчийски град”

Общограждански комитет тръгва на битка за спасяването на града

Владимир Балчев

Навремето Пловдив се славел като културна столица на България. Водещи художни­ци и музиканти ставали учители в гимназиите. Под тепетата се раждало стойност­но изкуство, издава­ли се забележител­ни книги, архитекти­те търсели най-модер­ните решения. Още преди да настъпи нови­ят XX век, нещата взе­ли да се променят, а след 1900 г. полека-лека започнало крушение­то. Пловдивчани осъз­нали размера на катаст­рофата едва след 1907 г.  Романтичната украса на града - чуждестран­ните художници и му­зиканти, се разбягали; културният елит потър­сил спасение в столица­та. На всичко от­горе, уж в името на икономиите, по едно време правителство­то предложило да се закрие Пловдивската народна библиотека и цялото й богатство да се пренесе в София. Пресата опреде­ляла Пловдив като „шантонерски град", „град с еснафски бит, лишен от всякакво чувство за об­щественост и благород­но съперничество със столицата". Управници­те на града били „могъ­щи и нехайни като ази­атски монарси". Никакво движение, никакви стремежи.

Трябвало нещо да се направи. И най-напред да се обединят всички,  които обичат Пловдив и са готови да работят за него. Чудесна идея, но първи се възползвали от нея политиците. И не кой да е, а самият Деньо Ма­нев, най-компрометираният кмет в историята на Пловдив. През октомври 1910 г. скандалният политик прокламирал създаването на Общограждански комитет за повдиганието на Пловдив „в едно трайно и цветущо ико­номическо състояние". Комитетът трябвало да обедини всички „първи граждани, без разлика на политическа принад­лежност и народност". Идеята била да се докара с тръби минералната вода от Хисаря, а Пловдив да се превърне в световноиз­вестен курорт. Напраз­но специалистите обяснявали, че на такова го­лямо разстояние водата ще изстине и ще загуби лечебните си свойства.

В началото на 1911 г. последвал нов опит за формиране на общог­радски комитет. Първа­та работа на комитета била да се избере депутация, която да тръгне по министерските кабине­ти с настояване да се отпуснат пари за сгради на  държавните учрежде­ния в Пловдив. Представителите на бизнеса веднага реагирали – най-важната задача е да се сложи край на правителстве­ната дискриминация  спрямо индустриалните предприятия от регио­н. Според интелигенцията само откриването на висше учебно заведение под тепетата можело да гарантира добро бъдеще на града.

Предложения много, резултати – никакви. През 1912 г. започнала Балканската война, после – Междусъюзническата и Първата световна война. След войните градът бил задръстен от бежанци, брадвите съсипали Княжеската градина и Пепиниерата, улиците изглеждали така, все едно по тях са се водили опустошител­ни битки. Власт­та замислила съкруши­телна мярка – да забрани на дамите до ходят по улиците със скъпи дрехи и бижута. Нарушителките трябвало да плащат свирепи глоби.

В това нещастно време прави­телството повече от вся­кога забравило Пловдив. За близо 20 години гра­дът не получил нито сто­тинка. Малки градчета вдигали училища като казарми, всички по-значими центрове получили нови съдебни палати. За Плов­див нищо. Поради липса на зали, събранията се правели по кръчмите. Отвсякъде неразбиране и дори обиди. Особено се отличили со­фийските новинари, кои­то постоянно се гаврели с втората българска сто­лица. По едно време да­же нарекли Пловдив „кебапчийски град". Да, но през 1935 г. София полу­чила от държавата 15 милиона лева за култу­ра, а на Пловдив подх­върлила жалките 30 хи­ляди. Или правителство­то давало на столицата 500 пъти повече, откол­кото на Пловдив. Това вече е скандална разли­ка. С оскъдните си при­ходи общината трябвало да помага на бедните и бежанците, да поддържа града, да кърпи улици и мостове. За културата оставали мизерни суми.

Все пак пловдивчани не стояли със скръстени ръце. През 1923 г. творците се обединили от Дома на изкуствата и пе­чата. Няколко години по-късно, с помощите, събрани от журналисти­те в Чехия, домът вдиг­нал собствена сграда. По същото време се появи­ло и Археологическо дружество. То си поставило за цел да пази ста­рините и съхрани уни­калния облик на Плов­див, за да се превърне след години в цветущ туристически център. Спе­циален фонд набирал средства за археологи­чески разкопки. Така специалистите получили възможност да изпре­варват иманярите.

През 1933 г. различните формации започнали да обе­диняват усилията си. Идеята дошла от кмета Божидар Здравков. Въз­никнало дружество за подпомагане на стопанското и кул­турното развитие на гра­да, което прераснало в Об­щограждански комитет за защита интересите на Пловдив. Едни до други застанали дейците на Търговско-индустриалната камара, творците, учителите и журналис­тите, различни общест­вени формации. Начертана била дългогодишна програма:  Пловдив да получи университет, държавата да отпусне средства за строителст­во на театър, Съдебна палата, Пощенска пала­та, нови училища и сгра­ди за административните учреждения. С тези искания дейците на ко­митета тръгнали по ми­нистерските кабинети. Първата победа била запазването на Мостре­ния панаир. Следваща­та крачка била издействането на специ­ален закон за закрилата на Стария град. След продължителна битка било постигнато споразумение с държа­вата за връщане на заг­рабената общинска земя. Принудителната „обсада” принудила правителст­вото да отпусне пари за строителство на Пощен­ска палата, като обещало да даде пари и за нови училища.

Тъкмо се отпушили нещата и дошла Втората световна война...

В началото на 2016-та година, сладкарката Рейчъл Теуфъл, създава сватбена торта с доста екстравагантна украса. Вместо типичните фигури на мъж и жена, тя слага имитация на аметист, изграден напълно от захар. Това ексцентрично, изключително красиво и новаторско произведение, вкарва нов тренд в сватбената кулинария из Америка и Европа. След първата такава торта, почнаха да се правят още много подобни. Напълно изчистени, без излишни елементи, единствено природните ядещи се кристали, които изглеждат толкова реални, че сигурно на младоженците им е много трудно да ги разрежат. 

Използваните цветове са най-често синьо, лилаво и зелено, съчетани със златиста или сребриста глазура. Понякога към тях се прибавя и някой друг елемент като цвете, но като цяло се избягва натруфеност. Размерите варират според желанието на клиента, а колкото до вкуса... едва ли някой му обръща толкова голямо внимание. 

Предоставяме ви селекция от снимков материал от тези произведения на изкуството. Евентуално могат да вдъхновят и бъдещите български семейства.

Александра Кевин толкова се влюби в града ни, че си татуира името му

Често се шегувам, че дойдох тук за изкуството, а останах заради сиренето

Галерия PLOVEDIV е прекрасна, защото дава шанс на млади художници да покажат творбите си, без да бъдат осъждани или пъдени ако нямат образование или не са в гилдията

Паулина Гегова

В рубриката за чужденци, пребиваващи в Пловдив, сме попадали на най-различни персонажи – забавни, по-сериозни, екстравагантни, влюбени в града или аморфни към красотите му. Канадката Александра Кевин определено е една от най-колоритните и щури наши героини. Тя вярва, че съдбата я е довела до тук и е нямала друг избор, освен да я прегърне. Било е писано!

Тя е родом от Ванкувър. Много нашенци се учудвали, че не говори френски, докато не им обясни, че е от англоезичната част на държавата. Макар да има много артистични приятели, културата там е разделена между групи и не е достъпна ако не си от съсловието на артистите, хипстърите, ако не произлизаш от семейство с име или нямаш диплома. А тя се занимава с изкуство без да е завършила университет. Алекс е художник и фотограф, нещо, което близките й у дома приемат само като хоби, а не като реална професия.

Как стига до тук? Нейни приятели идват в Пловдив и остават очаровани от града. Разказват й за него, обясняват й, че има творчески квартал, който е точно като за нея и в който може да създава изкуството си. В представите й България се превръща в нещо като магическо място, с прекрасна природа и не толкова забързан живот, който ще й позволи да прави това, което иска. Напуска работата си като продавач-консултант, изнася се от апартамента си, продава почти всичко, което притежава и пристига в България.

Всичко се случи за миг. Веднага се реших. Не исках да отида в Лондон или Париж. Исках нещо друго и го открих в Пловдив. Бях уплашена, но аз обичам да се плаша. Обичам неизвестното. Намирам комфорт в некомфорта. Няма да успееш ако не рискуваш, а аз поех този риск, споделя симпатичната художничка.

Първото й впечатление, когато стъпва на родна почва е, че никой не се усмихва. Чудела се е дали не е направила или казала нещо грешно. Свикнала е с усмивките във Ванкувър и е мислела, че причината е в нея. Когато почва да създава връзки обаче, разбира, че българите са открити, гостоприемни и позитивни. По-консервативни са от хората в Канада и в същото време дават повече шанс на останалите. Пловдив е по-малък град в сравнение с другите европейски центрове, но за Нощта на музеите, например, идват посетители от цял свят. Бързо усеща, че тук има по-голяма платформа за изкуството й, че то може да има обществено влияние, докато във Ванкувър то ще потъне.

Проектът й съвместно със собственика на галерия  PLOVEDIV – Симеон Тодоров за миналогодишното издание на „Нощ на музеите“ беше изложба, отнасяща се за рака на тестисите. Тази година ще са картини за психични заболявания- депресия, шизофрения и други. Точно в тази галерия работи сега. Симеон е бил нейният български учител. По време на ремонтът на галерията миналата година, тя му е помагала с идеи. Инвестирала е много от себе си. След откриването, Симеон й предлага да стане съдружник и тя приема, защото винаги е мечтала да има собствена изложбена зала.

Никога не съм предполагала, че ще стане по този начин и на това място, но съдбата си знае работата. Галерията е прекрасна, защото дава шанс на млади художници да покажат творбите си, без да бъдат осъждани или пъдени ако нямат образование или не са в гилдията, обяснява Алекс.

Тя е красива, щура и нашарена. Освен всичко, има афинитет към татуировките и е украсила тялото си с 15, които отразяват специални моменти от живота й. Обича ритуала на татуирането и скоро ще почне да се обучава за татуист. Най-забележителният от всичките 15 рисунки по тялото й е голям ключ „скелет“ както го наричат в Канада, на който е изписана думата PLOVEDIV. Историята на татуса е много забавна. Оказва се, че това е бил ключът от първата й квартира в Пловдив. Направил й е силно впечатление, защото е едновремешен ключ, а такива рядко се срещат в наши дни. Колкото до надписа, той идва от факта, че преместването й в Пловдив е много важна стъпка в битието й. Обича града, галерията, Симо, работата си, приятелите си тук. За мен Пловдив е комплексно място, защото много култури са вплетени в него. Енергията на града и хората е силна, усмихва се Алекс.

У дома няма такава антична култура. Там почти всичко е натурално, от дърво, почти не ползваме камъка като материал. Хубавото е, че във Ванкувър имаме планини и море на едно и също място. Тук още не съм виждала морето, но съм си го поставила за цел. Но има и прилики между родния ми град и Пловдив. Климатът е същият, цветовете на флаговете на градовете са еднакви. Традициите обаче са различни. Там е нормално да си оставиш чантата на земята, тук на това се реагира бурно. Езикът ми е труден, знам само няколко фрази, но е красив и смятам да го науча. Обожавам сиренето. Често се шегувам, че дойдох тук за изкуството, а останах заради сиренето. Дори имам тениска с нарисувано сирене, разказва тя. Въпреки това иска да татуира и в Канада. Живее и на двете места. Семейството й я подкрепя напълно, макар че родителите й се страхуват да дойдат в България. Смятат, че в Източна Европа е опасно.

Тези стереотипи са много надценени най-вече заради Холивуд. Повечето хора в Канада не знаят къде се намира България. Цялата информация, която получаваме е в училище и от медиите, а в тях не се говори много за този регион. Аз самата съм се заела да обяснявам на много мои близки и привлякох и други мои приятели, които сега живеят тук. Обичаме мястото. Не идваме тук, за да отнемем пазара на кореняците, а да го разширим. И аз не обичам пренаситения туризъм, защото се чувствам като в зоопарк. Смятам, че културата трябва да се поддържа, а не до архитектурни забележителности да се отварят модерни магазини, например, убедена е Александра Кевин.

Сега има два дома в сърцето си. Когато си отива в Канада, нещата там като че ли са променени. Когато се връща тук чувства, че всичко си е по старо му. Усеща онзи уют и красота, които са я привлекли и които са вечни.