„Осъзнават ли родителите ролята в живота на децата си?“ е крещящият въпрос, зададен от моноспектакъла "Всичко на масата"

Стефка Георгиева

Както неведнъж сме казвали, към Буковски е трудно да останете безпристрастни. Едната част от читателите му го възхваляват до небесата, други са на крайно противоположното мнение, но никой не остава апатичен към творчеството на американеца. Така се оформиха и двата лагера в Камерна зала на Драмата миналата вечер, където се игра „Всичко на масата“, именно по текст на Чарлз Буковски.

Моноспектакълът се играе от Васил Дуев и за него края на миналата седмица бе номиниран за награда „Икар“ в категорията „Водеща мъжка роля“. Сценарист е Ана Батева, а за музиката се е погрижил Стефан Здравески. Със сигурност можем да заявим, че малкият екип се е нагърбил с изключително тежка задача. Да поставиш представление по текст на Буковски вещае крайности и голям риск.

Обстановката още в самото начало на представлението бе тягостна заради големия ковчег поставен на масата. Умело се игра и със светлините в залата, които неусетно направиха публиката пряк участник в погребението на баща тиранин, чийто син идва да отдаде последна почит на гроба му, само защото тежките събития и сблъсъци по между им са останали в миналото. Трагичната история на самия младеж бе представена по комедиен, дори на моменти циничен начин, който на няколко пъти разсмя от сърце част от аудиторията, изпълнила залата. Това бе и първият лагер сред публиката– на онези, които се смееха.

Имаше обаче и хора, които не издадоха и звук по време на моноспектакъла. Публика, която гледаше скептично и очакваше голяма житейска и лична драма, поднесена сериозно и с дълбочина, по класически начин, без смях и шеговити истории за сексуалния нагон на един младеж. Ако сте почитатели на класически поднесените представления, едва ли ще останете впечатлени от многото образи, през които преминава актьорът. НО! Ако сте привърженици на Буковски и искате да видите как неговото творчество е пречупено през очите на младото поколение, можете да видите „Всичко на масата“ на цената на едно малко, но сравнително добро питие, типично в духа на автора.

Без значение приемате или не текстовете на Буковски, то един въпрос изкристализира от сцената на Камерна зала, а именно: „Осъзнават ли родителите ролята в живота на децата си?“ Комичното, циничното и грозното в едно семейство бе показано по-ясно от всякога. Моноспектакълът засяга важни теми като насилието и малтретирането на децата, ограбването на мечтите им и ограничаването им както социално, така и интелектуално. Главният герой е пораснало дете, преживяло кризите и комплексите на един баща върху собствения си гръб. А дали родителят е осъзнавал какво може да причини на детето си, не само физически, но и психически? Давал ли си е сметка как ще се измени поведението на неговия син под влияние на тормоза, който му е нанесъл? Не става ясно и вече е твърде късно, защото влизайки в залата, ние сме на погребение.

Актрисата е оптимистично настроена за бъдещето на българския театър

Една нова звезда изгря на театралната сцена само преди около месец. Това е образът на Патриция Пъндева, която направи силен дебют в ролята на „Боряна“ от едноименната постановка по текст на Йовков и строгия надзор на Краси Ранков. След премиерата на спектакъла, оценките за младата актриса бяха повече от добри. Капана.Бг потърси Пъндева за разговор по повод вълненията и перипетиите на голямата сцена. Ето какво разказа тя пред Стефка Георгиева:

Здравей, Патриция! Само преди седмици бе твоят дебют на голямата сцена. Би ли разказала повече за емоциите след финала на първото представление на „Боряна”?

Връщането към този момент ме вълнува дори в момента. Той ще живее в мен завинаги. Емоцията е опияняваща! Публиката и това да бъда заобиколена от професионалисти неимоверно повишава адреналина. 

Кое бе най-голямото предизвикателство за теб по време на репетициите?

Предизвикателствата са много, но това е голяма част от магията на това да си актьор! Влизаме в други светове като пренасяме и публиката в тях. Необходимо е да владеем енергията и емоциите, за да се съсреточим в едно определно чувство – това на героя. 

На сцената си партнираш с големи имена от родния театър. Какво е усещането да работиш с тях?

Още едно предизвикателство .  Благодарна съм за това,че съм част от такъв екип и имам възможността да се уча от професионалисти. Самото присъствие на такива личности е вълнуващо. Всички вървим по дълъг път и се учим постоянно, но определно това е една приятелска среда. Срещнах силна подкрепа и за мен това беше едно голямо удоволствие и комплимент.  

Самата Боряна е със свободен дух и по детински чиста душа. Трудно ли бе да се превъплатиш в образа и припознаваш ли себе си в нея?

За да изградим един образ е важно първо да осводим себе си и съзнанието си, да се пръвъплатим в него. За да се роди Боряна, трябваше напълно да се слея с нейните идеали, мисли и чувства, да съпреживея предизвикателствата пред нея, проблемите, емоциите – всичко.  Мисля, че във всеки от нас има част от Боряна и нейните добродетели. Аз не направих Боряна своя, за да я доведа на сцената трябваше да се превърна в самата нея. Да я допусна в сърцето си.

Демонстрира едно изключително добро ниво на поготовка. На кого се длъжи? Кои са твоите учители не само на сцената, но и в жиота?

Най-големият учител за всички нас е живота! Всички ние се учим постоянно и се вдъхновяваме. Всяка личност върви по различен път, но провокациите са това, което ни кара да се развиваме, да стигнем до ръба и да разберем, че предстои още. Актьорското майсторство е емоция, то може да ви накара да съпреживеете мъката и радостта, най-вече изучава човешките нрави, но всеки го изразява по свои начин. Аз намерих своето призвание.

Нека се върнем малко по-назад във времето. Кога реши да се занимаваш с театър? 

Артистът в мен се пробуди в ранна детска възраст, дори не помня точно кога, защото съм родена с това чувство в себе си. Танцът беше първата стъпка, но след това не беше достатъчен, за да изрази всичко случващо се в душата ми. 

Семейството ти подкрепяше ли те в това ти начинание?

Семейството ми цени всяко усилие, което полагам , за да се развивам. В началото имаха притеснения. Майка ми е завършила Хореографска режисура и е наясно с всички трудности, през които преминава артистът. Но в крайна сметка това е част от мен и ми носи най-голямо удовлетворение. Както семейството, така и приятелите ми знаят, че това ми носи най-голямо удоволствие. 

Какво е театърът за теб?

Мисля, че отговора на този въпрос може да откриете в написаното досега. Не мога да дам точна дефиниция на това какво е театъра за мен, защото той е съвкупност от много неща, от цялото ми същество. За мен това е философски въпрос, осмислящ битието ми. Все едно да се запитаме „Какво е животът“ или „ какво е музика, какво е танцът...“

Кариерата е само част от личността на един човек, но пътят по който си поела изисква голяма отдаденост. Остава ли ти време на личен живот и имаш ли странични занимания?

Кариерата е само част от личността на един човек. Поела съм по този път, но не спирам да се занимавам и с други форми на изкуство като танцът, например.  Това ме кара да се зареждам емоционално. 

Какви са амбициите ти? Целиш ли се към големите театрални награди и смяташ ли номинациите са обективни?

Не съм имала амбиции, не мисля за награди. Гледам да си върша работата .

Залите в Пловдив са пълни, но в много от по-малките населени места ситуацията не е така оптимистична. Как виждаш бъдещето на българския театър?

Театърът живее от дълбока древност и ще продължи да бъде жив и за в бъдеще. Младите, интелигентни хора са будни и гладни за култура. Аз и моите колеги се стараем да допринесем за това. Ние се отдаваме изцяло на това да придадем нашите емоции на обществото и да ги заразим с този вирус наречен театър.

Ако сте пропуснали да видите младата Пъндева на сцената, то можете да го направите след 2 дни, а 10-ти февруари, от 19:00 часа в Драматичен театър Пловдив.

Младежи от махалата отвориха очи за кино и театър благодарение на инициативата

Росен Чепилски смята да продължи реализацията на проекта и за в бъдеще

10 младежи от ромски произход се влюбили в камерата и изкуствата за 12 месеца, искат да продължат да се развиват 

Георги от махалата учи за строител, но гледа към НАТФИЗ. Искам да се занимавам с кино. Харесва ми да съм на сцена. Чувствам се много добре в театралната зала, казва той

Паулина Гегова

Преди година ви запознахме с Росен Чепилски и Борис Бъндев, които без никаква помощ стартираха проект „356“ в квартал „Столипиново“. Чрез камери и обучение на ентусиасти, те събраха младежи от най-голямата ромска махала и им предоставиха една различна гледна точка както за живота в гетото, така и за образование, култура и изкуство.

Сега, година по-късно, 356-те дни изтекоха, но не и инициативата на Росен, който макар и останал сам в тази сложна задача, продължава работа с децата. Срещнахме се с него и трима тийнейджъра от „Столипиново“ в любимия на нас, но и на тях Драматичен театър. Две от момчетата - Васко и Георги са работили и ще продължават да работят с него, а третото тепърва изпитва интерес към инициативата, която е нито социална, нито обществена, а по-скоро лично желание.

-Росене, припомни ни как започна проектът!

Проектът започна  Коледата на 2015г. с желанието и ентусиазма да се случи нещо с хора от махалата, които да заснемат с камери части от техния живот и да правим клипове, които да качваме в youtube канал. До миналото лято се качиха 7 клипа, след което човекът, с който създадохме проекта се отказа и аз останах сам. Продължих с някои от хората в „Столипиново“. След това дойде лятото, ваканция, Георги замина за Германия. Когато се върна нещата пак се нагласиха, но с тази уговорка, че когато започнахме с Борис, всичко беше доста кампанийно, което на мен не ми е присърце. Сега сам мога да взимам решения и проектът няма да е от Коледа до Коледа, а докогато преценя, че е нужен.

-Какво се случи за една година?

Случи се това, което най-малко желаех – малко работа, много медийни изяви. Медийни изяви в добрия и лошия смисъл на думата, защото много от колегите ти търсят някаква нишка, която изкарват от контекста. В крайна сметка, те нямат нищо общо с това, което се случва там и което правим с децата. За 356 дни качихме тези клипове, които са заснети и монтирани в тяхно присъствие. Направихме обучение как се прави slow motion , анимация и други. Имахме контакти и с още хора от махалата и то от различни етноси. Не си поставям срокове и не търся никой. Ако някой иска да работи с нас, или ни хрумне идея, я правим. Най-голямата ни идея е да създадем един културен дом в квартала, защото се събираме 5 човека и сме в нашия хол. Но когато се съберем 20, няма къде да се позиционираме. Имахме една среща с Фондация 2019, където им споделихме идеята, но от там казаха, че не подкрепят предложението да има постоянен дом, а трябва да се сменя от локация на локация. Два месеца по-късно, без да ни поканят, те организираха такава инициатива в кино Космос. Така че, на този етап аз не се чувствам в адекватен диалог с тях, поради причината, че говорим нещо, те казват: „Не, ти не си прав“, след което правят същото. Не ме разбирай погрешно - на никого не се сърдя. Бих се сърдил ако някой се опита да ме скара с децата, защото и такива опити е имало. Но фондации, организации, НПО-та и подобни не ме касаят.

-Колко деца преминаха през проекта?

Четирима, след това още две ромчета, които са и нечуващи. С тях също създадохме клипове. Още няколко младежи и един оператор на 27 години - общо десет.

-Това не е ли много малка бройка?

Това е страшно много! Там има хора, които цял живот не знаят какво правят. И едно момче да се намери пак е много.

-След като минаха първите 356 дни, какво предстои за напред?

Продължаваме с индивидуални идеи. Знам какво ще правя с Георги, но с другите младежи още не съм решил. Не искам да звъня по вратите на хората и да ги подтиквам.

-Георги, на теб как ти се отрази проекта?

Сякаш това да снимам с тях ми беше мечтата. Чувствах се много приятно в „356“. Когато от Фондацията дойдоха, имаше някакви проблеми и спряхме да снимаме, но мисля пак да се върна.

-Ходиш на училище. В кое училище и виждаш ли някаква промяна в държанието на съучениците си спрямо теб?

Аз уча за строител в ПГСТ „Пеньо Пенев“. Девети клас съм и няма никаква промяна в отношението. На съучениците ми им е интересно. При нас няма разделение.

-А от близките ти в махалата?

Те не всички знаят за проекта. От тези, които знаят няма съпротива. Всички ме подкрепят – и родителите и приятелите.

-Какви са плановете ти за бъдещето?

Искам да се занимавам с кино. Мисля да се запиша в НАТФИЗ. Киното и театралните изкуства ме привличат. Харесва ми да съм на сцена. Чувствам се много добре в театралната зала.

-В България развитието на хората, които се занимават с изкуство не е особено лесно. Как смяташ да се пребориш?

Мисля първо да завърша средно образование, след това, както казах, да се запиша в НАТФИЗ. Това е най-добрият вариант. Може пък да замина за Германия, да се запиша в театрално студио или школа.

-Там как гледат на млади хора, които искат да се занимават с изкуство?

Учителите обръщат доста индивидуално внимание на учениците и им дават бъдеще. Дават им насоки и ги подкрепят.

-А в българските училища насоки дават ли ви?

Не! Всичко е общо за всички. Няма учител, който да ни събуди любопитството. Това нещо трябва да се промени.

-Васко, ти също си снимал. За теб какво е камерата? Какво виждаш през обектива?

Камерата за мен е трето око, както казва Росен. Каквото виждаш ти, това вижда и камерата и мисля да продължа да снимам и занапред.

Ето няколко предложения за картички, които не са захаросани, а ви позволяват да изразите индивидуалност

Св. Валентин наближава и мнозина от обвързаните хора по света започват да блъскат глави с какво да изненадат любимия или любимата си. Всички знаем онези банални неща, които повелява празника – шоколад, вино и скучна картичка от супермаркета, който се намира в съседство.

Е, предлагаме ви, тази година да прекарате един наистина забавен празник. Вместо да обикаляте в търсене на поредната сърцераздирателна и трогателна картичка за вашата половинка, ви представяме нещо по-различно. Някои от тях са провокативни, други са забавни, а трети ще ви разсмеят от сърце. Това са малките неща в една връзка, които пазят чара ни такъв какъвто е, без тонове шоколад и излишни превземки. 

Разгледайте ги и си изберете. Можете да я нарисувате сами, да помолите приятел за помощ или просто да принтирате посланието на картон. Споделете ни, коя ви впечатли най-много?

2. 

3. 

4. 

5. 

6. 

7. 

8. 

9. 

10. 

11. 

12. 

13. 

14. 

15. 

16. 

17. 

18. 

19. 

20. 

21. 

22. 

23. 

24. 

25. 

26. 

27. 

28. 

29. 

30. 

31. 

32. 

33. 

34. 

35.  

36. 

37. 

38. 

39. 

40. 

41. 

42. 

43. 

44. 

45. 

46. 

47. 

48. 

49. 

50. 

51. 

52. 

53. 

54. 

55. 

56. 

57. 

58. 

59. 

60. 

61. 

62. 

63. 

64. 

65. 

66. 

67. 

68. 

69. 

70. 

71. 

72. 

73. 

74. 

75. 

76. 

77. 

78. 

79. 

80.