Екипът на Wrong Fest 2020, който ще се проведе на трети и четвърти юли в Пловдив, обяви присъединяването на още четири имена към списъка с артисти, които ще са в компанията на UNKLE, Dub FX и Tommy Cash. Това са пораждащото противоречия руско дуо Ic3peak, сърбите Repetitor и българските банди ТДК и Krekhaus.

Ic3peak са руско хорър трап/електроник дуо, което направи фурор през 2018-та с издаването на песента си Смерти Больше Нет, чийто клип е директна нападка срещу руското политическо и битово статукво. Това ще е първото фестивално гостуване на руснаците у нас, след като през 2019-та “подпалиха” голямата зала на софийския Mixtape 5.

Repetitor са може би най-добрата сръбска банда за гледане на живо. Смесицата между суров пост-пънк и текстове взети от гнетящия живот ги правят една от бандите, които могат да хванат всеки слушател за раменете и да го разтресат, така че целият сподаванен гняв да излезе наяве и да си отиде.

ТДК са българска банда, която е своеобразен феномен. Със смесицата си между текстовете на български и психеделичен, остър метъл – пловдивската банда е перфектното хапче против гадене провокирано от живота.

Krekhaus са есенцията на живата музика. С песни, които остават впечатление, че са заченати на живо – четворката напомня силно на психеделичните 60-те и все пак остава здравко вкоренена в модерната сивота на ежедневието. Музиката им е като снимки на различни емоционални състояния, разказ за силното преживяване, близостта между хората и неизбежното отчаяние.

Билети можете да намерите в системата на Bilet.bg, като в момента билетът за фестивала е 60 лв, а еднодневният е 36 лв.

Канадският мултидисциплинарен артист Алън Лейк ще представи европейска премиера на своя провокативен спектакъл ПИСЪКЪТ НА МЕДУЗИТЕ в рамките на международния фестивал ONE DANCE WEEK 2020. Съчетавайки съвременен танц, визуални изкуства и музика на живо, творбата е драматичен прочит на темата за оцеляването.

На сцената, върху подвижна дървена конструкция, деветима танцьори се лутат без посока между кошмарите и реалността, а телата им се заплитат на ръба на бездната. Въздействието на техния интензивен физически танц се подсилва от богата на символи сценография.

ПИСЪКЪТ НА МЕДУЗИТЕ ще бъде представен на 27 септември от 19:00 часа в Дом на културата „Борис Христов“ – Пловдив и не се препоръчва за зрители под 18 г.

Хореографът, режисьор и визуален артист от Квебек Алън Лейк създава мрачен “буден сън“, в който бедствието сякаш току-що се е случило. Той умело събира силата на колектива с тази на индивида, за да покаже с отчетливи нотки смелост и шок усещането за безпомощност, жаждата за оцеляване и триумфа на живота.

ПИСЪКЪТ НА МЕДУЗИТЕ, един от акцентите в програмата на 13-то издание на ONE DANCE WEEK, е вдъхновен от прочутата картина “Потъването на “Медуза” (1819) на френския художник Теодор Жерико, изобразяваща оцелелите след корабокрушението на френския кораб “Медуза” – пирамиди от човешки тела и отломки сред мътните води между живота и смъртта.

Актрисите Августина-Калина Петкова и Надя Керанова не пуснаха публиката до последния миг от „Същият ден“, чиято премиера се състоя в Пловдив преди ден в Би Боп Кафе. Драматург е Стефан Иванов, режисьор е американката Естефания Фадул. Голям беше интересът към представлението, като в публиката имаше хора от всички възрасти. След края, част от присъстващите останаха за разговор с екипа.

Представяме ви част от него.

Августина-Калина Петкова: „Има възможност да импровизираш. Това, което гледахте е свързано с вас и с това пространство. Представлението е много отворено към комункиация с публиката. Много ми помага това, че някои неща може да се случват на момента, което го прави живо и различно всеки път“

Надя Керанова: „Изпитвам огромно удоволствие да играя с Августина, тя е жесток партньор и с нея няма страшно“.

Жена от публиката сподели, че тя и нейни близки гледат представлението за втори път, но по думите ѝ не е била сигурна, че ще може да го преживее още веднъж, защото много от нещата са част от историята на нейния род и благодари за това, че разговорът за абсурдите от миналото, а и настоящето продължават, и то по такъв начин.

На въпрос от публиката какви реакции получава екипът след представлението, тъй като вероятно някои хора ясно разпознават определени личности в него, Августина Петкова отвърна: „До сега не е имало лоши реакции, тъй че може да си правим изводите какви хора ни гледат....“

Стефан Иванов: „Най-трудно се говори за това, за което не може да се говори, особено за някакви катастрофи. Когато те се вербализират и осмислят, обаче, могат да бъдат предотвратени. Много години пишех публицистика, политически анализи, но сега вече почти не мога да се шегувам с политика, спрях и да пиша за това. Но по някакъв начин не ме е страх, това е просто моята реакция...“

Августина-Калина Петкова: "Да, това е театър и това е нашето място да си кажем мнението, да изразим гражданската си позиция по начин, по който можем. Нали изкуството има лукса да бъде абсолютно непотребно. Ако спрем да играем, да, на някои хора ще им е неприятно, но светът ще си функционира без особени сътресения. Ако учителите не преподават, спре градският транспорт и лекарите вече не лекуват е друго. Но нашата форма на гражданска позиция е в тези час-два по време на представлението и не ни е страх“.

„Същият ден“ е антиутопична гротеска за абсурда и повтарящите се исторически грешки, в които са замесени клоуни, едновременно невинни и виновни. Те са част от силата, която желае добро, но често създава зло. Пиесата е страшна и смешна приказка без край за всекидневното усилие да бъдеш човек в нечовешки условия. Действието се развива 30 години след 1989. Героите са дядо и внук, пътуващи по вече построения плавателен канал, който свързва София с Черно море. Те снабдяват отново живите 86 български лагера и разказват за раждането на новия режим, за тайните му и явни проявления. Историята им прелива в скандал между онези, които са отговорни за това повторение. Публиката се превръща в свидетел на травма и рана, която се е отворила на различни места по света през миналия и настоящия век. Представлението „Същият ден“ ще гостува отново в Пловдив. Кога ще е това – следете фейсбук страницата на Сцена в Jazz-a

СЪЩИЯТ ДЕН
от Стефан Иванов
режисьор Естефания Фадул
сценография, костюми и музикална среда Цвета Дойчева
с Августина-Калина Петкова и Надя Керанова
фотограф Яна Лозева

Снимки в статията от Яна Лозева

„Мартин Касабов не само с гостуването си тук, а и с развитието си като творец е доказателство за това, че ЕГ „Иван Вазов“ е не просто училище, а духовно средище, в което всеки може да намери достатъчно добра опора, за да отскочи и да полети към мечите си“. С тези думи помощник-директорът и учител по БЕЛ в Руската гимназия даде начало на срещата между писателя Мартин Касабов и учениците, която се състоя в рамките на фестивала „Младият Пловдив чете“. Оказа се, обаче, че Мартин не само е завършил училището, но и в деня на представянето имаше рожден ден. А поводът за гостуването беше първата му книга „Когато великани ходеха по земята“.

Модератор на срещата бе Силвия Димитрова – дългогодишен учител по български език и литература в училището. На неин въпрос във връзка с усещанията и мислите покрай „завръщането“ след 10 години в Руската гимназия, Мартин Касабов сподели, че вижда, че тийнейджърите сега са много по-добре от тогава, когато той е бил ученик: „От 2009-та година не съм идвал в това училище. Времето така минава, че в един момент нямаш нищо общо с човека, който си бил преди. Аз не се чувствам много близък с ученика Мартин, който е бил тук. Това е от една страна плашещо, от друга – успокояващо. По мое време беше модерно да бягаш от час. Правех глупости и пропилях доста време. Четох много книги в началното училище, след това имах голям пропуск и започнах да наваксвам едва като станах на 24-25 години“.

Мартин Касабов е бил в паралелка с изучаване на италиански език и препоръча някои от авторите, които харесва и са повлияли на писането му - Дино Будзати и Итало Калвино. Той сподели още, че почти не чете български писатели, но даде Милен Русков за пример на учениците.

На въпрос на зрелостниците как се подхожда при желание за издаване на книга, писателят каза, че първо си е избрал редактор - литературният историк и критик Борис Минков, а след това е изпратил ръкописа на издателството. „Това е пътят - млади хора да се закачат за други, които вече минали през това. Мисля, че приемствеността е нужно да се изгражда, да има взаимопомощ. Но имайте предвид, че обратната връзка от най-близките не е много надеждна, защото те обикновено окуражават, добре е да се търсят други мнения, да се бомбардираш постоянно с книги, с автори, да пишеш. Или си твърде самонадеян в началото или си твърде неуверен. Всеки трябва да изследва сърцето си накъде клони и да се лекува. Защото и да си неуверен е лошо, а какво толкова като ще се изложиш - няма страшно, от там се почва“.

Едно от събитията, което предстои за ученици от ЕГ "Иван Вазов" е посещeние на печатницата на издателство "Жанет 45. „Младият Пловдив чете“ е част от литературен фестивал „Пловдив чете“ и се провежда с подкрепата на Община Пловдив.

На февруарското издание на ‘ТЯ в Пловдив’ ви срещаме с проф. д.ф.н. Жоржета Чолакова – преподавател по славянски литератури в Пловдивски Университет “Паисий Хилендарски“. От ранна възраст се поражда любовта й към литературата. Любов, която тя предава на своите студенти.

Каква е първата ти мисъл сутрин, с която започваш деня си?

Жалко е, ако има хора, които всяка сутрин се пробуждат винаги с една и съща мисъл… Ако това наистина се случва, значи човекът е програмирал мисълта си, дори преди да започне да мисли. Не вярвам на този, който казва: „Събуждам се с мисълта, че още един хубав ден ме очаква.“ Изтръпването, което навярно всеки усеща, дори преди още да отвори очи, е не само физическо – то ни казва, че в нас нещо тръпне, нещо в нас очаква да се случи и то не е нито предчувствие за нещо лошо, нито радост, а едно вълнуващо напомняне за живота, през който ни предстои да минем и който минава през нас. Пробуждам се едновременно с всички недосънувани сънища, с всички разочарования от пропуснати възможности и с всички очаквания за нещо смислено, което бих искала да изживея.

С какво се занимаваш професионално?

Вече повече от 35 години съм университетски преподавател по славянски литератури. Насъщният ми хляб е сладък, защото работя това, което обичам. От дете любимото ми занимание е четенето. Научих се да чета, преди да навърша четири години, и винаги криех книжка под възглавницата. Литературата е истинският свят, защото там живеят нашите мисли, илюзии и тайнства. Прагматиката и консуматизмът на обществата, в които сме се озовали, се опитват да ни отклонят от вселената на духа, но тя е нашата истинска родина. Затова се чувствам най-уютно, „най себе си“ с книгите. Една от най-важните професионални цели за мен е да предам тази любов и това отношение към литературата и на моите студенти.

А в свободното си време?

Не разбирам въпроса. Ако обичаш да правиш това, срещу което получаваш месечната си заплата, значи правиш същото и във всеки възможен момент. Разбира се, обичам да слушам музика, да гледам филми и театрални постановки, да прекарвам по цели дни в някой голям музей…Голямата ми страст обаче е да превеждам поезия. Но поезията – авторска или преводна – не е занимание, с което да запълваш свободното си време. Това е начин на живот. Носиш стиха в съзнанието си, в сънищата си, после в някакъв момент – може късно през нощта, в таксито или в междучасие – да се появи най-после пулсиращият образ, облечен в българските ми думи. Но този образ трябва да го усетя с цялата си същност, да ме завладее, да се почувствам разтворена във въздуха, за да разбера, че мога да го запиша. След това идва времето за редактиране на написаното, което е един безкраен процес. Когато превеждам, се чувствам крайно отговорна не само пред себе си и своето разбиране за професионален етос, но и пред тези, чиито гласове могат да звучат вече само чрез гласовете на другите. Обичам да превеждам великите мъртви поети. Вълнува ме мисълта, че им давам нов живот. А това е и голямата мисия на преводача – да разширява жизненото поле на словото, създадено от някого някъде някога…

Защо в Пловдив?

Много пъти са ми задавали този въпрос и винаги съм отговаряла по един и същи начин – защото съм родена под знака на буквата „П“. Прага, Париж, Пловдив са моите съдбовни места. В Прага и Париж имам не само приятели, не само красиви спомени, но това са университетските градове, които отвориха пред мен тежката си порта и ми дадоха професионално самочувствие. Но само в Пловдив се чувствам у дома.

Какви са предизвикателствата, с които се сблъскваш?

Едва ли са по-различни от тези, с които се сблъсква всеки човек, който иска да живее почтено.

Разкажи ни за един от проектите, върху които работиш в момента.

В момента не участвам нито в международни, нито в национални научни проекти, които, за съжаление, в много от случаите се оказаха за мнозина преди всичко източник на допълнителни доходи. Най-голямото ми желание – и разбира се, страх, че няма да ми стигне времето – е да довърша недописаните си текстове. Освен това от 2004 година правя списание „Славянски диалози“ и в момента работя върху поредния брой. Списанието е официално издание на Филологическия факултет, но сигурно не се учудвате, че факултетските средства едва успяват да осигурят отпечатването на твърде малък тираж, който при това не се продава. Списанието има онлайн платформа, която осигурява читателски достъп, но на която все още не са качени всички материали. За мен списанието е не само академична, но и лична кауза. За щастие, в тази кауза не съм сама и разчитам на професионалното и приятелското съучастие на мои колеги – всички работим на доброволни начала, защото ни обединяват ценности, които не се измерват с пари.

Какво те вдъхновява?

Аз нямам нужда от „външно“ вдъхновение. Отвън идват само стресовете, които ми напомнят, че това не е моят свят.

Как насочваш и използваш женската си енергия в своята работа?

Отново не разбирам въпроса. Какво значи „женска енергия“? Приемам този израз единствено в смисъла, който е вложен в образа на Гея като въплъщение на креативното начало, на силата, даваща живот. Но съм противник на феминизма – не съм създадена от ничие ребро, за да се стремя към постигане на завършена цялост. Друг възможен аспект на въпроса може би засяга моята преподавателска професия, за която казват, че е подходяща преди всичко за жени. Дано никой от моите студенти не ме възприема като своя майка, защото обикновено децата не слушат майките си.

Как завършваш един ползотворен ден?

Замаяна от умора и от щастие.

*Социалният формат ‘ТЯ в …’ е създаден в Пловдив от Академия ‘Екатерина Каравелова’ с цел да вдъхновява и да спомага за сформирането на общности, където всяка жена може да намери подкрепа. Сега „ТЯ в…“ обединява над 20 доброволеца, които организират ТЯ в Пловдив, ТЯ във Варна, ТЯ в Габрово, ТЯ във Велико Търново и ТЯ в Сандански.

През 2020 Академия ‘Екатерина Каравелова’ в партньорство със Си Ви Ес България и с финансовата подкрепа на Фонд Активни граждани България ще сформира 5 нови доброволчески екипа в градовете Плевен, Ловеч, Монтана, Видин и Враца. Научи как да се включиш!