Стефка Цанева

Защо ние в провинцията не протестираме (за културата)? И аз не знам защо и малко се ненавиждам за това. Може би е защото нямаме „Кристал“, броят на интелектуалците е поне с една-две цифри по-малко число, а може би и защото средната им възраст е с двайсет години по-висока от колкото в София. Не знам. Но дори това не е извинение... за мен поне.

Става въпрос за Слави Бинев, разбира се. Не че единственият, заради когото трябва да има недоволство де. Да не говорим изобщо за някои други в комисията за култура и медии. Още по-малко за министъра на културата. Не спирам да се чудя защо в София „заедното“ им се получава през фейсбук и през „Площад Славейков“ (колкото и да недолюбвам медията), получават се декларации, хората на културата се събират. Тук, в дълбоката провинция, втори по големина град и столица на културата в аванс, се е случило спонтанно негодувание в театъра, за което нямаше и съвсем никой да чуе, ако настоящата медия не беше попаднала там (дори и да е било случайно). Случило се е някъде в ранния следобед, когато хората в типичния пловдивски айляк дух си вървят по главната, минават покрай немския коледен базар и се чудят кога ще стане пет часа и благоприличието позволи да си вземат чаша греяно вино. Къде бяха независимите културни оператори, писатели и художници с всичките им съюзи и дружества. Къде бях аз и няколкото още заблудени хора от сферата на културата под 40?
Ние в провинцията по принцип не протестираме, защото... сме много малки, незначителни, мързи ни, скептични сме или просто не сме разбрали. И колкото и да звучи като извинение, няма как да не спомена и централизацията в София. Не само на културата, на всичко. Дългогодишната политика за пълна централизация малко по малко доведе до пълно осакатяване на самочувствието, че живеем в държава, в която гражданите би трябвало да имат власт да повлияят на политическите решения било то и в най-малкото село в Родопите. Каквото си правиш в провинцията, там си и остава. Звучи почти като приказка от 1001 нощ, че някога националните медии са имали клонове в други градове освен в София. Дори БНР и БНТ тотално отдадоха фронта. Един пример – колко голямо трябва да бъде едно (дори не културно) събитие извън София, за да влезе в БНТ. В „Хоризонт“ пак е по-лесно, защото телефоните са евтини. Въпросната политика на централизация на националното участие в културата предимно в София, медийното покритие около столицата и в същото време децентрализираното финансиране на независими културни оператори от общините, както и порочният цикъл на финансово вегетиране от публични средства създаде и продължава да създава убийствен вакуум. В този именно вакуум министерството и комисията за култура и медии изглеждат като мъглявини на светлинни години от нашата си планета, наречена провинция.

„Иска ни се да бъдем и ние в София сега, рамо до рамо с нашите колеги и да изразим недоволството си от избора на председател на комисията“. Значи излиза, че колкото София и държавата на нас ни изглеждат като далечни мъглявини, май и ние им изглеждаме като такива. Така че и да протестираме, и да не протестираме, няма значение.

От това извинение вече наистина ме хваща яд. По-добре просто да не ми пука, от колкото да излизам с него.

В крайна сметка излиза, че въпросът с протестите и провинцията е някакъв дяволски кръг, от който няма да излезем нито с тюхкане, че не сме в София, нито с безпомощно свиване на рамене тип „Какво ли значение има“. Не намеквам за никакви революционности, по-скоро говоря за това прословуто „тугедър“ и това да изразиш и защитиш някаква позиция (колкото и демагогско да звучи).

Показват всичките лица на покойния маестро в галерията, негови приятели се гледат в рисунките му

Аня Петрова

Човек е жив, докато има кой да го помни – ако тези думи са наистина верни, то Кольо Карамфилов е безсмъртен.  Почти година след неочакваната му кончина, с тъга в сърцето, но и мил спомен, галерия L'union откри традиционната декемврийска изложба на художника. Вече десетилетие в края на всяка година негови картини биват излагани по стените на малката галерия в подножието на Стария град. Той вече не е между нас, но ние ще продължим тази традиция, казват от L’union.

Показаните картини са част от колекцията на галерията. Техният избор е да покажат нежната и лирична страна на Кольо като представят рисунки и шаржове. Вторите са от стихосбирката на Добромир Тонев и са направени през 1998 година. Всички те са посветени на пловдивски личности като самия Добри Тонев, Огнян Сапарев, Божана Апостолова, Георги Божилов-Слона, Златко Илиев, Станимир Видев, и още много други видни творци и интелектуалци. Втората половина от изложбата е посветена на рисунките му. За разлика от ведростта в първата зала, втората показва всевъзможните лица на Кольо – тъжното, самотното, замисленото, че дори и влюбеното. Но типично за неговите картини, трябва да ги видиш и сам за себе си да усетиш какво е искал да каже той, а защо не и да се припознаеш в тях? Много от посетителите се спираха пред работите му и сякаш буря от спомени ги връхлиташе. Помня кога ми я показа за първи път, сподели една жена, сочейки рисунка. Но красотата и изяществото на творбите му винаги ще бъдат по-силни от носталгията и мъката по загубата му. Като един голям творец той е оставил във всяко едно произведение част от себе си и подобни изложби са един от начините отново да се докоснем до него.

От L’union ни изненадаха, че на 19 декември в Градската художествена галерия ще представят един огромен албум от творчество на Кольо Карамфилов- цели 200 страници. Паралелно ще бъде представена и изложба на двата етажа с две колекции. Живопис, керамика, графика и скулптура са само част от нещата, които ще могат да бъдат видени. Физически Кольо го няма, но изкуството му ще продължи да живее вечно, заключиха организаторите на изложбата.
 

Деко чете поезия от смарфон в Библиотеката

Аня Петрова

Едва двайсетина човека решиха да отпразнуват малкия петък с поетичната вечер на Недялко Славов в клуб Библиотеката. Малко сме – силни сме, нали така? Качеството на публиката, обаче беше водещото. Всеки един беше отишъл като приятел, читател или почитател на Славов. Романите му са повече от впечатляващи и със сигурност могат да те оставят без дъх. А поезията му…

Издателката Божана Апостолова импровизирано го представи пред всички, разказвайки как преди години ги е водила заедно с Йордан Велчев и Добромир Тонев да рецитират пред глухонеми. Те хората си ядат, а ние четем стихове, смееше се Славов и каза, че никога няма да забрави гробната тишина и единствено лъжиците, тракащи в чиниите. Друг път ги е водила на полето при работниците. Десет години с Божана не са си говорили, а тя напук не му е чела книгите. Сега след като преди няколко месеца възобновяват връзка ги прочита всичките и единственото, което успя да каже е, че Славов заслужава един дълбок поклон за творчеството си. Рядкост е в българската литература да се намери автор със стил, каза тя, а предвид колко автора е издала през живота си, думите й са повече от ясни и искрени. Деко е човек и творец, избрал  слънчевата страна на живота. Само го каза, а и това ясно проличава в думите по страниците.

Вечерта беше отредена за едно друго лице на Недялко Славов. Лиричното, малко носталгично, но все така красиво. Още в началото той разказа как преди години мястото, в което се намира клуб Библиотеката, е било отредено за поетите и художниците, като всяка от групите си е имал отделна зала. Разбира се, къде човек на изкуството без неговите музи? Девойки са се въртели около масите и въздишайки са слушали рециталите им. Писателите и поетите са писали по салфетки или покривки в творчески и алкохолни пориви, а по някое започва и редовното разменяне на поетически юмруци. Тази носталгия към онези времена ясно проличаваше в  четенето на Славов. Той сякаш си беше у дома и с поемите си успя да докосне душата на всеки един слушател. Пет поеми , написани през последните десет години, а две от тях са гръбнакът на два негови романа. Една магична нощ, обляна в рими и спомени за улици, хора или просто чувства. Всички искаха Славов да завърши със стихотворението, посветено на Кольо К., но той го беше забравил. Добре, че се намери дама със смартфон в публиката. След леки уроци по употреба на тъчскрийн Деко загуби текста. Та се наложи добродетелката да остане до Славов на сцената и да му партнира.  Аплодисментите никога не стигат за автор като Недялко Славов. Поезията му може да бъде откритата рана на всеки един от вас. Темите са болезнено познати, но не в смисъла на комерсиални, а сякаш забиващи нож в сърцето.